Трябва да бъдеш на своето място

Разговор с писателя Анджей Сташук

Picture 657Господин Сташук, на български вече са преведени няколко ваши книги, а сега се срещате и на живо с българската публика. Как реагира тя на творбите ви?
– Знаете ли, аз се срещам повече с български журналисти, отколкото с български читатели. Едва вчера се срещнах с читатели. Трудно ми е да говоря за впечатления. За първи път съм в България и се опитвам да разбера тази страна цялостно, а не се вглеждам толкова в моите читатели. Понякога идват красиви жени и приятни мъже, подписвам им нещо, гледам и си мисля: „Боже, той е прочел книгата ми на български, невероятно!”

Вчера бяхме в Пловдив и имаше няколко въпроса към мен, но всичко мина много бързо, бяхме там за два часа. Ние се представяме заедно с Кшищоф Варга и читателите ни задават общи въпроси.
Има ли разлика между аудиториите в различните страни?
– Да, те са много различни. Аз пътувам много. Често ходя в Германия, там постоянно издават мои книги. Немската публика е много сериозна. Когато немската публика идва на среща, тя плаща 5 или 10 евро, тъй като там се продават билети. Немските читатели искат да научат нещо, питат и очакват отговори, стремят се да се образоват. А най-добре се чете в Германия в протестантските църкви, след неделната служба. Службата свършва, пасторът се оттегля и ти излизаш на негово място, на амвона, четеш своя текст на полски и това е наистина невероятно. Като продължение на проповедта. Полската публика е пренебрежителна, остроумна. Да, аудиториите се различават. Напълно са различни, така мисля.

А все пак създава ли се в отделните страни някакъв сходен код на възприемане на вашите книги от читателите?
Нямам представа. Вероятно любопитството, любопитството към различното, когато се издава книга в чужбина. Нещо такова, но ми е трудно да определя. Не съм специалист по своите читатели.

В последно време се налагат различни от традиционните форми на общуване между читателите и литературата, най-различни нетрадиционни типове четения. Как гледате на това? Отваря ли според вас нови възможности пред литературата, или сте привърженик на класическото общуване между читателя и книгата?
– Аз съм и издател. С жена ми в момента поддържаме доста голямо издателство и виждаме, че новите форми действат. Например, че Фейсбук е чудесно средство за промоция, за контакт с читателите, че така се оценява даден автор. Двадесет хиляди души ни харесват – колкото харесват и най-големия вестник в Полша. Но аз не участвам в това. Знам, че действа, но не участвам в него ежедневно.
Също и срещите с читатели. Преди петдесет години писателите май не са се срещали с читателите си, а сега – да. Това ми харесва. Пътувам много из Полша, в провинцията, в разни малки градове и градчета. Ценя това много високо. На първо място факта, че виждам читателя. Че не съм откачен идиот, загледан в космоса. Виждам реалното лице на човека, който е прочел моята книга. Идва при мен, говори ми и аз виждам, че е прочел напълно различна книга, нещо съвсем различно от това, което съм написал. Това е чудесно, окей е. И се радвам, че пътувам из Полша. Че посещавам места, където никога в живота си не съм бил, опознавам родината по този начин.

Случвало ли се е ваши герои да бъдат след това и ваши читатели?
– Моите герои са донякъде истински и донякъде фикционални. Много хора могат да предполагат, че са мои герои. Понякога има реакция не от самия герой, а от обкръжението му. Случва се някой да каже, че Владек не е направил това, че е действал съвсем различно.

В София сте едва от няколко дни, но какви са впечатленията ви от нея?
– Приятни. Непретенциозен град, град, който не се преструва на нещо, което не е. Оставам с такова впечатление. Място, което например не те принуждава да му се възхищаваш. София е чудесна, тук се чувствам добре. Познавам Балканите, сръбските, черногорските, хърватските градове. Не очаквайте твърде много от мен, аз пътувам постоянно, през цялото време съм в движение. Днес с Кшишек (Кшищоф Варга – бел. пр.–)  след закуска успяхме да се разходим за един час, после се върнахме за интервюта.

От години живеете и работите извън големите градове. Означава ли това, че за вас не градът, а други пространства, условно казано, по-природни, по-усамотени, са важни като контекст за творчеството ви?
– Знаете ли, географията е важна за прозаика. Живея в Карпатите, на словашката граница, на края на Полша. Пейзажът е важен, този пейзаж, който те провокира да се задълбочиш в него. Когато се заселихме в Карпатите, естествено, започнахме да обикаляме техните околоности – Унгария, Словакия, Румъния, след това и Балканите. Никога не съм имал желание да пътувам на Запад, след като се отвориха границите. През 1989–1990 г., когато дойде свободата и границите се отвориха, бях въодушевен от това, че мога да отида в Будва, а не в Лондон.
Пейзажът и географията имат своето значение, тъй като словото трябва да бъде облечено в конкретика. Не мога да си представя да нямам лична география, свое място. Като моя Воловец (селото, в което А. Сташук живее – бел. прев.). Видях Воловец – вече седмица съм далеч от дома си и видях Воловец, видях гледката, щом се замислих. Да, абсолютно, географията е страшно важна.

Във вашето творчество са важни темите за източноевропейските пространства, книгите ви чертаят маршрути на тези специфични идентичности – средноевропейска, източноевропейска… Какво е мястото на България в тези контексти и траектории?
– Не познавам България. Срам ме е да си призная. Но аз се влюбих в Румъния, Румъния е моята голяма любов. Цели седем-осем години ходех там постоянно с жена си, като обсебен. Дванадесет или петнадесет пъти сме ходили там. В България – срам ме е да си призная – не. А сега като зрял мъж оценявам тази страна.
Сега ще кажа за България. През цялото време ме питат къде е България в моята география. Как да се измъкна интелигентно от това? Тя се появи, при това се появи много приятно. Винаги съм си мислел, че ако някой е верен на Румъния, той не може да обича България – толкова са антагонистични. Преди четири години минах през България, когато пътувахме за Истанбул, за страната на българските потисници. Прекарахме една нощ в хотел близо до София. Но на този свят наистина има някаква справедливост. Стигнах до България, обещах на Агнешка (Агнешка Кошчушко, директор на Полския институт в София – бел. прев.), че ще напиша текст за България за някой от полските вестници. България вече ще бъде като някакъв бекграунд в мислите ми.

А има ли такова нещо като източноевропейска литература?
– Мисля, че да, защото опитът ни е различен. Диаметрално противоположен на западноевропейския. На първо място колонизацията – във вашия случай турска, в нашия случай – руско-немско-австрийска, която е и добра, и лоша. И след това комунизмът, който смятам, че е фундаментален за самосъзнанието на двадесети век. Най-важното събитие, жестоко, ужасяващо, но значимо и важно.
А и опитът на малките езици, на малките държави: българският език е маргинален, унгарският език е маргинален, полският – макар да сме четиридесет милиона – също е маргинален. Имаме отделна идентичност. Няма какво да се лъжем, че сме истински европейци като всички останали. Не сме, ние сме специфични.

Посреща ли ви публиката, а и критиката извън родината ви с представата, че принадлежите към такава литературна специфична традиция, и помага ли тя на приема на вашите книги, или го затруднява?
– Не се замислям над това. Понякога се забавлявам с него, преструвам се на някакъв дивак, когато ходя там, цяла вечер говоря за Русия. Не знам, не се замислям. Вероятно е така. Приемат ме като човек, който говори за неща, за които те нямат понятие, които са любопитни, интересни. Пътувам до Германия, там се срещам с читатели. И в други страни издават мои книги, но там няма такъв модел на срещи с публика.

Онзи ден на срещата в Полския институт стана дума за източноевропейската литература като бранд, като търговска марка.
– Знаете ли, ако това беше добра търговска марка, щяхме да печелим много пари от нея, така че може би не е точно така. Може би улеснява това, че се появяваме като опозиция. Отивам на Запад, а знам, че не съм част от този Запад и това винаги привлича. Защото ние не сме от този Запад, имаме съвсем различен опит. Няма защо да се преструваме. Хората на Запад въобще не разбират нашата същност, не са преминали през същите неща. По същия начин и ние не ги разбираме. Съществува взаимно любопитство и това е добре – взаимно се оглеждаме, изследваме. Литературата вероятно помага за това. Това не е лошо.

А дали ние, източноевропейците, продължаваме да търсим своята идентичност чрез литературата?
– Не знам. Може би като хора, а не като читатели я търсим. Поляците имат страшен проблем с идентичността, те са разкъсан народ – наполовина руски, наполовина немски. Исторически са на изток, винаги са се стремели да бъдат част от Запада, а този Запад не ги иска. Поляците имат огромен проблем с идентичността, а за писателя това е чудесно. Това е предизвикателство. Неопределена, не съвсем реална идентичност, която трябва постоянно да дефинираш, да пишеш за нея. Как можеш да бъдеш френски писател?

Подобна идентичност имат и хората в другите страни, за които пишете.
– Да. Вероятно затова ги посещавам, пиша за тях, затова съм ги избрал. Това не е разказ само за Полша, а за една голяма част от континента. Почти половината континент е с така объркана, странна, осакатена идентичност. Как е възможно швейцарец да има такава идентичност?
Веднъж бях в Швейцария на литературен фестивал. Бях в едно село, което се намира много високо в планината, елегантно, страхотни хотели. И гледам една жена с мотика, копае си картофите в градината. И виждам плевнята в стопанството – на нея пише 1628. Сграда, която е оцеляла цели 300 години. Там нищо не се е случвало, великолепно спокойствие, житейски комфорт и постоянно подновяване на живота. А у нас 300 години са палили такива плевни. Тъкмо построим нещо и някой минава и го подпалва: руснаци, германци, турци, татари. В този момент почувствах лека завист и в същото време усетих, че все пак не, че предпочитам своето. Трябва да бъдеш на своето място, там, откъдето си, и да се възползваш от това. Да не се преструваш, че си по-западен или по-източен.

Има ли сред съвременните автори – полски, източноевропейски, други – такива, чието творчество да усещате като близко до своето, с които да ви свързва някакво литературно съмишленичество?
– Всички, които съм чел. Чел съм хиляди писатели и те по някакъв начин са ме учили, всяка книга. Но ако трябва да се замисля наистина, да отговоря сериозно – тези, които чета през цялото време.
Един велик руски писател от двадесети век, нарича се Андрей Платонов. Оживял е по чудо, Сталин не го е убил, но е убил неговия син, той се е заразил с туберкулоза. Велик писател, абсолютен гений. Когато пътувам на Изток – в Сибир, в Далечния изток или в Китай, Платонов винаги е с мен. Целият облепен с тиксо, разпада се, една такава малка книжка. Чета Платонов като Библия. Разкази за двадесети век.
От американските, англоезичните автори през цялото време чета Фокнър. Бекет – трудно е да се определи дали е френски или англоезичен. По-скоро френски. Там, където работя, в моята колиба, на стената висят портретите само на двама писатели – Платонов и Бекет.
А от полските автори има един, който не е много известен, но според мен е гениален писател – Зигмунт Хаупт. Не е написал нито едно голямо произведение, нито един роман. Роден е в началото на двадесети век, умира в Америка през шестдесетте години. Събраните му съчинения са 500 страници. Това са разкази, откъслеци, фрагменти. Роден е в днешна Украйна, в Лашковце. Целият му роман е завръщане към детството, опит да си припомни откъде произхожда. Живял е в Америка и в Англия, емигрирал е, след войната не се завръща в  Полша. Ако полският език се осъществява някъде, това е в неговите писания. Те са толкова фрагментарни. Съществува орден на неговите почитатели, но това е много тесен кръг от хора. Обаче колкото пъти ми се случи да се възгордея, че нещо ми се е получило, че съм написал добро изречение, отварям Хаупт и се разубеждавам.
Това са тези три имена от трите най-важни езика. Нито един френски, нито един английски писател, нито един немски.

Коя ваша книга, все още непреведена на български, ви се иска да стигне до българските читатели?
– С удоволствие бих видял всички. Не знам български, така че… А и знам какво приключение е да се чете чужд автор. Когато аз чета на полски автор от друга държава, това е приключение – интелектуално, духовно. Щастлив съм и с тези пет, които вече са издадени на български – колко полски писатели имат толкова? Малко от съвременните. Радвам се.

Въпросите зададоха АНИ БУРОВА
и РАДОСТИНА ПЕТРОВА

Преведе от полски РАДОСТИНА ПЕТРОВА

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s