Поезията като изкуство, което осъществява връзка с всички останали

Разговор с Ясен Атанасов, артистичен директор на фестивала „София: Поетики”

tn_IMG_7847„София: Поетики” е прецедент като платформа. Неминуемо променя по свой уникален начин градската среда и атмосфера. Как възникна идеята за фестивала?
– Идеята възникна още през 2000 г. в малко по-различен формат. Тогава имаше период на разцвет при поезията, появяваха се нови имена, бяха живи много от големите ни поети и по някакъв начин първото, което ми хрумна, беше да обединя няколко поетически поколения. Да видим как звучат заедно, събрани на едно място без някаква претенциозност и без да става едно общо декламиране, а по-скоро да се получи някакъв поетичен диалог между поколения и автори с различен стил и различен почерк. В първото издание през 2000 г., което се проведе в Археологическия музей, участваха повече от 60 човека, след това спонсорът на цялото това нещо изчезна и настъпи една осемгодишна пауза до раждането на фестивала в сегашния му вид и с ново име. Срещнахме се с моя приятел и кръстник Румен Баросов и той предложи да направим отново някакъв фестивал като онзи през 2000 г. Запретнахме се и го направихме.

Ти си главният „виновник” за случването на „София: Поетики”, интересно ми е каква е твоята дефиниция за поезия.
– Интересното е, че това е въпрос, върху който никога не съм се замислял. От една страна, бих казал, че това е най-кратката комуникационна форма. И друг път съм развивал тази идея, че поезията се родее с новината именно по отношение на това, че сгъстява информация, събира време.

Как стои въпросът с финансирането? Осмото издание протече под наслов „Поетики срещу Кризата”. Победихте ли кризата?
– Ние докарахме протестите. Кризата не знам дали победихме, но нещата съвпаднаха по един забележителен начин – сега пиша един текст, ще се казва „Поетики на протеста”. Нещо, което ние усетихме, че се случва, че се заражда. Това издание предварително беше наречено „Поетики на кризата” не толкова заради орязаното финансиране на фестивала, колкото заради една стара моя идея, че ние непрекъснато излизаме от една криза и влизаме в друга, а аз просто не вярвам, че има различни кризи. Считам, че кризата е една. Тя е, най-простичко казано, криза на духовността. Тя носи елементите на собствена културна криза, защото всяка една останала система, било то социум, било икономика, по някакъв начин са частни спрямо културата. Приемайки, естествено, една максимално широка дефиниция за култура, а именно начина ни на присъствие в света.

Какъв е форматът на поезията според теб, който би допринесъл за това тя да се чете, да се слуша, да се абсорбира от повече хора и по-лесно? Как трябва да се представя и да се случва?
– Според мен поезията се случва такава, каквато си е. Вече има различни начини на нейното представяне. Наясно сме, че има стихове, които са по-лесни за четене, други, които са по-трудни за четене. Не мисля, че самата поезия трябва да бъде насочвана към една или друга посока. По-скоро трябва да се търсят различни начини за нейното представяне. Тук не включвам само живото изпълнение, а дори начина, по който тя самата се социализира извън книжното тяло. Тоест това, че примерно Петър Чухов или Марин Бодаков непрекъснато постват някакви свои поетически парчета или цели стихотворения като статуси във фейсбук. Други хора пишат директно някаква поетична проза, която тече по същия начин в Мрежата.

Как се разви фестивалът през тези години и вече осемте си издания?
– На върхове и спадове, така да го кажем. Като това, което аз лично възприемам като спад, е невъзможността да се разширим до нивото, до което желая. Тоест да продължи няколко дни, с опция да каним повече гости, имена с по-сложна програма, които наистина трябва да ги поканиш една година предварително, за да се знае, че ще могат да влязат в графика. Най-голямото спадане е тази година заради оттеглянето на единствения ни друг спонсор освен Столичната община. Реално бяхме принудени да ликвидираме едно разрастване, което отне години. Имам предвид пролетното издание и Седмици на четенето. Ако пролетните издания започнаха през 2011 г., миналата година се разширихме и със седмиците на четенето, като идеята беше тази година международното издание да се изтегли през юни, защото краят на август и началото на септември са още много отпускарски, което затрудняваше и гостите като време. И просто бяхме решили да свържем тези три компонента на „София: Поетики” в едно. Да имаме една или две тематични вечери, по начина, по който се случваше пролетното издание, след това да има две седмици на четенето, акции, в които да обявим някаква форма на кандидатстване, така че да може всеки да прави каквито иска пърформанси и да може да ги реализира и след това – поне три дни основно международно издание на „Поетиките”. И от всичко това, точно в момента, в който бяхме решили, че нещата ще се случат дори и да не получим пълното финансиране, се случи точно обратното. Всичко трябваше да бъде преформулирано в последния момент. Това създаде проблеми при селекцията. Една от основните цели на фестивала е да лансира млади имена и всъщност точно това беше пък основната цел на пролетното издание и на тематичната вечер. Идеята беше там да може да кандидатства за участие всеки, като прати предварително текст по определена тема. Първо, там да се появят дебютанти, второ, от всичките участници в тематичните вечери да се подберат с квота за международното издание, за най-оригинален текст. Дефакто тази квота остана незаета през тази година, защото нямаше как да я реализираме, а се опитваме да създадем устойчива система на селекция, за да няма сърдити. На много хора им се иска да се включат, но практиката показва, че ако започнем в ранния следобед, за да има време за повече четящи, тогава няма публика. Ограничени сме във времето и вечерта най-малкото заради изискванията на общината да се осъществяват шумни събития до десет часа. Тоест няма как, колкото и на мен да ми е приятно, да излязат да четат шейсет човека. Аз бих поканил всички, без обикновените графомани, разбира се, но със сигурност всеки, който наистина милее за добрата литература, да участва. Другото проблематично нещо, което миналата година пак беше свързано с финансиране, беше прозаичният блок и танцовите и театрални акции. Както се казва, тази година изкарахме едно много постно уж издание. По-скоро беше изчистено, имаше много интересни автори на сцената и наши, и чужди.

Защо през тези години, в които се случва фестивалът, не сте успели да привлечете някакви постоянни спонсори? Ако направим паралел със Sofia Contemporary, те вече при две реализирани издания имат съвсем сигурни спонсори, и то не малко!
– За съжаление на литературата наистина се гледа като на най-маргиналното изкуство извън хората, които се занимават с нея. Битува схващането, че тя не е интересна и че едва ли не, трябва да си стои само в книжното тяло. И всеки един опит да привлечеш частен корпоративен спонсор, защото се правят такива усилия години наред, абсолютно удря на камък. Даваш пример със Sofia Contemporary, но не забравяй, че този род фестивали са с широка и друга институционална подкрепа. Имат зад гърба си една голяма фондация, имат един изначален бюджет, който е да кажем, 200 000 лв., разполагат с това, което получават от общината и което е 13 пъти повече от това, което получава „София: Поетики”. Освен това те имат служители, хора, които се занимават с това целогодишно, докато с „Поетиките” се занимавам аз с помощта на Иван Христов, който ми помага за международната селекция. Но чисто организационно се занимавам само аз на свободни начала. Аз няма как да седна да изграждам една такава схема от спонсори и контакти, освен ако нямам бюджет, както на всеки нормален литературен фестивал. А със спонсорите важи абсолютно схемата „пари при пари отиват”, т.е. намериш ли един спонсор, ти се налепват още няколко.

Откъде намираш сили да правиш „София: Поетики”?
– На инат. И защото винаги съм разсъждавал по този начин за всичко, не става въпрос само за конкретния случай. Ако човек иска нещо да го има, трябва да седне и да си го направи сам. Точно поради тази причина бачкам като кон цял ден, а вечер съм на протести. Просто човек трябва да си свърши сам нещата. Не може някой друг да ги прави вместо него. Убеден съм, че никой няма да се хване да понесе това, което понасям, и съм казал, че ако ми писне и в един момент не издържа, казвам: Ето ви фестивал, него си го има, правете го. Ще видим дали ще се хване някой.

Аз имам наблюдение, че през първите няколко години участниците са по-утвърдени като автори, докато през последните са по-млади автори, неиздавани. Това на какво се дължи?
Да, но това, пак казвам, е една от целите – да се следят младите автори. Другите си знаят кой какво е написал. Затова и така ще е в бъдеще, въпреки че както винаги ще има поне две застъпени поколения автори. Те обикновенно дори са три. Замисълът да има представители на всички активни поетически поколения, с акцент върху по-младите, стои още от самото начало. Ето, миналата година присъства Иван Теофилов, който е едно поколение, и Силвия Чолева, която е от друго поколение. Даже в момента си мисля, че поетическите поколения не могат да се свържат с реалните поколения, даже се чудя дали няма цели четири поколения на фестивала – поетични. Примерно Ани Илков и Едвин Сугарев са едно поколение, както и Владо Левчев. Тях не мога да ги отделя в отделни поетически поколения. Но ето, поколението на Георги Господинов и моето не е точно тяхното, ние сме някак следващи. Значи до момента са три, като сложим и най-младите, които също помежду си не са едно поколение, става нещо много интересно. И всъщност фестивалът е „Поетики на поетическите и физическите поколения”.

За мен третото поред, което беше и първото международно издание, на езерото с лилиите в Борисовата градина, беше изключително силно като участници, случване, избор на локации. Тогава имаше и страшно много публика. Как ти се струва отношението, реакциите на зрителите спрямо това, което се случва?
– Издание с издание не си приличат. През 2011 г. публиката не беше кой знае колко по-малко. Пред Народния театър имаше може би повече публика, отколкото през 2010 г. Много трудно може да се прецени. Тази година заради протестите публиката беше много по-малко. По някакъв начин „Поетиките” тази година бяха по-ценни с това, че още в началото на протестите успяхме да обясним на чуждестранните ни гости какво се случва, така че всеки един да може да каже в собствената си страна какво реално се случва тук, а не да минава тази информация само през едни медийни канали, където няма кой знае колко и достатъчно смислени публикации за това, което се случва в България. Така че по-скоро това, което видяха гостите, беше много важно.

Какво е отношението на чуждестранните участници към фестивала? Иска ли им се да има „Поетики” и в техните страни?
– Това са го казвали всички! Всеки от тях казва, че такова животно у тях няма. Имат, разбира се, всякакви фестивали, но не и точно такъв. Като се има предвид и голямата публика, която се събира, казват, че рядко са виждали толкова много хора на литературен фестивал. Тук изключвам Андрухович, въобще Полша, Украйна, където просто поезията продължава да бъде любим национален спорт, така да го кажам. Там се издават много поети и поетични книги. Но, да, харесва им, добре се чувстват. Тази година аз се оплаквах от публиката, защото бяха няколко хиляди човека, но това пак е едно сериозно количество хора, което им прави впечатление.
„София: Поетики” дава поле за силно и ценно взаимодействие между различните автори. Успявате ли да осъществите трайни международни връзки с тези хора?
– Авторите винаги осъществяват връзки помежду си. Единственият човек, който не може като хората да се види и да си поговори с гостите, съм аз, защото се занимавам с организационни неща. Но авторите много бързо се свързват, има силно взаимодействие между тях, обменят контакти, работят съвместно след това. И да, едно от важните неща при този фестивал е, че създава директни контакти между артисти, поети, музиканти.

Има ли концептуално взаимодействие между визия, музика, поезия?
– Абсолютно всеки от артистите е свободен да представи каквото иска както реши. Много често има взаимодействие между отделните изкуства. Понякога определени автори или музиканти си идват със своя визия. Това се насърчава и е основното, в което искам да превърна „Поетиките” чрез това преструктуриране. През седмиците на четенето от миналата година възстановихме литературни проекти, които са се случвали през предишни години, докато идеята за тази година, която остава и за следващата, в зависимост от финансирането, е да можем да обявим конкурс за проекти между максимален брой изкуства. Искаме да бъде с нови медии, с визия, с цели групи, защото има такива групи, които правят неща, съвместявайки различни изкуства. Тези неща искам да направя по-публични и по-отворени. Искам едно максимално приобщаване, за да се разбере, че литературата не е някакво херметично затворено изкуство и че литературата има автори, тези автори имат лица и те самите са част от нея.

Как се вписва фестивалът в един многопластов откъм историческа гледна точка град, какъвто е София? Има ли някакъв сблъсък между модерност и традиция?
– Ние не си взаимодействаме много-много с историята на София, като че ли сме пї в настоящето. Не мисля, че има сблъсък. Аз съм си мислил да направя някакъв проект, с който да обгледаме малко историята, но не историята на София, а по-скоро историите на София. В момента има един такъв проект, който не знам дали ще се осъществи, затова няма да разказвам много за него, ще се чуе, ако стане. Просто София като всяка столица е един центробежен механизъм, засмуква идеи от най-различни места. Има материал. При всички случаи е град, в който е интересно да се твори. А фестивалът е абсолютно представителен за новата градска култура като аудитория.

Имаш ли намерение да пренесеш „Поетиките” извън граница?
– Винаги съм го искал, то стои като програма и като опция. Конкретният фестивал е платформа за съвременно изкуство. Едното от нещата, с които много икаме да се занимаваме, е точно експорт на българска култура. Но износът на артисти, особено този на литература навън, е много скъпо занимание. Трагично е, ако на държавата не й се занимава, а за съжаление трябва да отбележим, че България е единствената страна без смислен център за пропагандиране на българска книга навън. Ако на държавата не й се занимава и не иска да развива изкуство, поне да подпомогне една частна организация, каквато се явяваме ние, за да можем да го свършим това. Тоест има кой да го направи, има ги контактите. Единственото, което го няма, са пари, и то пари за институционално укрепване. Да може да има някакви хора, които да го работят, защото и това е работа. Нещата не стават само с доброволчество.

Ще има ли „София: Поетики 2014”?
– Не знам още, предполагам, че общината отново ще ни подкрепи, но ако е в същия размер, както тази година, не вярвам, че ще има. Ще направя всичко възможно да ги има.

Въпросите зададе ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s