Места на удоволствието / Обобщаваща изложба на проекта „Мултиполис – образите на града“

Можем да кажем много за града – какво е и не е, можем да измислим безброй метафори и красиви думи. Можем и да сме аналитични, критични. Можем да се възхищаваме на красивите паметници и да критикуваме тяхната символна стойност. Можем да гледаме красивите стари къщи или да търсим възможните решения на гетоизацията. Можем да гледаме града и неговите градски обитатели. Можем да го сравняваме със селото или да съпоставяме метрополисите на Изтока и на Запада. Можем да измисляме града, да мислим за града на бъдещето, за града утопия или за полиса от Древна Гърция. Можем да го виждаме като железобетонно чудовище или като поетично излияние.
Това, което обаче мен ме вълнува най-много, е къде остава удоволствието на фона на разнообразните свръхкрайности, така типични и никога неспособни еднозначно да определят съвременното изкуство днес: било то свръханалитизъм, свръхконтекстуалност, свръхкритичност или друго. Какво и къде е нашето удоволствие – индивидуалното и споделеното? Как и къде се реализира? В какво взаимоотношение стои с града и конкретното място? Как индивидуалното противоречи на общото?
Удоволствието. От най-низкото, човешкото, дори физиологично, до интелектуалната и духовна наслада. Удоволствието е още да гледаш, да наблюдаваш, да разбираш и да доизмисляш. Странното удоволствие от това да гледаш другите или насладата пред лицето на нелицеприятното, на грозното и обсценното.
За момент удоволствието е всичко. Моментът отминава, като оргазъм или като мигновеното заслепение от слънцето. Какво следва след удоволствието? Какво се случва с нашите „места на удоволствието“, когато то самото ги изостави. Можем ли да познаем по фасадата на една сграда, по петната по тапетите или драскотините по паркета дали някога е била място на удоволствието?
Накратко, изложбата задава въпроси за удоволствието. И кой къде го намира, изживява и (до)измисля.
Тя, разбира се, не може да обгърне всички (приятни и неприятни) аспекти на удоволствието. Още по-малко пък може да „обиколи“ всички градски теми, проблеми и безброй възможни интерпретации.
Вместо това предлага един сред безброй други възможни маршрути. Разходката преминава през различни места, предлага различни гледни точки, криволичи между личното и споделеното, между вглъбеното в собственото удоволствие и ангажимента със социални теми в града.

***

Тази разходка не започва от началото, няма праволинеен маршрут и (целе)насоченост.
Вместо това условно започва от средата – центъра на изложбеното пространство в СГХГ, където се намира „класната стая“. Изложбата започва (формално) от образователния проект „Мултиполис“. И понеже той включва много повече от изложеното тук, но и защото тази (или коя да е) изложба не би могла никога дори и да се приближи до някаква цялост и обобщеност на градската тема, беше наложително обособяването на един друг тип пространство в галерията – класна стая за extracurricular дейности. Тук посетителят ще намери документация, книги, снимки, видео, полезни линкове и други материали, свързани с темата за града в различни области и по препоръка на менторите в „Мултиполис“: Димитър Божков, Лъчезар Бояджиев, Красимир Терзиев, Лея Вайсова и Илия Граматиков.
Тук е проследено и развитието на проекта „Мултиполис“ – с различните участници, етапи, дейности, разговори и разходки, както и специалното участие на гостуващите артисти от Дрезден Марлен Андреев, Джулия Помер, Франк Зицман, Елизабет Розентал, Томас Джудиш. През лятото на 2017 г. те бяха на резиденция в София и реализираха редица акции и намеси в градска среда.
Класната стая е условно начало, но и перманентна възможност за detour или място за отдих.
Следват Лъчезар Бояджиев и Красимир Терзиев и техният особен вид фланьорство. Макар и много различни в работата си и темите, с които работят, неизменно през годините острият им поглед се спира върху градски проблеми. Визуалната им критика преминава през сладките обещания на казината или тези на новото строителство с неговите прекрасни образи на перфектни животи и усмихнати, спокойни лица.
Самият Лъчезар Бояджиев говори за „визуална грамотност“ – или способността ни да „четем“ визуалната ни среда и да имаме определен праг на търпимост към новите изисквания на пазара и рекламата. Според мен обаче визуалната грамотност днес (почти 15 години след Визуалния семинар на ИСИ-София, когато и Лъчезар Бояджиев вкарва термина в употреба) като дисциплина може и трябва да включва не просто изострянето на погледа и естетическите възприятия, но и да подпомага новите поколения във възприемането, преосмислянето и справянето с непонятната градска картина на социализма. Как да се справим с тази естетика и нейното неусетно и необратимо израждане след 1989-а? Как да балансираме между крайния отказ „това е грозно“ и екзотизацията тип „сафари“?
Изложбата представя различни подходи към „панелките“. По време на проекта „Мултиполис“ например Мартин Пенев прави редица иронични и забавни дигитални колажи – абсурдни композиции от панелни елементи, голи жени, мускулести мъже и други познати образи. Но всъщност зад хумора на Пенев откриваме един много интелигентен коментар на хората и техните места на обитаване, техните мечти и удоволствия. В изложбата той е представен с инсталация, която отново по типичния за него начин прави коментар именно на ситуацията около нас – колкото абсурдна и трагикомична, толкова и по някакъв начин с потенциал да бъде поетична. Той пресъздава типичния градски кошмар – задръстването в една колкото типизирана, толкова и романтична ситуация.
Образът на масовата жилищна архитектура, с нейния мащаб и еднообразност, едновременно потискаща и обсебваща, намира израз и в живописта на Василена Ганковска и фотографиите на Илияна Кънчева. Техните работи показват различни подходи с елементи на абстракция, базирана върху така болезнено разпознаваемата архитектурна структура.
Градът е и място на контрастите, мястото, където се срещат сивотата на архитектурата с виталността на природата. Картините на Петър Минчев представят един поглед, плъзгащ се между сивото и зеленото. В живописта си той успява да улови бързо изплъзващия се миг, в който природа и град са застинали в перфектно спокойствие и наслада. Било то и само за миг.
Разходката минава и през два особени квартала в София, всеки от които се отличава със своята цялост и до голяма степен изолираност. Мария Цанева се занимава с квартал „Христо Ботев“. В многоканалната си видеоинсталация тя дава различни „погледи“ към квартала, използвайки приложения, подобни на Google Street View. С това тя, от една страна, тематизира воайорското удоволствие от наблюдението, а от друга, повдига въпроса за „невидимостта“ на квартала и неговите социални проблеми.
Другият софийски квартал, който се появява като тема в изложбата, е Студентски град. Културният антрополог Ивайло Динев изследва историята и настоящето на квартала. Въз основа на разсъжденията си върху социалния и политическия живот на квартала, Динев извежда тезата, че Студентски град не е град на удоволствието или греха (както мнозина смятат), а на скуката. Живописната инсталация на Коста Тонев пък дава и визуално, почти пространствено усещане за Студентски град отвътре, през интериора на ежедневието в студентските общежития.

Възможните посоки на удоволствието продължават през изследването на круизинга (субкултурна сексуална практика за секс на обществени места, паркове, градинки и обществени бани, най-често срещана сред хомосексуалните общности, но не само). С инсталацията си Павел Найденов предлага поетичен поглед към круизинга и така характерните за него потайност, невидимост и силна обвързаност с градското пространство. Но в същото време в работата си Найденов търси и какво има отвъд удоволствието и засяга проблема за насилието и хомофобията.
Разходката продължава да криволичи и този път прави завой към друго удоволствие – играта. Този най-ранен детски начин за осъзнаване на света и несъзнателна наслада от самото детство. В живописната работа на Антоанета Гълъбова, представена в изложбата, е налице именно една такава детска картина – играта на ластик. Вместо веселост, образите ни конфронтират със своята изчистеност, анонимност и тъмни цветове, което пък от своя страна създава усещане за напрежение (или дори заплаха?).
При Минђ Минов пък намираме точно онова така освобождаващо и освежаващо усещане, което помним от детските игри. Минов традиционно се съсредоточава върху абсурдни движения, които се превръщат в хипнотични пърформанси чрез повторението. Видеото, представено в изложбата, е документация на подобен пърформанс, в която виждаме полета на Минов със собственоръчно направена въртележка за възрастни.
Игровият момент е в основата и на видеоработата на Вълко Чобанов. Със своя типичен подход, изглеждащ на пръв поглед наивистичен, но в основата си изключително ироничен и интелигентен, Чобанов представя своите имагинерни образи на три града – Ню Йорк, Токио и София.
Маршрутът на удоволствието минава неизменно и през нощните градски персонажи и техните петъчни и съботни забавления по барове, паркове и други места на удоволствието. С камерата си Любомир Игнатов успява да улови онази неподправена наслада на скейтъри, пънкари и други младежки (и не толкова) градски субкултури.
Разходката по местата на удоволствието завършва със споделянето. В работата си Миряна Тодорова изгражда мобилни обекти, съставени от добре познати материали от ежедневието, комбинирани и аранжирани в странни и почти абсурдни структури, които се активират и придобиват значение само и единствено когато се използва заедно от повече души. Тодорова ги изнася навън в града и ги превръща в пърформативни акции, които поставят въпроси за съвместното ни живеене.

Изложбата „Места на удоволствието“ се случва в контекста на проекта „Мултиполис“ на The Fridge и е реализирана в партньорство със Софийска градска художествена галерия и Гьоте-институт България.

Лъчезар Бояджиев, Василена Ганковска, Антоанета Гълъбова, Ивайло Динев, Любомир Игнатов, Илияна Кънчева, Минá Минов, Петър Минчев, Павел Найденов, Мартин Пенев, Красимир Терзиев, Миряна Тодорова, Коста Тонев, Мария Цанева, Вълко Чобанов

Куратор: Стефка Цанева 

Реклами