Гедройч и Херлинг-Груджински – благородна дружба, рицарска раздяла

Маргрета Григорова

 

Общността

6

Йежи Гедройч дава автографи при представяне на своята автобиография, Париж 1995 © Instytut Literacki

Симбиозата Гедройч – Херлинг-Груджински е решаваща за началото на Литературния институт „Култура“, без нейната закваска не би се появил на бял свят такъв, какъвто е първият брой на списанието през 1947 г. (т.нар. „римски“). Не би бил същият и стартът на книжните издания, нямаше да е пълен обликът на последвалия литературен живот в Париж, нямаше да е цяла литературната легенда. За интензивността на контакта им говорят и 2300 -та писма, запазени в литературния архив на института и коментирани в излязлото преди три години изследване на Зджислав Куделски[1] „Густав Херлинг-Груджински и Парижката „Култура“. Факти – история – свидетелства“ („Gustaw Herling-Grudziński i “Kultura” paryska. Fakty – historia – świadectwa“, Люблин, 2013). Няма да е пресилено да кажем, че без „Култура“ не би се осъществила писателската реализация на Херлинг-Груджински – такава, каквато е. Там излизат множество негови разкази, есета и статии, както и постоянно воденият „Дневник, писан през нощта“ („Dziennik, pisany nocą”), оценяван високо от Гедройч. Трябва да отбележим встъпително, че Херлинг е писател, който създава нов тип художествена проза и оригинална стилистика, обединяваща метафизичното, документално-историческото и художественото начало, пълна с интертекстуални препратки и диалози, белязана от постмодерни рефлексии и влюбена в изкуството. Голямо значение имат лагерният период от живота му и перипетиите на личната му съдба – освен пъкления свят на лагера, той преживява и самоубийството на първата си съпруга Кристина, която и в живота, и в смъртта оставя своето клеймо върху него и творчеството му. След втория си брак с дъщерята на един от любимите си философи Бенедето Кроче, той остава да живее в Неапол и там прекарва 45 години от живота си (1955-2000).

В началото Гедройч (инициаторът, „роден да бъде редактор“ по думите на Херлинг-Груджински) и Херлинг (сътрудникът) са решаваща част от ядрото на създаващия екип на „Култура“, който постепенно се разширява и обогатява. В това ядро участват семейство Зофия и Зигмунт Херц, от начало докрай едни от най-важните и всеотдайни съратници на Гедройч. В началото е и художникът Юзеф Чапски, с когото и Гедройч, и Херлинг се сприятеляват по време на войната, в прословутия Втори корпус на генерал Владислав Андерс.

Общността на безсмъртното полско емигрантско поколение, приобщено от „Култура“ постепенно се разраства и присъединява следващи личности, приятели и кореспонденти на института. Те са писатели, поети, публицисти, философи, прегърнали горчивата съдба на емигранти и дисиденти или пък намиращи се в състояние на вътрешна емиграция под надзора на режима в родината си. В галерията на непреходните имена са Йежи Стемповски, Юлиуш Мерошевски, световноизвестните полски творци Чеслав Милош, Витолд Гомбрович, Славомир Мрожек, Збигнев Херберт, Ришард Криницки, Станислав Баранчак, философите Лешек Колаковски и Зигмунт Бауман. Всеки има своята хармонична роля, а енергията е обща – тя постепенно се преобразува в мощна времева вълна. Между тях се появяват и различия и спорове, но „Култура“ действа като  притегателен център и обща трибуна, която превръща полския глас в световен. Тя публикува мисълта и прогнозите на световни изгнаници и мъченици на свободата като Джордж Оруел, Албер Камю, Симон Вейл, Йосиф Бродски,  Борис Пастернак, Анна Ахматова, Александър Солженицин. Така пилигримският кораб на полското скиталчество, провидян от Мицкевич, се превръща в кораб на свободната световна култура.

Въпреки задружния си старт и по-късното домашно парижко убежище в Мезон Лафит, създадената общност не е била и не може да бъде с хомогенна съдба и съзнание. Между съзидателите Гедройч и Херлинг се развиват отношения на среща и раздяла. Херлинг-Груджински попада в орбитата на отдалечаването и завръщането, но името, дейността му и писателската му реализация остават завинаги вплетени в легендата и нейната реална основа. Въпреки силния начален съюз през 1946-1947 г. в Рим, той се разделя с Гедройч още на следващата година (след женитбата му с художничката Кристина). Гедройч го кани да се пренесе заедно с останалия екип в Париж, но той отказва и приема да стане кореспондент на издаваното в Лондон списание „Вести“ („Wiadomości”). „Гедройч беше много натъжен, че не заминах заедно с екипа за Париж – пише Херлинг в „Най-кратък пътеводител към самия себе си“ („Najkrótszy przewodnik po sobie samym”) – предлагаше ми функцията на кореспондент в Лондон. Благодарен съм на съдбата, че не се съгласих, защото не бих могъл никога да се сравня със знаменития Юлиуш Мерошевски, когото по-късно Гедройч откри като свой кореспондент. Защо му отказах тогава? С Кристина просто попаднахме в самия център на емигрантската нищета. Гедройч и „Култура“ тогава също нямаха пари, затова и не можех да се издържам от хонорарите на кореспондент и трябваше много да работя, за да оцеляваме“[2].

Пренасянето в Париж е плод на трудно решение, част от причините за напускането на Италия са сложни – полската войска е евакуирана, печатницата трябва да бъде ликвидирана, няма алтернатива за връщане в страната. Но Франция е в центъра на Европа, освен това се намира по-близко до Полша. Самият Гедройч определя прехвърлянето във Франция като „скок в тъмното“ в „Автобиография за четири ръце“ („Autobiografia na cztery ręce”). За решението на Херлинг пише: „Густав, който беше женен, не се реши да тръгне за Париж и замина за Англия с Корпуса за заселване на демобилизираните полски войници в Англия. Разбирах чудесно, че е много  по-различно да поемеш отговорност за самия себе си, отколкото да поемеш отговорност за жена си, а той беше страшно влюбен в Кристина и виждаше възможност за работа към лондонските „Вести“. Не мисля, че тогава имаше някакви разминавания помежду ни относно ставащото в страната или относно емиграцията“[3].

За нещастие, Кристина посяга на живота си през 1952 г. и му оставя в наследство непресекващата любов към картините, заедно с болезнено наранената памет. Четири години след това и близо десет години след раздялата с Гедройч те пак се събират през 1956 г. и разговарят така, „сякаш нищо не е било“, по думите на Херлинг – той се утвърждава като редовен италиански кореспондент на „Култура“ и на всеки два месеца пребивава в Мезон Лафит (периодите са документирани и в неговия постоянно воден „Дневник, писан през нощта“). Следват годините на неговата нарастваща творческа реализация,  а Гедройч е един от оценителите му. Отново се разделят през 1996 г., този път окончателно, а причините са идейни. Ето как Херлинг пояснява това: „Като войник бях свидетел на падението на фашизма в Италия. Италианците проведоха т.нар. „епурация“ (процес на ликвидиране на останки от тоталитарен режим), която представляваше преход от фашизма към новия демократичен строй. Бях убеден, че нещо такова трябва да има в Полша. Много от полските трудности днес са плод на това, че то не е направено. Поляците просто подминаха своята „епурация“ и едва сега говорят, че е нужен процес на декомунизация и лустрация, но тези неща се правят своевременно. Не трябва да се чака. Гедройч беше на противоположното мнение – че няма друг изход, а трябва да се примирим с това, което става. (…) Съвсем различно оценявахме генерал Ярузелски и новия президент Александър Квашневски.Това беше основата на нашата раздяла“[4]. Херлинг смята, че Квашневски принадлежи към формацията, отговорна за катастрофалното положение на Полша след 1945 г. и че Гедройч влиза във флиртово отношение с него, но не получава нищо в замяна. Отбелязва, че неговият опит да поясни на президента значението на източната полска политика по отношение на Украйна, Белорусия и Литва не е бил успешен, напротив, полската политика се осъществява с гръб към Изтока и лице към Запада.

 

Приятелството

Времето на срещата е по-дълго от времето на раздялата, измерено както в години, така и в споделена творческа продукция. И двамата живеят до 2000 г., т.е. след втората раздяла остават само 4 години на дистанция един от друг. Както се вижда, причините на срещите и разделите са различни, варират между житейски криволици и идейни противоречия, но каквито и да са те, всеки от тях запазва за другия най-светли думи и оценки. Чувстват се длъжни да разкажат за своите отношения и да пояснят какво ги свързва и разделя, отговорни са пред своя незаличим начален съюз. При всички случаи, когато пишат или говорят един за друг, изказват взаимното си признание, каквото и да им нашепват околните. Когато проследяваме свидетелствата, които дават, имаме чувството, че присъстваме на странен литературен протокол от самопроведен  разпит, който всеки от тях прави първо заради себе си, второ заради другия и другите. Интересно е проследяването на този техен диалог, съставен сякаш от два публични монолога, които „документират“ историята на едно сътрудничество… или може би трудно приятелство.

Показателно е това, че Херлинг включва Гедройч в раздела „Приятелства“ от своя „Най-кратък пътеводител през самия себе си“ заедно с най-близките на сърцето си приятели от младежките години, заедно с Юзеф Чапски и Константи (Кот, както го наричат приятелите) Йеленски, с лондонските си приятели Миечислав Гридзевски и семейство Чьолкош и италианските си сродни души – писателите Никола Киаромонте и Игнацио Силоне. Ето какво пише той за Гедройч: „След като свърши Италианската кампания, след всички битки, в които взех участие, бях изпратен в Рим, като  ръководител на литературния раздел в „Бял орел“ (вестник, редактиран от Гедройч и Чапски, б.а.). Сприятелих се тогава с Йежи Гедройч, с когото скоро започнахме да създаваме „Култура“, наричана по-късно, след отпътуването на Гедройч за Франция, „парижка“. Приятелството с Гедройч изигра огромна роля в моя живот, и макар че през 1996 г. бе прекъснато по политически причини, винаги повтарям, че Йежи е човек с невъобразимо големи заслуги за Полша. Не е за вярване какви велики неща е направил този необикновен човек“[5].

 

Войната

Така назовава Гедройч раздел от своята автобиография. В автобиографичната „Най-кратък пътеводител през самия себе си“ Херлинг разпределя войната между няколко показателни раздела „Близкият изток“, „Битката“, „Градове“, „Отчаяние и смелост“. Преди да се сприятелят и основат „Култура“ в Рим, войната насочва пътищата на Гедройч и Херлинг и ги събира в Близкия изток, в почти толкова легендарния като Мезон Лафит Втори корпус на генерал Владислав Андерс[6]. По ирония на съдбата маршрутът на войната дублира пилигримския път до Светите земи – Гедройч и Херлинг пребивават в Палестина и в свещения град Йерусалим, за койтоХерлинг пише: „В Палестина чудно преживяване беше за мен Йерусалим. Невероятен, очарователен град. Опознавах го винаги, когато ми беше възможно и само дотолкова, колкото можех да си позволя по време на войнишките отпуски. Имах там приятели, които ми показваха културните забележителности“[7]. По време на кампанията в Близкия изток и Гедройч, и Херлинг са войници и същевременно се занимават с културна работа, но за тях имат значение и местата, в които пребивават, техният цивилизационен и културен облик. Херлинг попада в корпуса след преживения ад в съветския лагер в Ерцево (отразен в неговите лагерни записки „Друг свят“/”Inny świat”), приключил с амнистия по време на пакта Шикорски-Майски. Бивш затворник е и самият Андерс, както и основната част от войниците – това дава повод на Херлинг да нарече корпуса „армия от затворници, предвождана от затворник“[8]. През 1941 г. Гедройч поема пътя на военната служба и след прекараните периоди на дипломатическа и културна работа в Румъния и Турция се включва в Карпатската бригада (по-късно прераснала в дивизия), която влиза в „силен антагонизъм“ (Гедройч) с корпуса на Андерс. Но Гедройч се включва в корпуса, като немалко значение за това има Юзеф Чапски.

И Херлинг, и Гедройч посвещават на Андерс специално внимание. Гедройч озаглавява с неговото име раздел от автобиографията си, разказва всичко онова, което знае и разбира за него, както от лични срещи и впечатления, така и от други източници на информация. Решаваща е ролята на Андерс и за съдбата на Литературния институт. Както разказва Гедройч, макар и да се е отнасял с известни резерви, той подписва документа за неговото създаване, в който Гедройч е определен за директор. Остава толерантен към „Култура“ и особено много обича Юзеф Чапски. За две от най-симпатичните му черти Йежи Гедройч счита липсата на военно високомерие и способността да взема бързо решения. Коментира способността му да побеждава и печели признание, определя го като единствения „победен генерал“ във Втората световна война. Разказва за разговорите и споровете, които са имали, за позициите на Андерс, за неговото „спокойно“ отношение към нещата в страната и липсата на гореща съпротива към ситуацията в Полската народна република. „Все пак считам, че при всичките си недостатъци Андерс заслужава да бъде оценяван по възможно най-позитивен начин. Той без съмнение беше най-забележителната емигрантска фигура“[9].

До срещата в Рим Гедройч и Херлинг-Груджински имат зад гърба си години на редакторска и културна дейност. До войната Гедройч води изданието „Бунт на младите“, преименувано по-късно в „Политика“. Херлинг разказва в раздела „Вестници и списания“ от „Пътеводителя“, че преди 1939 като млад полонист е публикувал в сериозни за времето си издания – „Атенеум“ („Ateneum”), „Отвес“ („Pion”) и „Перо“ („Pióro”) и че още по време на войната се връща към писането в „Полски куриер в Багдад“ („Polski kurier w Bаgdadzie”). Багдад е друг източен град, който изключително го очарова). След това благодарение на Гедройч и Чапски е назначен за водещ литературния отдел в следвоенния „Бял орел“.

 

Създаването на „Култура“

В „Автобиография за четири ръце“ Гедройч отбелязва: „Институтът се създаваше не като частна фирма, а като служебен отдел към войската. В неговия състав тогава влизаха Зофия и Зигмунт Херц, Густав Херлинг-Груджински, Владислав Вонхала, доцент Тадеуш Шиута, много интересен и твърде емоционален и неуравновесен учен – последните двама, които по-късно отпаднаха, бяха наложени от Герат“[10]. Капитан Герат е голямо разочарование за Гедройч, типичен военен, но не в добрия смисъл, за разлика от Андерс. Той се оказва „човек недемократичен“, който го отвращава с това, че ликвидира един съвместен стол за хранене, където заедно ядат всички, от шофьора до генерала. От началното членство издържат на проверката семейство Херц, Юзеф Чапски и Густав Херлинг-Груджински (но той, както вече видяхме, не без пролуки).

За Гедройч институтът се свързва с две много важни инициативи – списание и книжна поредица, която трябва да поддържа духа на емиграцията, без да й спестява трезвото съзнание за трудностите. Прообразът е споделен с Херлинг. „Проектът за създаване на списанието възникна по време на общите разговори между Густав, Зофия и мен – пише Гедройч в „Автобиография за четири ръце“. – Мисля, че името предложих аз. В самото начало „Култура“ трябваше да бъде визитка или билет, цветче върху сакото, беше замислена като чисто литературен тримесечник. Първия брой подготвихме с Густав.“[11] Също със значимото участие на Густав започва издаването на книги, което Гедройч счита за изключително важно (прави списък, за който много му помага отново Зошя Херц). „Две от книгите в този списък имаха програмен характер – продължава разказа си Гедройч – „Книги за полския народ и полското пилигримство“ на Мицкевич, които от гледна точка на решаващия предговор на Густав бяха нашият манифест, и „Прометеевци“ на Станислав Шпотански, книга, която показваше, че животът в емиграция е изключително труден и често свършва трагично. Избрах тези книги много целенасочено и съзнателно, като предупреждение към емиграцията.“[12]

Нека да видим как Херлинг си спомня за общото начинание. „Литературният институт, това беше велико нещо – пише Херлинг-Груджински – имах пълното съзнание за величината на задачата, с която се беше заел Гедройч.  Когато решихме да не се връщаме в Полша, пред нас застана въпросът „какво да правим?“ Институтът даваше отговор на практика. Отговор даваше и предложеното от мен месечно списание „Култура“, заедно с названието. Първоначално Гедройч не беше възхитен от моята идея, но после се поддаде на убеждението и дори заедно с мен като съредактор подписа първия брой на „Култура“, който излезе в Рим. Разбира се, това с нищо не променя факта, че развиващата се знаменита инициатива трябва да бъде считана преди всичко изключително за негово дело.“[13]

През 1986 г., когато се навършват 40 години от първия брой на „Култура”, Херлинг пише в „Дневник, писан през нощта“: „Йежи Гедройч наистина направи нещо велико, несравнимо, творба на въображението и на политическата интелигентност, на културната чувствителност и на всекидневната работа и издръжливост“. След това припомня обръщението му към читателите във встъплението към първия брой: „Жадувам да стигна до читателите в Страната и да засиля вярата им, че Ценностите, които са им близки, не са смазани под напора на грубата сила“[14]. После Херлинг задава въпроса дали това желание на Редактора и неговата общност е постигнато и отговаря, че да, посланията на „Култура“ са прониквали през пукнатините в стената, която тогава обгражда Полша.

 

Оценката на Гедройч за писателското изкуство на Херлинг-Груджински

Когато се среща с Редактора, Херлинг се намира в началото на пътя към неповторимата си писателска реализация в емиграция, негов дебют е томът „Живи и мъртви“ („Żywi i umarli”), издаден през 1945 г. в Рим. Следва едно от най-популярните произведения на лагерната литература „Друг свят“ (с първо издание в Лондон през 1951 г.), но Херлинг не го издава в „Култура”. Гедройч споделя в  „Автобиографията“, че е бил впечатлен от тази творба. Отношенията между тях се възстановяват след нейното издаване. „Между мен и Густав нямаше никакви контакти близо десет години – пише Гедройч.  – Не ми предложи да издам „Друг свят“. След дългото прекъсване ми изпрати първата си творба в писмо. До разговор се стигна по повод на мое пътуване до Рим. (…) Разговаряхме за Силоне, за различни дневници, за рапортите на Реале, който беше италиански посланик във Варшава след войната – Херлинг го познаваше и го свърза с мен. Не говорехме за лични неща. Този разговор постави началото на сближаване. Но най-близки нашите отношения бяха тогава, когато Густав беше военен. Това, което сега малко ме гневи, е, че Густав влиза в ролята на съветник или на сътрудник, който обаче не поема отговорност за програмната линия на „Култура“[15]. От цитирания текст става ясно, че близостта не е напълно възстановена след дългогодишното прекъсване, но по-важното е работата към „Култура“. И тук се появяват пукнатини.

След възобновяването на връзката с „Култура“ през 1956 г. Херлинг отговаря за художествената литература, преди всичко за тази, която се публикува в списанието, и по-малко за книгите. Гедройч разчита на неговите оценки – именно там се появяват причини за недоволство. „Случваше се понякога да имаме разминавания в оценката на някаква проза, тогава, когато при Густав голямо значение имаха личните антагонизми. Така например той не обичаше особено Милош и трудно го прикриваше. (…) Густав прилагаше в тези случаи крайни критерии, които не винаги можех да приема. Винаги съм казвал, че ако към писателите трябва да бъдат прилагани абсолютни политически и морални критерии, то полската литература ще престане да съществува. Затова смятам, че авторът трябва да бъде отграничаван от своята творба и творбата да бъде разглеждана сама по себе си. (…) Що се отнася до мен, аз оценявам написаното, без да мисля кой и какъв е този, който го е написал. Подходът на Густав беше твърде пуритански“[16]. Моралният императив е водещ детайл от неговата визитка и от посланията на неговото творчество, който той превръща в основа и на политическите си критерии. Дискусиите по политически теми Гедройч определя като важни – за себе си, и за „Култура“.

Голямо е значението на „Култура“  и за т.нар. повторен дебют, определян като „второ раждане“ на Херлинг – метафизичните му разкази, които за пръв път се появяват в месечника след възобновяването на контакта (след 1956 г.) и чак след това излизат в два самостоятелни сборника „Крилата на олтара“ („Skrzydła ołtarza”, 1960) и „Второто пришествие и други разкази“ („Drugie przyjście i inne opowiadania”, 1963). Може да се каже, че по време на обновения контакт с института Херлинг утвърждава новото си писателско лице, нараства бавно и постепенно и популярността му.

Гедройч е един от важните му читатели и ценители и има свои предпочитания. Той счита, че признанието му закъснява: „Признанието не само в страната, но и в емиграция дойде късно за Густав. Що се отнася до мен, при всичките ни разлики или недоразумения, аз мисля за него, като за забележителен писател. Бях много впечатлен от „Друг свят“. Отнасям се доста хладно към творби като „Кулата“ („Wieża”): признавам виртуозното майсторство на този вид проза, но за мен тя е твърде обработена. Това се отнася само до ранните разкази. По-късните, с малки изключения, оценявам много високо. За най-голямо постижение на Густав считам неговия дневник. Той беше негова инициатива, но може би в някаква степен да са го тласнали нашите разговори за литературната форма на дневника и за неговото значение за „Култура“, както и за това колко трудно е да бъде заместен Гомбрович. (…) Дневникът на Херлинг оперира майсторски с контраста между публицистиката и критиката, есето и фикцията“[17].

В тази оценка личат личният вкус и критериите на Редактора. Те не съвпадат с много от роящите се след 80-те години оценки на творчеството на Херлинг-Груджински – в тях ранните метафизични разкази на Херлинг са обект на голяма интерпретационна радост. Гедройч мисли по свой начин, той е искрен и цени много високо Писателя Херлинг. Така, както и Херлинг цени Редактора в него. И двамата остават благодарни един на друг и всеки се отнася с признание към заслугите на другия. Според полската традиция. По рицарски.

Едва ли в този кратък текст сме могли да кажем всичко най-важно за връзката Гедройч – Херлинг. Едно е сигурно: това, което са създали и споделили като ценност и съкровище, е било свързано и с общия медиум – „Култура“.

 

[1] Зджислав Куделски е един от първите монографи на Херлинг-Груджински. Първата му книга за него излиза през 1988 г. в навечерието на Промяната – това е „Швентокшиският пилигрим: скици за Херлинг-Груджински“ (Pielgrzym Świętokrzyski: szkice o Herlingu-Grudzińskim). Куделски е и един от редакторите на изданията на Херлинг в Полша.

[2] Hering-Grudziński, G. Przewodnik po sobie samym, Kraków, Wydawnictwo literackie, 2000, s. 81.

[3] Giedroyc, J. Autobiografia na cztery ręce, Warszawa, Towarzystwo Opieki nad Archiwum Instytutu Literackiego w Pariżu, 141.

[4] Herling-Grudziński, G. Najkrótszy przewodnik, s. 86.

[5] Пак там, с. 20.

[6]  Владислав Андерс (1892-1970) е предводител на полски въоръжени сили през Втората световна война – Полската армия на Изток (Иран, Ирак, Палестина) и Втори полски корпус (битките при Монте Касино и Анкона), който се състои от освободени затворници след амнистията, последвала договора Шикорски-Майски. Самият Андерс е близо 2 години в централния затвор на НКВД в Лубянка (1940-1941).

[7] Herling-Grudziński, G. Najkrótszy przewodnik, s. 38.

[8] Така Херлинг нарича армията на ген. Андерс в „Дневник, писан през нощта” (17 май 1984).

[9] Giedroyc, J. Autobiografia…, s. 137.

[10] Giedroyc, J. Autobiografia…, s. 134.

[11]  Пак там, s. 136

[12]  Пак там, s. 136

[13] Herling-Grudziński, G. Najkrótszy przewodnik…, s. 53-54.

[14] Herling-Grudziński, G.Dziennik, pisany nocą, Warszawa, Czytelnik, 2001, s. 232.

[15] Giedroyc, J. Autobiografia…, s. 225.

[16] Пак там, s. 226.

[17] Пак там, s. 227.