Култури в диалог ( Разговор с Катерина Хуртаева, директор на Чешкия център в София)

Катерина Хуртаева на откриването на изложбата на чешката илюстраторка Галина Миклинова, февруари 2017. Сн. Иво Чупетловски

Госпожо Хуртаева, Вие сте директор на Чешкия център в София вече повече от пет години. Кое бе най-голямо предизвикателство за Вас през този период и кое считате за най-големия успех на Центъра?
Най-голямото предизвикателство по време на моя мандат беше голямата промяна в дейността на Чешкия център, наложена от това, че започнахме да работим в една и съща сграда с Посолството на Република Чехия. От гледната точка на нашата държава е много логично тя да помести двете институции в една сграда на централен адрес в София, сграда, която има традиция и асоциативно е свързвана с Чехия. Но от позицията на директор на Центъра трябва да кажа, че е много трудно тази промяна да бъде преодоляна по някакъв практичен начин, да се намери идеалният начин двете институции да работят без да си пречат взаимно. Посолството е затворена институция, в която не бива да се влиза без причина, докато един културен институт, точно обратното, трябва да е с отворени врати, да е лесно достъпен, да представя културни събития, на които хората се чустват добре дошли и като у дома си. Това е, от една страна, административен проблем, но за нас е наистина трудно, още повече, че в София я има живата памет, че в тази сграда е имало кафене, че са се провеждали джазконцерти… Сега трябва да намираме решения как да представяме интересни неща от съвременната чешка култура, като се съобразяваме с това, че достъпът не е напълно свободен.
А това, от което мога да кажа, че съм доволна, когато се обърна назад към тези пет години, е, че – въпреки всякакви кризи и финансови въпроси – чешката култура присъства в България, за което в немалка степен заслуга имаме и ние, и че поддържаме много активно сътрудничество с различни партньори в отделните сфери на културата – от специалистите бохемисти в университетите през театъра до съвременното изкуство, кино, музика… Изградили сме много сериозни, но в същото време и много приятни партньорства.

През последните години софийската културна общност свързва Чешкия център с Нощта на литературата – едно събитие, което за няколко години стана органична част от столичния културен живот. Разкажете повече за тази идея и за бъдещето й.
Тази инициатива ми е много скъпа. Нощта на литературата тази година се случи за шести път, тя се провежда едновременно в множество европейски градове, а в България – в София и в още единадесет града. Навсякъде се случва благодарение на сътрудничеството с общините, в София тя е и част от Културния календар на Столична община, така че е призната за част от културния живот на града. Но си партнираме и с неправителствени организации, с различни младежки инициативи – във всеки град картината е различна. Всяка година се увеличава и броят на държавите, които участват – тази година са вече двадесет. Тази година например представихме детски книги от Исландия, норвежки, литовски книги… Представяме и литературата на страни, които нямат културен институт или дори посолство в България. Смятам, че е важно публиката да има непосредствен контакт с тях. Не съм обективен наблюдател на това събитие, защото съм много ангажирана с него и много го обичам, но ми се струва, че протича с успех. Изглежда ми, че всяка година публиката е все повече, и е много приятно, когато по време на Нощта на литературата човек мине по улиците на София и срещне различни хора – млади, стари, деца, студенти…, които разглеждат брошурата и избират следващото място, на което да отидат. А за бъдещето – надявам се, че ще продължи да се случва. Тъй като събитието изглежда много стабилно, партньорите явно го харесват и има публика, вярвам, че Чешкият център ще го организира и занапред.

Още нещо свързано с литературата – тази година основен акцент в програмата на Софийския международен литературен фестивал ще бъдат литературите на страните от Вишеградската четворка. Една от тях, разбира се, е чешката. Важно ли е за Центъра това събитие? Сътрудничите ли си с организаторите на Фестивала за организирането и провеждането му?
Много е важно. И много се радвам, че ще се случи, защото всички страни от вишеградското пространство са страни с тъй наречените „малки езици”, и въпреки това техните литератури имат своя традиция, изградена в България, и заслужават да бъдат по-детайлно представени. Само от чешката литература всяка година излизат около 10-12 книги в превод на български – това е цифра, каквато почти няма в други държави. Искам да кажа, че българската бохемистика върши прекрасна работа и с преводите, и с това, че дава на тукашната публика възможност да се запознае и с класически, и със съвременни чешки автори. Тазгодишният фокус на Литературния фестивал е още една възможност вниманието да се насочи към тези книги, те да бъдат забелязани. Надяваме се и да дойдат много интересни автори – те бяха избрани от професионално жури, създадено от страна на организаторите. Би трябвало от всяка една страна да се представят по трима автори, което ще даде една добра представа за тези литератури.

Кои са най-важните акценти в културната дейност на Центъра? В кои области на изкуството и културата, застъпени в програмата на Чешкия център, е съсредоточен според Вас най-силно интересът на софиянци, а и изобщо на българската публика?
По принцип задачата на Чешкия център е да представя чешката култура в много широк диапазон в различните сфери на културата. Струва ми се, че освен към литературата, за която говорихме, българската публика има голям интерес към театъра, към съвременния танц, към киното – игрално, анимационно и документално. Разбира се, традиционно винаги привлича вниманието и чешкото художествено стъкло. Аз лично се радвам много на вниманието към сценичните изкуства – танца, съвременните форми на театъра (документален театър, невербални театрални форми), новите циркови форми… Сигурно това е свързано и с факта, че в тези сфери имаме много стабилни партньори, с които работим прекрасно – като Международния театрален фестивал „Варненско лято” и Биеналето на кукления театър в София например. Тази есен по време на One Dance Week в Пловдив ще има фокус върху чешкия съвременен танц под наслова Check the Czechs. У нас през последните 10-15 години се наблюдава много интересно развитие в тази област. Искаме да го представим в България, защото и тук съвременният танц пуска своите корени, публиката му се разширява с всяка изминала година, и се надяваме, че има какво да покажем. И то не само чрез няколко представления, а чрез уъркшопове, лекции, срещи да разкажем за пътя, който това изкуство е изминало у нас. Това е възможност двете сцени, българската и чешката, да влязат във връзка. Опитваме се да изградим партньорства и в областта на съвременното изкуство, които имат перспектива да работят без институционална поддръжка, просто художници и куратори да влязат във връзка, да общуват.

Чешкият център в София е най-старият подобен институт на Чешката република в чужбина. Това придава ли му някакъв специфичен статут – може би не официално, но като авторитет и усещане за кауза?
Бих казала, че да. Днес чешките центрове са около двадесет в цяла Европа, Азия, Америка, и мрежата им е построена върху тази на центровете в бившите социалистически държави. На ежегодната среща на директорите на чешките центрове в Прага новите колеги в организацията се изненадват, че някои от центровете имат история от над 65 години. Това означава не само, че институцията има традиция, но и например, че имаме колежка, която през целия си професионален живот, повече от 40 години, е работила в Чешкия център. Приемам го като много ценно богатство, защото това е паметта на институцията, сигурна котва за всички наши партньори от различните региони и много позитивна „визитна картичка”… Но трябва и себекритично да призная, че като че ли в Чехия през последните години страдаме от „болестта” да гледаме само на Запад. Това че, така да се каже, погледът ни е обърнат само в една посока, ни създава проблеми. През 90-те години това беше естествена реакция и тогава се проявяваше най-силно, надявам се, че сега вече е време спокойно и самоуверено да гледаме и в двете посоки, да разбираме и ценим нещата, които ни предлагат различните региони и държави. България абсолютно заслужава нашето внимание и до някаква степен сме й длъжници в това отношение. Тук се знае много за чешката култура, за българо-чешките взаимни културни връзки в миналото, за чехите, работили в България, но би трябвало да е по-известно и у нас, защото в момента тези неща не са познати толкова, колкото би трябвало.

Какви са според Вас ролята и каузата на един културен институт в чужбина? Каква политика би трябвало да водят подобни културни представителства на страни като Чехия и България, чиято култура не е между най-големите и разпознаваеми традиции в чужбина, за да станат част от културния живот на страната, в която се намират?
По мое мнение най-ефективният път е диалогът. Това и се опитвах да съблюдавам по време на мандата си в София. Една култура не бива да се представя в монолог, трябва да се получи диалог, това винаги работи най-добре. Когато се направи проект, в който участват две страни, а понякога и повече, и всяка от тези страни внесе нещо от своята култура, тогава не само е най-интересно за публиката, но се появяват и най-ценните резултати. Чешкият център например има галерия; тази галерия според мен не може да присъства пълноценно на картата на българския културен живот, ако представя само чешки изложби. Затова винаги търсим интересни партньори от българска страна, които каним и им предоставяме пространство както за български, така и за съвместни прояви – това всъщност е идеалният вариант. В такива случаи привличаме съвсем друга публика, различна от тази, която идва на едно „затворено” представяне на чешка култура. По същата логика се стремим да представяме чешките изложби в диалог с български институции, да ги излагаме в Софийската градска галерия или в Националната галерия например, или в различни малки частни галерии… Това е само един пример от областта на съвременното изкуство, но по този начин се опитваме да работим и в областта на музиката, на другите изкуства…

Един по-личен въпрос, ако позволите. Предстои след няколко месеца да напуснете София, тъй като мандатът Ви тук приключва. Кое ще запомните от България и какво най-силно ще Ви липсва? И кое от направеното от Вас тук Ви се иска приемникът Ви да продължи?
Ще започна от професионалния аспект. Един нов човек винаги идва с други приоритети, подход и идеи, и аз смятам това за положително. Въпреки това се надявам, че при моя наследник ще се запази отвореният характер на Чешкия център – отворен към българската публика, към българския контекст и към партньорите ни, с които плодотворното ни сътрудничество да продължи. А какво ще ми липсва лично на мен е много труден въпрос, защото няма да стигне един цял брой на „Литературен вестник”, за да изброя всичко. Ще ми липсва цялата България, приятелите и колегите. Ще ми липсва и слънчевият климат, българската природа, особено планините. Докато бях тук, успях да обиколя повече от петдесет от Стоте национални обекта, но все още ми остават половината, така че се надявам да намеря начин да се връщам и да не прекъсна отношенията си с България. Когато дойдох, бързо се влюбих в нея, а през изминалите пет години това премина в доста дълбоко чувство, така че – да, България ще ми липсва.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА