За личното и личностите в литературната история (Разговор на Катя Станева с Инна Пелева)

Инна Пелева (1964, Асеновград) е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски” (1987); там е специализирала Култура и литература на Българското възраждане (1988). От 1989 г. работи като преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски” (Филологически и Философско-исторически факултет). Автор е на десетки научни публикации, както и на книгите „Четени текстове. Студии върху съществуващи и липсващи страници в българската литература” (1994), „Идеологът на нацията. Думи за Вазов” (1994), „Ботев. Тялото на национализма” (1998, второ преработено издание 2015), „Възраждания. Българистични студии” (1999), „Места от Конспекта” (2000), „Алеко Константинов. Биография на четенето” (2002), „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга” (2004), „Деца на по-малки богове” (2012), „Георги Марков. Снимки с познати” (2017).

Кои писатели будят твоето любопитство? Има и тъга в това любопитство – не само в монографията за Радичков. Какво те ангажира в по-голяма степен за научно осмисляне – писателска фигура, конкретен почерк, процесите или контекстите?
Занимавала съм се с доста творци от Канона; опитвала съм се да раз-автоматизирам четенето на текстовете им. Нали това е същностна част от работата ни на литературни историци – да държим Канона жив, като постоянно атакуваме умората и досадата, вкаменяванията по тялото му. Като показваме, че този или онзи автор, уж докрай опознат, има и други, недовидени страни. Разбира се, интересували са ме и „перифериите”, „по-малките таланти”; също странни сюжети от синхроничния и диахроничния живот на културата, диалози най-различни – нарочни и несъзнати – между писатели от различни епохи. Всъщност няма да мога да изброя; движи ме огромно любопитство към всичко и всякакво, от това за какво им е на хората вестник „Уикенд” до рецепцията на Шпенглер в България, от Фукуяма, четен през „македонските спомени” на Яворов, до антикварни прашасали подробности, които могат да преобърнат официализирани представи… и т.н., и т.н.
Има толкова много за вършене, за гледане, четене, мислене, писане, пълно е с изумителни истории, които чакат да бъдат разказани, със съдби, които си струва да бъдат проумени. Само че времето е твърде малко. Тъгата, иначе речено, е неминуемият ни спътник. Тя си е измерение на човешката будност.

Защо избра изследването ти за Георги Марков да тръгне от твоята лична история? Този маниер го няма в нито една от предишните ти монографии. Да не би изборът да е някакъв вид реакция спрямо регламента на процедурите по кариерното ни израстване (да не изписвам цялото грозно име на закона): според този регламент себепредставянето и натъртено изговаряне на въведени в научно обращение „открития” и нови оптики са задължителни. (Още от соцвреме сме принудени да пишем автореферати и авторски справки за приносите в дисертации и хабилитации.) Та защо „Георги Марков. Снимки с познати” тръгва от твоята лична история?
Наистина има нещо неособено редно в това, дето ни карат да изброяваме приносите и откритията си при всяка кариерна процедура, обаче какво да се прави – налага се да се съобразяваме с правилата на играта, ако и не ние да сме ги измислили. Автобиографичните страници в „Георги Марков…” нямат общо с академичния жанр „себепредставяне”. Те не броят авторови „заслуги” от какъвто и да е вид, нито научни, нито политически. Сметнах, че е въпрос на почтеност в началото на точно тази книга да кажа коя съм и каква съм, за да е по-лесно на читателя да реши „ето това е по-обективно представено, а това е повече белязано от частните идиосинкразии на пишещия”. (Между другото, не съм била, не съм и няма да бъда член на която и да е партия. Което не значи, че съм аполитична.) Разбира се, независимо дали пишем за Раковски или за Богомил Райнов (привързана съм към студиите си за тях), сме целите в текстовете си, дори и когато стриктно спазваме „политиката на отсъствие”, т.е. добрия академичен тон (нали си говорихме за тъгата, която все пробива тук и там). Обаче да,
„… Снимки с познати” е най-открито личната ми книга. През 2015-а научихме лошата диагноза на баща ми; той си отиде през юли 2018-а; бързах, исках родителите ми – и двамата – да прочетат този текст; той е и писмо до тях, паметник на обичта и благодарността ми. Та и затова – затова също – автобиографизмите стоят в тома. Като несъмнено „се виждам”, „лича” (заедно с целия наш живот) и в разказа за Марков и хората около него, който разказ тръгва след „себепредставянето”. Не съм се опитвала да е другояче.

Предлагаш професионална реконструкция на събитийността в политическия, социокултурния и литературния живот от драматичния и драматизирания поради личната ни въвлеченост и преживян опит период на държавния социализъм. Имаше ли грижа и тревога за/при прекрачването на поколенческите психологически граници? Все пак провокираш нашата емоционална и комуникативна (по Асман) памет и (пре)форматираш литературната картина/реалност за читатели от различни възрасти.
Книгата за Марков, за съдбата и средата му, е литературоведско изследване (осъществено в рамките на възможностите ми и според разбиранията ми за подобен труд). Предполагам, че за съвсем неподготвен читател – за човек, който не се е занимавал с българска литература и култура от времето на НРБ, – текстът би бил затрудняващ, особено ако възприемателят е толкова млад, че няма личен биографичен опит от епохата преди 1989-а. Позволявам си обаче да се надявам, че и такъв читател би могъл да се окаже заинтригуван, привлечен от „едрия” сюжет: да се махнеш или да останеш; да провериш дали наистина си талантлив навън, в света, или да решиш, че ти стига това у дома; път навътре, в самия теб, или път към далечините; успех на всяка цена или отказ от успеха на всяка цена – в края на краищата това са дилеми, пред които всеки се изправя… и днес, и винаги.
Очакванията към книга за Георги Марков, писател с толкова сложна, нестандартна роля в литературата ни, са големи. Как това се отрази на твоята работа като замисъл и осъществяване? (Предишните твои монографии са ангажирани с канонични фигури като Ботев, Вазов, Алеко, но пък тълкуването се конфронтира с обичайните рецептивни нагласи на българския читателя. Според мен и сега сред разноликата аудитория ще има и дистанциране, и възхита – това дори се появи като реакции в социалните мрежи.)
Имала съм неприятности (продумахме си за кариерните процедури) заради текстовете за Ботев, Алеко Константинов, Радичков (сега се чудя, бога ми, защо вече чак пък толкоз). В същото време на всяко стръмно място са ми помагали хора от гилдията, които са слагали рамо на въпросните проблематични текстове, приемайки ги за смислени; няма да го забравя, огромна благодарност! Тоест, знаеш, винаги някой харесва какво си написал, а някой – никак. Отгоре на това темата „Марков” е болезнена, твърде сме близо до соцепохата, не един и двама се възприемат като засегната страна в дебата какво точно се е случило, какво точно значат – тогава и сега – изборите на реалните личности Х и Y, за които избори се говори в тома. Това е свободна страна. Всеки може да напише как – и защо така – вижда нещата. Включително и аз. Написала съм как и защо така виждам нещата, без да търся непременно широко одобрение.

Някои са си купили последната ти книга, така разбрах, най-вече защото са смятали, че ще коментираш снимки – на Марков и на хора от обкръжението му (нали в заглавието стои „Снимки с познати”). Разочарована ли си от подобен прочит на заглавието?
Не. Надявам се, че книгата би могла да свърши работа и на подведените. „Снимки с познати” ми се стори удачна фигурализация на принципа, по който е направено повествованието. Опитала съм да разкажа за Марков, като го „сдвоя” с Цветан Стоянов, а после и с Павел Вежинов (в своеобразни „успоредни животописи”). Надявала съм се, че различните партньори в двете двойки ще извадят наяве различни черти на повтарящото се лице (Марков) във всяка от конфигурациите. В същото време в книгата по един или друг начин става дума и за Веселин Бранев, Цветан Марангозов, Йордан Радичков, Любомир Левчев, Костадин Кюлюмов, Стефан Маринов, Милчо Радев, Банчо Банов, Йордан Василев, Тончо Жечев, Стефан Цанев, Димитър Бочев, Иван Динков… и още ред Маркови съвременници. Чрез възстановката (кога по-подробна, кога бегла) на отношения между хора и текстове съм се надявала да се получи картина на времето, представа за живеенето и мисленето изобщо на интелигенцията ни от 60-те и 70-те години на ХХ век. Да, най-много страници се занимават с написаното от Марков и с неговия житейски път, но ми се е струвало важно писателят да бъде видян не единствено „сам по себе си”, а и сред другите – приятели, съмишленици, конкуренти. Та затова „Снимки с познати”…

Какъв конкретен повод провокира сдвояването Георги Марков – Павел Вежинов? Не съм следила как се проблематизира творчеството на Вежинов след 1989-а, но ти отместваш фокуса към обхвата на възможности, ограниченията и оттам – несъмнените Павел-Вежинови постижения тук и тогава, през 50-те – 70-те години. Откривам огромен концептуализаторски потенциал в реторичността на питанията, тръгнали от непретенциозната констатация „за по-добрия писател не само жанрът не предопределя качеството и не може да бъде „ограничител” на написаното, … свободата винаги е наличност – кое не е успял да каже (Вежинов) дори в „Гибелта на „Аякс”, след като е казал, че проектираният като пълно щастие на човечеството комунизъм е противопоказен до смърт на природата ни …”
Както знаем, Вежинов и Марков са в сценарния екип на „На всеки километър” – този факт отключи хрумването. После се навързаха още неща: Вежинов има един малък (и неособено харесван) роман със заглавие „Гибелта на „Аякс”, който, мисля, е своеобразна реплика спрямо Георги-Марковата книга „Победителите на Аякс”; и в други Вежинови произведения могат да се открият, така смятам, особен тип „коментари” на текстове (и поведенчески ходове) на по-младия писател. От своя страна, в „Задочните репортажи” Марков също казва едно-друго за по-възрастния си колега… В края на краищата те двамата – Марков и Вежинов – стигат до различни отговори на въпроса „как творецът, живеещ в тоталитарна държава, се добира до свободата си”. Всеки читател, всеки мислещ човек сам решава кой от отговорите е по-верен, повече свой за него самия.

Мислиш ли, че Георги Марков ще влезе в учебниците след време? В обобщаващи глави и като отделно изучаван автор?
Да, смятам, че Марков (въпреки бавенето и озъртането на министерството) един ден ще стои в учебниците. Подозирам обаче, че всъщност няма да е точно заради качествата на „Портретът на моя двойник” или „Жените на Варшава”, или пък заради „Задочни репортажи за България” – наистина заради тях. А най-вече заради компенсаторни импулси („нямаме 1956-а, 1968-а, но имаме…”), пък и заради автоматизми и потреби на героическата матрица в културата ни (с тази героическа матрица и с това как тя обработва Марков се занимава последната част от книгата) – по „институционално задание” Марков вероятно ще бъде причислен към героите борци за народна свобода. Няма да оставят да се вижда и следа от Джери – двойствения и трудно четим човек, който знае много за „самолъжата” и неистово, самоубийствено иска да е талантлив и щастлив. Е, да не бъдем претенциозни максималисти; по-добре Марков да го има в учебниците, макар и малко или повече подменен, отколкото тези след нас никога да не са и чували за него.

Сега пак ще се върна към питането за избора да тръгнеш откъм личната история. Ти си лауреат на Олимпиадата по Български език и литература; други лауреати, чиито изяви следя, за да се преуверя в личната моя убеденост/надежда, че талантливият човек винаги успява да се справи, са Галин Тиханов и Явор Гърдев. Преди да пристъпя към въпросите си, прочетох внимателно интервю на проф. Рама Деви (Хайдерабад) с Г. Тиханов на тема „За световната литература, изгнанието и космополитизма” (ЛВ, бр. 4 от 2018 г.). Понякога участта „Деца на по-малки богове” и „преданост към най-близките” дава поводи за автентична неудовлетвореност. Искаш ли поне накратко да кажеш нещо за избора си – български литературен историк, ПУ „Паисий Хилендарски”?
Не мисля, че бих могла задълго да живея и да работя извън България, извън българския език. Знам много за тази страна (и продължавам да уча – както през нейни стари и нови книги, така и през Тойнби, Аренд, Фуко, Уолзър и други прекрасни умове). Знам за илюзиите и верите й, за текстовете, от които е направена; ако мога да кажа нещо истинно за нея и на нея самата – страхотно. Изпитвам искрен респект към тези, които имат да казват думи на Света; тази трибуна ще мине без мене. Малките места в дълбочина („навътре в камъка”) са също толкова безкрайни, колкото е Космосът; сценарият „Вежинов” е по-близък на психичността ми, отколкото сценарият „Георги Марков”. Понякога преподаването здраво ми дотежава, понякога ми носи хубаво чувство; и двете неща обаче ме водят все при желанието да си напиша страниците, Пловдив е идеалното място за тая работа (но съм писала и в Асеновград, Кърджали, Тополово, София, едно лято в Прага, три хубави зимни месеца в Париж, веднъж за известно време в Добрич, на море, на планина, в Гърция на езерото Преспа – не съм капризна). Продължавам нататък – тъй както умея и без строгост в погледа – докогато е дадено.

Последен въпрос: Какво очакваш от читателя неспециалист (нефилолог) и от критиката, какво би искала да не пропуснат да забележат?
Говорим все така за „Георги Марков. Снимки с познати”, нали? Вече получих много повече, отколкото очаквах. За изданието се публикуваха отзиви, представянията минаха добре, удостоиха ме с награди („Пловдив” и „Христо Г. Данов”). Случи ми се и нещо, за което дори не ми е хрумвало да мечтая – писаха ми и ми се обадиха по телефон хора (и филолози, и нефилолози), за да ми кажат, че са прочели тома, за да ми кажат какво мислят за него. Някои говореха за това, че са разпознали собствения си живот в разказа, други – за това, че ето тук и тук би трябвало да се напише другояче. Най-младият от тези читатели (отбелязал е, че е роден през 1975-а) ми благодари, понеже след „Георги Марков…” разбирал повече родителите си, чувствал се като да е наистина споделял с тях онова време. Няма какво повече да желая за съдбата на книгата.
Просто стягам следващата.

Реклами