Дом в рока

Разговор с Методи Методиев

Методи Методиев е роден в гр. София през 1981 г. През 2009 завършва магистратура по история в Централноевропейският университет, Будапеща; през 2016 г. защитава докторат в Департамента за съвременни езици и култура при Университета на Глазгоу на тема „Власт, конфликти и писатели в България и Чехословакия 1948-1968 г.“ От 2014 е преподавател по история и политически науки в НБУ, София. Преводач на книгата Ерик Клептън, Автобиография, София: „Сиела“, 2004 г.

5_metodi_seminar– През април в НБУ беше проведен семинар-концерт в памет на Дейвид Боуи, а преди седмица друг за Джон Ленън. Като че ли този тип семинари, посветени на иконите на модерната поп и рок музика, се превръщат в поредица. Като водещ на семинара за Ленън разкажете повече за идеята и участниците?
– Всичко започна с идеята за този спектакъл, който условно нарекохме концерт-семинар „Можем да бъдем Боуи, макар и за ден.“ Съчетаването на музика и слово се оказа изходната точка, в центъра на която се отзова проф. Евгении Дайнов. Той се включи както като преподавател по политически науки, така и като автор на книга за Дейвид Боуи, а и като китарист на група „Магистри“. Музикалното ядро се организира около композитора Георги Арнаудов, който застана със своя авторитет и каза на останалите, че рокът е класиката на 20. век. Към него се присъединиха група бивши съученици от музикалното училище в София – Тодор Николаев – цигулка, Надежда Митева – класическа китара, и Михаил Иванов – бас. Тримата живеят и работят съответно в Лондон, София и Рим.

– Как ще продължи семинарът?
– Личността на Ленън беше следващата точка в тази поредица. Неговата популярност създаде шанс да тестваме посоката, в която една академична общност в България би тръгнала, когато разговоря за културата на 60-те. На 21 декември планираме голям спектакъл-концерт в Театъра на НБУ. Тогава към ядрото от музиканти от оста Лондон-София-Рим ще се присъединят и едни от най-популярните имена на софийската блус сцена: пианистът и композитор Христо Намлиев, музикантите от групата Delta Roosters – Антон Серкеджиев, Петър Георгиев-Пешето, както и барабанистът Иво Попов. През следващия учебен семестър планираме подобна серия от събития, посветени на Нобеловия лауреат за литература Боб Дилън. Освен това през месец април 2017 ще организираме конференция, посветена на Джон Ленън; докладите от нея ще публикуваме в сборник, който ще се разпростанява заедно с диск от концерта.

 – Кое според вас е по-доброто говорене за музиката: това, при което говорещият теоретизира със собствените си научни понятия, или това, при което се вдъхновява от музиката и я пуска да звучи в своето слово?
– Силата на по-доброто говорене следва да идва от едно вдъхновение, което да е равно по сила на темата на разговора – тоест за музика се говори през душата; от друга страна, трябва да конструираш и контекстуализираш словото така, че то да бъде издържано в рамките на твоя аз и според конкретното занаятчийско умение, което притежаваш. В противен случай е много вероятно да изглеждаш нелеп.

– Направи ми впечатление, че на семинара за Ленън мнозина разказаха спомените си за своето преживяване от музиката на Бийтълс. Според вас до каква степен рокът поражда носталгия и до каква е способен да реагира живо на нещо от нашия живот?
– В българския разговор за рок културата имаме нужда от едно изговаряне на личното преживяване, част от което е и носталгията. Едва след това вече можем да продължим в посоката на академичния разговор за рока и неговото присъствие в съвременността.

– Една стара теория ни казва, че музиката е подражание. Ако е така, на какво от действителността подражава рокът?
– Културно погледнато, рокът подражава на музиката на чернокожите в САЩ от началото на 20. век. За мен тук се вижда онзи триъгълник, съставен от страдание, бунт и спасение – триъгълника на свободата, който със сигурност не е равностранен.

– А джазът, той на какво подражава?
Джазът е обетованата земя на рока. Към него се стремят всички, но малцина достигат до нея. Пътят е през свободата, съчетана с върховно майсторство и работна етика. Сред онези, които здраво са се настанили в тази обетована земя, са например Рей Чарлз и Ета Джеймс. А сред онези, които имат куража да признаят, че се докосват до тази земя, са Хендрикс, Клептън, Боуи, Стинг и Джон Майер.

– Кои книги, посветени на музиката, ви доставят удоволствие?
– Това, което ме вълнува отвъд личната история на музиканта, е нейното време на протичане. Това, което Карл Манхайм определя като поколенческа теория, намира много ясен облик в историята на следвоенното поколение – как тези Дикенсови деца си създават свой дом – Дома на Рока.

Въпросите зададе Георги Гочев

Реклами