Дали можем да създадем култура на солидарността

Разговор с Кшищоф Чижевски

Кшищоф Чижевски е писател, режисьор, аниматор на междукултурни събития. Съосновател е на Фондация „Крайграничие“ и Центъра „Крайграничие – на изкуства, култури, народи“ в Сейни. Инициатор на програми за междукултурен диалог в Централна Европа, Балканите, Кавказ, Централна Азия, Северна Африка и други гранични райони. Кшищоф Чижевски гостува в България по покана на Полския институт в София.

Освен дейността Ви, свързана с Фондация „Крайграничие“, Вие сте автор и на няколко книги, посветени на културните и литературните пограничия. Какви са Вашите най-нови научни интереси и проекти?

Новата ми книга носи заглавието „Малкият център на света. Записки, практики, идеи“ и това е книга, която най-много от всички досега засяга моята работа с пограничните територии, с Центъра „Крайграничие“ и нашата философия на работа, която е много силно свързана с идеята за Европа на регионите и малките родини и е близка на нашия патрон Чеслав Милош и на друг известен писател на пограничията, Станислав Винценз. Препращам към това, защото смятам, че в днешното време, когато светът отново започва да се разпада на отделни острови и се задълбочават поделбите и културните конфликти, растат национализмът и ксенофобията, антидот за това е именно силата на малкия център, на малкия брой, която е най-близо до хората. Тя разбива илюзията, която според мен е много опасна днес, защото дори такива хора като хуманитаристите, ангажирани в културна дейност, губят вярата, че такива дейности имат смисъл, а са прекалено утопични или малобройни. Мисля, че това е много опасно, защото тогава започваме да вярваме само в нещо, което е един Голиат, тоест в големия брой, който единствено може да се противопостави на тези заплахи. И в тази книга пиша за това, че забравяме, че всъщност Давид побеждава Голиат, а не обратното. Опитвам се да върна вярата в силата на малкото; в силата на многобройните, но малки центрове на света и на това е посветена тази книга.

Фондация „Крайграничие“ е създадена по Ваша инициатива в началото на 90-те години. Как според Вас през последните десетилетия средноевропейските пограничия са се променили в новите икономически, политически и културни условия?

Ситуацията в нашите погранични региони е много динамична. От една страна, много сме направили, за да се справим с тези конфликти, с травматичната памет, която сме наследили от ХХ в., защото това са много болезнени територии, и моята фондация работи в тази посока – тези рани да бъдат лекувани, уроците на историята да се научат и да се заговори за темите табу, за които не можеше да се говори по време на комунистическия режим, но които са част от нашия живот. Много направихме в посока на една критична памет и обръщане към собствените вини, премахване на историческите лъжи, налагани от комунистическата или националистическата идеология. Днес усещаме нови проявления на тези стари предразсъдъци и конфликти. Отново се появяват национализми и това, разбира се, се вижда в пограничията, като изворите на тези явления са не само в нашата история и във връщането към миналото. Смятам, че ако само там виждаме произхода на тези проблеми, не бихме забелязали най-важните неща, което за мен е вид пренебрегване на нашия опит от прехода след 1989 г. в Полша, но и в други държави от Централна и Източна Европа. Какво разбирам под пренебрегване – говорейки с езика на Милош, бих казал, че това е нов Кетман, както в историята е имало Кетман на марксистката принуда. Можем да не вярваме в това и затова слагаме маската на Кетман, макар че в душите си вярваме, че това не е истина, но се съгласяваме, че историческата логика върви в тази посока. Според мен днешният Кетман се свързва с пазарната необходимост, с неолибералната идеология, наложена като единствена алтернатива. Това означава, че сме повярвали, че Западът има готови рецепти за нашите проблеми и е достатъчно да приемем западните модели на наша почва, за да преминем през този икономически и държавен преход. Това не се получи напълно, защото пренебрегнахме решаването на проблемите, които са в нашия средно- и източноевропейски заден двор, където трябваше да вложим много повече внимание, програми, финансови инвестиции. Тук имам предвид образование, обществена и културна дейност – една органична позитивистична работа с хората, на които да се помага заедно да преминат през прехода, а не големи фестивали и фойерверки, с които живее нашата култура. Също така трябва да се помни колко много сме наследили от периода на тоталитаризма. Така че смятам, че не сме усвоили добре този урок от историята; много хора останаха изключени от тази трансформация, не бяха засегнати от този процес и заради това националистическата идеология и ксенофобските страхове наново започнаха да доминират. Възприемам това обаче по-скоро като процес, през който през цялото време трябва да преминаваме, но тридесет години са и много кратък период при нашия исторически опит, когато не сме били свободни през цели векове. Така че трябва да бъдем търпеливи и повече да си вярваме, че ще се справим с този процес. Най-много бих искал това да бъде наша отговорност, на народите и обществата от Централна и Източна Европа, а да не трябва да се случи с поредната външна намеса и някой друг да поеме за нас политическата и историческата отговорност за решаването на тези проблеми. Мисля, че за първи път от много векове имаме шанса сами да победим и да се справим с тях; в този смисъл съм оптимист. Нуждаем се просто от повече програми, идеи, практични действия, които се стремят към това, което наричам „култура на солидарността“, сближаване с други хора.

Разглеждайки историята на славянските погранични територии, можем да видим както примери за мултикултурно съжителство, така и за нетолерантност и преследвания. Кои са тези фактори, които най-силно влияят върху пограничните територии в Централна и Източна Европа?

Наистина, нашите погранични територии са били много силно ангажирани в съжителството с Другия. Това са всъщност последните области в Европа, които започват да се делят с границите на народностните държави. Този процес много по-рано се е състоял във Франция, Германия, на Иберийския полуостров. За нас важна цезура е Първата световна война, след която в рамките на новите граници съграждахме наново или създавахме нови държави. Тези централноевропейски граници рядко помнят по-старите времена, често те са много нови. В полските източни пограничия с Литва, Беларус или Украйна, където аз работя, никога преди тези граници не са минавали така; така че това е напълно нов процес. Разбира се, били сме под чуждестранна окупация, но по-рано сме имали големи федеративни организми като Жечпосполита на двата народа или Великото литовско княжество, което изковава много силна връзка, съжителство с други езици, култури, народности и религии. И това също е урок от пограничните територии – ако толкова силни връзки започват да се прекъсват, ако в такива ситуации мостът е разрушен, последиците от това са много по-болезнени, отколкото при съседи, които живеят отдалечени и не са силно свързани помежду си. Това е така, защото в нашия пограничен случай тези войни, конфликти и поделби се случват между семействата, между най-близките. Вътре в семействата се правят избори, създават се нови народностни идентичности. Освен това има силни връзки със съседа – нещо, което отсъства в западния просвещенски свят. Последна фаза на разпада на този свят е войната в бивша Югославия – толкова ужасяваща именно поради това, че разкъсва такива силни връзки вътре в общността. Тъй като това не е война с друга държава, а всичко се случва вътре, тогава радикалността на позициите е много по-голяма; в по-голяма степен трябва да оправдаем факта, че започваме битка със съседите; нуждаем се от много по-радикална и често шовинистична идеология. Това е нашият опит от ХХ в. – тези толкова дълбоки разделения, които се случват в толкова интимна сфера. И според мен не можем да решим тези въпроси с някакъв conflict resolution или други технически средства за безопасност, с които борави западният свят. Това трябва да бъде културен процес, който ще се състои в нашите погранични територии, създавайки нови формации и традиции, съграждайки мостове и изкуството на съжителството, което предполага и опрощение. В славянските езици използваме глагола „забравям“, което означава „да не помня“, но разбира се, не става въпрос за това, че ние не помним, но че работим над своята памет, за да можем да простим на този, чиято вина помним. Това е нещо повече от обикновеното примирие, трябва да надделеем над собствената памет, която е често травматична и към която сме много привързани.

Тъй като говорихте за отношенията със съседите, следващият въпрос е свързан с една от най-обсъжданите книги за полско-еврейските отношения, а именно „Съседи“ на Ян Томаш Грос, която в Полша е публикувана по инициатива на издателство „Крайграничие“. Последните дебати в Полша показват, че темата е все още много важна и присъства в полската култура. Как според Вас тази книга промени дискурса на дискусиите за отношенията между поляци и евреи?

Смятам, че в Полша сме свършили голяма и важна работа над паметта, особено над тази, която наричам „критична памет“. За да настъпи този момент на съграждане на мостовете, най-напред трябва да се признае собствената вина – едва тогава получаваме право да искаме подобен жест от другата страна. Няма как по друг начин да съградим този мост, ако очакваме другите да си припомнят нашите рани или ако очакваме някой друг да започне всичко това. Тогава този процес няма как да напредне. Затова смятам, че тази задача е много необходима, макар и болезнена, защото трябваше да отворим раните, които много хора не искаха да засягат. За моето поколение това беше поколенческо преживяване в този смисъл, че ние не знаехме за това и започнахме да задаваме нови въпроси на своите родители, баби и дядовци за това какво се е случило по време на Холокоста и какви наистина са били полско-еврейските отношения. Трябваше да направим това, за да не се лъжем за действителността, в която живеем. Но също така си давам сметка, че поставяйки пред себе си такова предизвикателство с критичната памет и призовавайки хората да извършват такива действия, не трябва да ги оставяме сами със себе си. Към това трябва да се добави доверие, солидарност с тях; да правим всичко, за да бъдат те включени в този процес. И тук настъпва проблем, защото либералният свят, част от който е този критичен разказ, не беше солидарен и хората се почувстваха самотни пред тези въпроси, свързани с наследството на паметта и историята, а също така усещането за възмущение, обида и предразсъдъците започнаха да се засилват. Трябва да разглеждаме тези явления заедно, не можем да се фокусираме само върху въпроса за критичната памет, която се променя в една апологетична памет, както се случва сега с новата политика спрямо историята в Полша и в други европейски държави, която е създавана от популистки настроени политици – че ние сме били герои, ние сме били жертви, всички останали са ни длъжни с нещо. Не можем да разглеждаме това отделно от пренебрегването и изоставянето на отхвърлените части от обществото, което сме извършили през 90-те години и в началото на новото хилядолетие. И в това се състои проблемът – не може да приемаме българите, поляците или литовците само като ксенофоби, вечни антисемити или националисти, както често се разглежда днес от страна на либералите. Не, това, че сме и такива, е рефлекс от нещо, което има по-дълбоки корени; от това, че сме пристъпили в света на свободата без солидарността. Когато в Полша създавахме силното движение „Солидарност“, Йоан Павел II ни подаде този призив, че „няма свобода без солидарност“. Нуждаехме се от солидарност, за да постигнем свободата, и направихме това, защото такава е била нашата история от векове. Тя ни е научила да бъдем солидарни, за да спечелим свободата си. Но когато я постигнахме, започнахме да имаме проблеми със солидарността. Това е съвсем друго предизвикателство и социално умение, на което ние трябва да се научим. И това според мен е основното поражение в периода на прехода, че не сме се научили и трябва от основите да изградим тази култура на солидарността, етоса на солидарността, за който отец Юзеф Тишнер говори. Това са тези традиции, които днес трябва да внесем в действителността.

Също така в последните години в Полша се появяват множество художествени творби, свързани с Йедвабне и с това травматично минало. Смятате ли, че художествената литература може да изобрази толкова мащабни исторически травми и да предложи път към помирение?

Въпросът, който аз имам към литературата и изобщо към културата, е дали можем да създадем култура на солидарността; дали това, което правим в театъра или литературата, не е постоянно прекалено конфликтно или шокиращо; дали не търси врагове или разкрива слабостите. Това е доста лесно особено в ситуацията на свободата, такова геройство обаче се е обезценило много. Пазарът обича това, захранва се от конфликтите, скандалите и провокацията. А каква е провокацията в създаваното днес изкуство – да се покаже, че онези хора от другата страна на барикадата са именно ксенофоби, че са антисемити, че имат множество предразсъдъци. Но това е отново барикада, така не може да се построи мост и тази култура няма да говори на тези хора. Но също така като хора на културата често допускаме грешката да мислим, че истината е на наша страна и историческото развитие се състои в това другите да го разберат и да се присъединят към нас. Не се прави така, и от двете страни трябва да има усилия спрямо другия, често отказвайки се от своята индивидуална свобода като артист. Ние все още живеем в културната парадигма от XIX в., която се бори за артистичната индивидуална свобода, но за мен като артист това не е достатъчно днес, а ми изглежда все по-анахронично. За мен предизвикателство е не да изляза отново на барикадата, а да вляза в града, да се срещна с хората, които имат тези проблеми, и да попитам дали не можем да направим нещо заедно, дали ще намерим общ език. Няма да го намерим веднага, ще се сблъскаме с проблеми, с нежелание, с ненавист през първия ден, през първата година, но може би културата се нуждае от повече време. Може би трябва да рискуваме и да останем там още няколко години, а ние сме в град Сейни почти 30 години и работим всекидневно. Ако сравня това с авангардния театър, в който работех преди и който пътуваше по градовете, за да представи спектакъл два-три пъти, да каже нещо от сцената и да продължи нататък, то това е напълно различен опит. А според мен днес не се нуждая от това като артист – да изляза на сцената и да представя своя разказ през хората. Повече ме интересува да сляза от сцената и да чуя какво другите имат да кажат, да се опитам да им дам думата и в този опит да намеря артистична форма, да изразя техните проблеми и травми, техните слабости и върху тази платформа да търся с времето разбирателство. И по това тази култура на солидарността, за която говоря, се различава от съвременните медии, че не слага етикети на хората – вие сте ксенофоби или националисти. Ако използваме този език, не им даваме възможност да се променят, да бъдат по-добри. Ако мисля за култура на солидарността, мисля за тази култура, която отваря пространство за всеки да изпита промяната, емпатията и доверието от страна на другите. И това е предизвикателството пред културата, която предстои да се появи, която е пред нас.

Издателство „Крайграничие“ и неговата серия „Meridian“ са отговорни за голяма част от преводите на най-новите балкански (в това число и българска) литератури в Полша. Какви са наблюденията Ви върху рецепцията им в Полша?

Мисля, че балканската литература и книгите, които публикуваме от България, от държавите от бивша Югославия или Румъния, имат много отдадена и вярна публика в Полша и много силно резонират със съвременния свят. За нас опитът от балканските погранични територии е много близък, а погледът от перспективата на Сараево или на македонско-българската граница към съвременна Европа и към кризата на мултикултурното общество, която се забелязва днес в Барселона, Париж или Лондон, означава, че имаме свой глас по този въпрос, който изобщо не е ограничен до нашата локална територия. Това според мен е нашата сила на универсалния език, защото има нещо много универсално в опита от пограничието. Затова и най-интересната литература, която се появява, е тази, която успява да превърне този опит в нови артистични форми. И тя има много добра рецепция в Полша.

Как полските читатели възприемат Балканите?

Знаете ли, в последните две години ние станахме много по-скромни. Преди време ни се струваше, че сме лидер в Централна и Източна Европа, че много бързо преминаваме през прехода и се приближаваме към Запада, и затова ние трябва да споделим с другите своите умения и постижения. Днес в този централноевропейски контекст изпитваме все повече уважение към балканските държави, към трагедиите, които са се случили тук, към културата им – това е важен урок, че не всичко е толкова лесно и не можем от горе и покровителствено да гледаме на нашите източни съседи. Освен това в Полша имаме такъв опит с колониализма – а мисля, че донякъде и в България е така – защото в определен исторически период сме били държави, които са асимилирали по-малките езици и култури, макар че често не искаме да видим това, а приемаме себе си само като жертви на по-големите държави и на историческите процеси. Този термин, който ние въведохме (pogranicze) и с който нарекохме нашата фондация „Крайграничие“, казва много по тази тема. До известна степен той е в опозиция с понятието „покрайнини“ (kresy), което много силно присъства в полската традиция и назовава нашите покрайнини, които са сега в други държави, но някога са били част от нашата култура и с които имаме силни емоционални и носталгични връзки. Това мислене за покрайнините се свързва с полската доминация на изток в старата Жечпосполита, това е времето на асимилация на литовския, белоруския и украинския език от страна на полския. Тази митология на покрайнините винаги захранва новия национализъм, докато крайграничието препраща към партньорство, предполага съжителство на различни хора при равни права. Така че през цялото време се стараем да изградим силна традиция на пограничието и тя обхваща също така нашите връзки с България и други държави от Централна и Източна Европа; докато се опитваме да оставим тази традиция на покрайнините в историята. Но това също се променя, защото за много хора, които започват своето приключение с тази част на Европа през митологията на покрайнините, посещавайки Лвов, Вилнюс или Седмиград, изобщо не се развива такъв национализъм. Там те срещат съседство и близки култури и често откриват това, което аз например откривам в България, а за което не винаги знаем в Полша – каква силна симпатия има от страна на българите към Полша и поляците. Това са непознати близости, които често са забравяни и които трябва да възраждаме, защото за поляците би било изненада, както и за мен е понякога, когато пътувам из централноевропейските погранични територии, колко много симпатия, но и знание за общата ни история се крият тук, както и какво гостоприемство и взаимно разбиране срещам тук. И това е такъв потенциал, който бих се постарал да запазя и през културата.

Въпросите зададе и преведе от полски Кристиян Янев

Реклами