Градът има много значения и може да бъде сравнен със сложно, но интересно написана книга

Разговор с Юрий Андрухович

tn_IMG_7955

Юрий Андрухович на едно от четенията си в София, сн. Владислав Христов

Украинският поет и прозаик Юрий Андрухович беше почетен гост на тазгодишното издание на фестивала „София: Поетики”. Той пристигна в България по покана на издателство „Парадокс“, което наскоро издаде книгата му „Дванайсетте обръча“ на български (преди няколко години в същото издателство излезе един от най-известните му романи „Московиада”). В София Андрухович участва в три различни четения в рамките на „София: Поетики”, а в Бургас и Пловдив се срещна с читатели и представи „Дванайсетте обръча“.

Г-н Андрухович, в София сте като почетен гост на фестивала „София: Поетики”. На български вече са преведени две ваши книги, но ако не се лъжа, това е първият ви досег на живо с българската публика. Как реагира тя на творбите ви, различна ли е от други публики, пред които сте чели?
– Фестивалът беше изключително приятен и бях доста изненадан от активната реакция по време на първото ми представяне в Борисовата градина. На второто ми представяне имаше предимно украинскоезична публика и то беше специфично посвоему. Бяха дошли предимно хора, които са добре запознати с творчеството ми и с контекста, в който живея и пиша. Разбира се, атмосферата на заключителната вечер на фестивала в Чешкия център също беше много хубава – със съпровод на китара и елементи на пърформанс, а публиката реагира много добре – по съответния начин на съответните места. Смя се и ръкопляска там, където ми се искаше да го прави, но не заплака, защото не бих искал да я карам да го прави. От което си вадя два извода – първо, че преводът на стиховете на Албена Стаменова е много добър и текстът въздейства по същия начин, както и оригиналът. И второ, че българската и украинската публика са на една и същата вълна и не виждам някаква особено съществена разлика между тях.

Създава ли се някакъв общ код на общуване между вас и аудиториите в различни страни?
– Кодът на общуването зависи от това дали мога да разговарям с публиката на нейния език, и не го казвам метафорично, а имам предвид дали действително мога да говоря на конкретния език. В този смисъл най-добре се разбирам с немскоезичната и полската публика. В България ситуацията е малко по-различна, понеже българският е славянски език и можем да се разбираме в общи линии, което дава елемент на непосредствено общуване. Съвсем друго е, когато говориш с французи или испанци – тогава всичко минава през преводача и акцентът пада върху  представянето на информацията, импровизациите са невъзможни и е доста по-сложно. Мисля, че когато излизаш пред публика, която не разбира твоя език, в случая украински, то е особено важно тя да чуе как звучи този език. В подобни случаи чета един-два стиха, защото е уморително за аудиторията да слуша дълги откъси проза на чужд език. Все пак съществуват различни традиции – във Франция например авторите не четат. Излизат пред публиката, но не четат, а провеждат един вид модерирана дискусия или разговор на някаква тема. Досега не съм присъствал на четене от автор, не е имало случаи, в които публиката да седи и да слуша как чете авторът. Може би това е така поради схващането, че за тази цел съществуват печатни книги и всеки може да ги прочете.

От самото начало на творческата ви биография част от нея са концертите, четенията, различните „живи” взаимодействия с публиката… Защо са важни за вас, какъв тип преживяване на литературата ви носят?
– Високо ценя „живото“ общуване с публиката. Традиционно съществува схващането, че писателят твори за някой в бъдещето, за наследниците, за вечността, когато самият той вече няма да е сред живите. Според мене това са доста закостенели и бих казал дори банални подходи. Смятам, че е изключително важно физическият Аз да има възможността да се срещне тук и сега с читателите, със слушателите или въобще с публиката. Разбира се, това мое отношение се оформи през годините. Ако в началото на 80-те години, когато създадохме „Бу-Ба-Бу”, не бяхме поставили в центъра на нашия mоdus vivendi именно живите представяния, най-вероятно всичко би се стекло по различен начин и сигурно бих се притеснявал да излизам пред хора. Но година-две след началото на изявите ни, когато видях, че имаме успех, че на хората им харесва това общуване, стигнах до извода, че това е точно толкова важно, колкото и да се публикува текст. Всяко четене на отдавна написан стих пред публика е като да го напишеш отново. А когато музиканти започнат да пишат музика по стиховете, когато започнеш да работиш с тях, тогава трябва да се координираш съгласно тяхната интерпретация и започваш да се отнасяш към текста си по съвсем друг начин.

Как оценявате променящата се днес връзка между читателите и поезията – в последните години е видима тенденцията литературата да „излезе” от книгите и да стига до публика по най-различни начини, някои много нетрадиционни – чрез нови типове четения, пърформанси и т.н. Достига ли по този начин тя до нови публики?
– През 90-те години ние, членовете на „Бу-Ба-Бу”, вече имахме концепцията да излизаме на сцената с музикални групи, написали музика върху наши стихове. Това бяха не само двете най-известни лвовски групи „Мертвий пивень“ и „Плач Еремии“, но и много други като  „Памятки архитектури“, „Неборак рок бенд“, „Неборок“ и др. С годините сътрудничеството между нас и музикантите вече стана нещо нормално. В Украйна и досега се срещат хора, които идват след представянето и ми казват: „Не съм чел книгите ви, но сега след като ви чух, мисля да ги прочета“, затова и мисля, че чрез новите видове пърформанси литературата достига до повече хора.

Дойдохте в София от Истанбул, където повече от две седмици не спират протестите на площад „Таксим”. В София българите също протестират. Чува ли се все още гласът на литературата в моменти на обществени кризи и тревоги? Какви са днес възможностите й да говори на обществото, да има свой ангажимент и роля в него?
– Нямаме право да изискваме от всеки писател да е задължително ангажиран с обществените и политически процеси. Според мене това е въпрос на социален темперамент и органичност. В моя случай това е органично. Аз не просто се интересувам от социалните и политически събития, но се надявам, че давам своя принос в общата картина, като изразявам мнението си в интервюта и пиша публицистични текстове. За събития от рода на това, което се случва сега на „Таксим“, е особено важна появата на общественозначими фигури, защото те дават увереност и сила на протестиращите. Разбира се, ако аз бях отишъл на площад „Таксим“, никой нямаше и да разбере, но ако в Украйна стане подобно нещо, то ще отида и ще се присъединя.

В какво се изразяват публицистичните ви изяви?
– Веднъж седмично списвам колонка в един онлайн вестник, където се опитвам да говоря за стила на живот, за културата и др., но всичко свързвам с конкретни политически събития. По такъв начин изказвам позицията си на непосредствен участник в политиката. Изказвам се от позицията на човек, който притежава лукса да казва това, което мисли, без да се притеснява от някаква вътрешнопартийна дисциплина или дали ще излъжа интересите на някоя фракция или партия. Разбира се, този стил няма такова влияние, тоест днес, след като съм написал колонката, няма да се съберат хиляди хора на площада, но все пак работи на еволюционно и идейно ниво. Затова и ценя тази възможност.

В София сте едва за няколко дни, но все пак какви са впечатленията ви от нея? Имате книга – „Лексикон на интимните градове” – в която текстовете са посветени на различни градове, които познавате. Ако трябва да включите София в тази книга, как бихте избрали да я опишете?
– Не се съмнявам, че ако напиша „Лексикон на интимните градове 2“, ще се появи и София. Не мога да кажа, че имам кой знае колко много впечатления, просто научавам различни неща и от това, което узнах, най-много ме заинтересува историята на българската държавност в края на XIX – началото на XX век, когато сте си върнали независимостта. Невъзможно е този период да не се е отразил на външния вид на столицата. Струва ми се, че центърът на София, историческият център, носи печата на новоосвободената млада държава, повярвала в себе си, опитваща се бързо да настигне най-модерните нации по онова време, да си построи дворец, библиотека, университет и да застане редом до градове като Виена и Париж. Наистина много ме впечатли историята на Софийския университет и това, че е построен със средствата на двама меценати. Тези борби и течения са ми много познати, защото Украйна също е минала и все още минава по този път .

Пътувате много. Кои са градовете – или местата – където най-силно се усеща връзката между градското пространство и литературата? Кои са най-гостоприемните към литературата градове?
– Може да е банално, но градовете – това са хората. Градът е структура, която има много значения и може да бъде сравнен с много сложно, но интересно написана книга. В една от негативните рецензии на „Московиада“ авторът казва, че там някъде е описана Москва, но не е прочетена като текст. Тогава се замислих по този въпрос и смятам, че идеалното съотношение между града и литературата е романът град. Най-класическият вариант за това е „Одисей“ на Джеймс Джойс. Има парижки, берлински романи и те малко ми липсват в Украйна. Дори не знам дали имаме роман „Киев“, но имаше много опити да се напише роман „Лвов“. Това е неизчерпаема тема и по някое време може да бъде започнат подобен роман, защото това винаги ще вълнува хората.

Коя ваша книга, все още непреведена на български, ви се иска да стигне до българските читатели?
– Мисля, че най-подходяща книга би била „Тайна“, както съм споменавал и преди. В тази книга доста открито говоря за миналото си и давам картина с широк обществен диапазон, понеже действието обхваща повече от десетилетие. Но мисля, че можете да направите един подвиг и да преведете романа „Перверзия“, който много обичам и в който съм вложил много от себе си. Обещавам подкрепа и помощ при превода, защото иначе би било почти невъзможно. Всъщност „Перверзия“ излезе на български през 2001 г. в превод от руски на Иван Тотоманов. Излизането му стана възможно благодарение на Георги Борисов от сп. „Факел“, но преводът не е на цялата книга, а само на част от нея.

Познавате ли българската литература, български автори?
– По съветско време съм чел Павел Вежинов и дори като студент съм гледал филма „Бариерата“. Чел съм, разбира се, Йордан Радичков, Елин Пелин и др. От съвременните автори мога да кажа, че се познавам лично с Георги Господинов и Алек Попов, чиито текстове съм публикувал в списание „Потяг 76“. Всички преводи са направени от Остап Сливински.

През тези дни в България се срещнахте с ваши колеги не само от България, но и от още няколко страни, а и по принцип често участвате в различни международни литературни прояви. Има ли според вас някакви общи видими тенденции и нагласи в съвременната литература, откроими сред огромното разнообразие от почерци?
– Има много силна, стара литературна традиция, формирала се в продължение на векове, но се появява и съвременна литература, която има какво да каже. За някакви общи тенденции бих могъл да кажа, че литературата някак стана по-млада, хората започват да пишат и публикуват на по-ранна възраст, отколкото преди. Често се появяват млади писателски групи и това явление се случва някак паралелно в литературите.

Въпросите зададоха АНИ БУРОВА и РАЙНА КАМБЕРОВА

Преведе от украински
 РАЙНА КАМБЕРОВА

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s