Въпросите и преплитанията в романа „Хавра“

Чакан дълго, романът „Хавра“ от Захари Карабашлиев попада във възела на много съвременни тенденции на българската проза: тръпките на трилъра, безизходицата на безконечния български преход, емиграцията и студеното й, отчуждено завръщане в родината, локалната разруха на контролирания хаос, разкъсаните родови връзки, фикционалното „облекло“ на емпирични факти, станали крайъгълни камъни в актуалната история на демократична България. Сплит между социални и екзистенциални ракурси, който съсредоточава визията в рамките на националната традиция и по същество отговаря на важна и вечно експлоатирана характеристика –историческата основа да се превърне в художествен портрет на части от българското време. След романите на Владимир Зарев „Разруха“ и „Орлов мост“ или „Черната кутия“ от Алек Попов „Хавра“ от Захари Карабашлиев дава следващ портрет на съвременното общество с неговия криминално-ненаказуем привкус. Неслучайно и заглавието е в гамата на очакваната традиция – опустошено, разрушено, диво, изискващо огромни усилия да се облагороди и цивилизова. Но нещо ново се случва в „Хавра“: главният герой е запазил морала си, чувства достойнството си като защита пред човешката деградация, станала стандарт в държавата. Въпреки че сюжетът е силно експлоатиран – икономическа емиграция и безразлично завръщане за кратко в българския контекст, то рядко в завръщането се залага и моралът да се бориш, да промениш, да бъдеш коректив на уродливите човешки изяви. Обикновено „разрухата“, „черното“ се етикетира като безнадеждната обреченост на съвременността, като геополитическа директива към балканските страни, сякаш заклеймени да тънат във вечна посткомунистическа клоака. А в романа на Карабашлиев има надежда и друго интересно нещо: възрожденски плам на родолюбието, на съпричастието със съдбата на българските хора.

В последните две десетилетия вековни ценности като народ и Родина се обезсилиха под напора на световни идеологии като глобализма и мултикултурализма. Дълго време се обясняваше, че тези унаследени за нас ценности нямат идентитет и единствено инерционен сантимент ги държи в кичозно обращение. Зачеркнаха се граници в името на мащабно обединение между хората, което се оказа следваща обществена утопия в човешкото развитие. В съвременния пласт на романа Карабашлиев не коментира нито народ, нито Родина, това даже не са и установени величини. България е просто територия с гранични власти, народ е случайно събрано семейство, отдавна незнаещо какво е привързаност и дом, или пък остатъци от някогашни приятели, които можеш да помолиш за услуга. Викът „Хавра!“ кънти в усещането на разгъващата се романова метафорика. Усещането за пустош и безплодие не предполага активиране на положителните гами на българското. Точно обратното – българското е родово разкъсано, вътрешно поругано, повече подвластно на „отивам си“, „напускам те“, „ти не си вече мое“.

Отчуждението се е изляло в безразличие и примирение. Завръщането е просмукано от тревожност и неяснота. В малкото, случайно събрало се семейство се оглежда обобщеният образ на Родината, която е нищо повече от територия, от панелен апартамент, от спомени от някогашен, насила концентриран живот. В тази визия криминалните сюжети са закономерност. Разпада се нещо, чиито корени са плитки, чиито мечти са се породили с желанието да разрушиш, да се освободиш.

Ако романите на Владимир Зарев превръщат София в топос на съвременното обобщение, то при Захари Карабашлиев топосът е друг голям и емблематичен град – Варна. Топографията на града е спазена напълно документално, отбелязани са аурите на знакови места. Спазена е и съвременната биография на града – неговото завладяване от известна групировка, назована в произведението МАК. Тя е стиснала в криминалните си прегръдки всеки сантиметър, всяка душа, купува непрестанно и непрестанно, ликвидира също тъй непрестанно това, което стои на пътя на чудовищното й забогатяване. Документалният факт е преработен като почти автентичен криминален сюжет, в който личното става еталон на общественото. В този смисъл „Хавра“ кореспондира с класическата трактовка на „Тютюн“ от Димитър Димов, изтъкала детайлната мрежа на „Никотиана“. МАК е живо същество, разчленено йерархично на безброен обслужващ персонаж, неговата „глава“, завладяна от безпрецедентен социален цинизъм, е почти традиционен образ на покварата на „силните на деня“. „Главата“ нарежда убийства, граби, забавлява се, потънала в извратен телесен порок. Обслужващият персонал е всъщност клонинг на управляващия цинизъм, или както отдавна е казано в едно прекрасно стихотворение на Александър Геров: „на всяка власт наемната утайка“. В това отношение Карабашлиев е наистина традиционен, МАК е демонизиран образ на социалното зло, доведен до обобщение. В него липсва каквато и да е човешка нотка, хората в МАК не чувстват, а действат, у тях няма съмнение, разкаяние, драма, всичко е доведено до хиперболизация на криминогенната структура на обществото. Реалистичен като типаж, МАК оживява не само като съдба на Варна, но като чудовище на държавата, живеещо в град Варна. Корените на това явление не са изкопани, регистрирано е единствено присъствието на групировката, чието съществуване сякаш няма минало, но има бъдеще.

„Хавра“ е безспорно история на посткомунистическа България, но в този роман има едно дълбоко художествено постижение. И то е постигнатият локален привкус на топоса, който побира действието. „Философия на паланката“, ту отричана, ту адмирирана, тук не притежава никаква натрапчивост. Варна е топографирана, но по-важното е излъчването й, всякак внушаващо усещането за град на средните хора. В провинциалната му претенциозност се давят половинчати кариери, локални амбиции, невъзможност да се избегне маргиналията. Но и в средината има половинчатост: уж лъскаво, а не е богато, имитация някаква; уж център, а нещо не достига; уж интелектуални усилия, а никому известни, затворени за местна употреба. Град, в който има факти, но няма процеси. Заминаването и завръщането, пак заминаването и завръщането са адекватни състояния, защото градът няма профила на дом. Идентичността му се размива заедно с вълните, приливите и отливите. Град за чужденци. Затова и МАК вирее тук, защото чужденците, средно бедните и средно богатите лесно се купуват, лесно тръгват с вятъра. Град с неизживяна провинциалност. Град с все още далечна за него глобалност.

Но и с друга съществена характеристика – Варна е „град-държава“, „Варна винаги е била с всички и с всички се е разбирала. А когато не се е разбирала, се е откупвала“. Липсата на идентичност в това пространство е малката българска свобода, която осигурява практичен и удобен избор. Не избор, продиктуван от дълг, традиции или актуални идеологии. Това е свободата на практичната философия да не се обвързваш с лъжовни и манипулиращи идеи, да не се фанатизираш с желания за чест, истина… Истината „…е средство“, отдаден на нейната абстрактност, човек е просто използван. Старият учител Матев, неочаквано оказал се идеологът на МАК, държи геополитическа реч, в която има свободата да свали маските на „справедливите“ световни мастодонти и да оголи човешкото нещастие, принесено в жертва на глобалната алчност: „Твоите американски чорбаджии подпалиха Близкия изток и никой никога няма да повдигне обвинение срещу тях, няма да има разследване, няма да има досъдебно производство, няма Хага, няма Мага, въпреки безброй свидетели, очевидци, въпреки кръвта на стотици хиляди и хиляди старци, бебета, жени… Милиони пръснати по света! И касапницата продължава. Тук било хаос? Тук било анархия? Тук имало олигархия? Тук, Никола, живее най-малкото зло. И знаеш ли защо? Защото сме много далеч от Америка“. След тази тъжна реч, на малкия човек, запазил чест и достойнство, не му остава нищо друго, освен да постига истина със самоуправство – неколцина верни приятели, които също по незаконен път вървят към наказание на официалната бруталност.

Американската линия в романа е представена чрез една скъпа за България историческа личност – Джанюариъс Макгахан, човекът, който преобръща световната политика срещу Турция в полза на България със своите репортажи за турските зверства по време на Априлското въстание от 1876 година. Това е втората, паралелна линия в „Хавра“, която удвоява сюжета на съвремието с втори сюжет от историческото минало. Точно в образите на Макгахан (в романа Макгеан) и в последвалата го руска аристократка Варвара Елагина (в романа Вера Елегина) Карабашлиев постига геополитическото съчетаване между руския и американския интерес, и то против Турция. Бедната малка България трудно извисява собствен глас, пък било той и непоносимо кървав и зловещо трагичен. За да бъде чут този глас, трябва помощта на големите, трябва добронамерен преводач, който да представи българите пред света. Руската аристократка и американският журналист се нагърбват с човешката мисия в поробените Балкани. „Хавра“ по времето на Османската империя, България е „хавра“ и в съвремието, също геополитически раздърпвана от съвременните световни мегасили, прочее открай време едни и същи. Стилизирано до ритуалните езици на голямата руска култура, до баталните сцени или до емоционално-натуралистичните описания на турските кланета по време на Априлското въстание, повествованието влива тази втора линия в съвременността чрез потомък на Елагина и Макгахан – в романа лекарката Вера Стоименова. Романовият персонаж Вера Стоименова е нападната от криминален субект, тя е същата редова жертва на безнаказана, средностатистическа действителност, опустошаваща и малкото духовност, останала не в Родината, не в държавата, а в територията България. „Хавра“! Неприятна повторяемост, предизвикала автора да „слепи“ чрез главния си герой двете различни сюжетни линии на миналото и настоящето. Както той самият обяснява във финалните „Авторски бележки“: „Осъзнах, че дори да мога да разделя историческата линия от съвременния роман, който пиша, аз няма как да откъсна историята от настоящето. И трябваше ли?“

И в съвремието гласът на България е глух, лишен от силата на справедливостта, на идентичността, от устрема на достойнството. Главният герой Никола напразно търси законово наказание за извършено престъпление. Поръчкови дознатели и прокурори го използват, за да го въвлекат в мафиотската схема на „завладения“ град, наречен от окупаторите си „независим“. Всяка наивност и всяко доверие ще бъдат употребени. Никола се връща в Америка, гласът и пространството на силния. Там, чрез ФБР успява да получи възмездие. Америка е едно от възможните разрешения за България. Така както в миналото Русия е едно от възможните разрешения. И ето ти въпрос, който романът не поставя: а Турция?

„Хавра“ е една от панорамните картини на българското съвремие. По безкрайните пътища, изминати от героите, лежат всякакви въпроси, предполагат се много отговори. Авторският глас слага силна поанта чрез „Авторските бележки“, където в критически дискурс обяснява романовия си замисъл. Тук Карабашлиев е по възрожденски екзалтиран, а това е един позабравен, да не кажем поругаван език в последните няколко десетилетия. „Хавра“ пита „Де е България?“ , но не в териториален смисъл, а в духовен, в културно-идентичностен. Сполука за българската проза.

Антоанета Алипиева

Реклами