Видеоизкуство в полунощ. Разговор за видеоизкуството, публиката и пазара на изкуство с куратора и създател на платформата „Videoart at Midnight” Олаф Щюбер

Олаф Щюбер в София по покана на галерия „Структура” и Гьоте-институт България

Видеоизкуство можем да си представим в различни констелации – в галерии и музеи, под формата на инсталации на традиционни и нетрадиционни места, във фестивален контекст или в курирани прожекции с различни филми. Кураторът Олаф Щюбер преди вече почти десет годни се спира на класическия киносалон, където човек се настанява удобно в креслото и гледа филма открай докрай в една анонимна общност, в част от която се превръща и самият той.
Платформата „Videoart at Midnight“, основана от Щюбер и Иво Весел, има и друга особеност – вместо да представят селекции от филми на различни автори, те решават да се фокусират върху един-единствен видеохудожник, на когото предоставят сцената и екрана на легендарното кино „Вавилон“ в Берлин, а публиката има възможността и да се срещне със самите автори, които неизменно присъстват на място.
Първите художници, които вземат участие в платформата, са Свен Йоне и Бьорн Мелхус. За десет години през „Videoart at Midnight“ са преминали десетки автори, базирани в Берлин. Сред тях са едни от най-утвърдените и добре познати имена на сцената за съвременно изкуство в момента – Омер Фаст, Хито Стайрл, Харун Фароки, Крис Нюман, Дъглас Гордън, Хива К., Рейналд Рейналдс, Марсел Олденбах, Агнешка Полска, Тобиас Цилони и много други.
Докато някои се придържат към традиционния за платформата формат на представяне, прожекция и дискусия, други експериментират с възможностите на видеоизкуството. Немската феминистка група „Chicks on Speed“ прави например пърформанс на живо, докато на екрана се прожектират кадри от техни видеа. Ерик Бюнгер пък прави лекция на живо с грамофони, магнетофони и различни други инструменти и уреди. Хулиета Аранда кани за участието си оркестър, който да изпълни музикалния съпровод към нейната видеоработа, която тя прави първоначално за филмовия фестивал „Берлинале”.
Но най-интересното около „Видеоизкуство в полунощ“ е може би не звездната селекция от автори или експерименталните формати, нито дори това, че прожекциите буквално са в полунощ, а какво е всъщност значението на платформата за видеосцената в Берлин. За десет години тя се превръща в една от най-важните и независими инициативи, които работят устойчиво за представяне на видеоизкуство и която предлага директен контакт на авторите с тяхната публика. С годините и опита на Олаф Щюбер като собственик на галерия „Videoart at Midnight“ разработва и нов модел за продаване на видеофилми в голям тираж.
Повече за движещия се образ, нощните прожекции и пазара за видеоизкуство си говорим с Олаф Щюбер по време на неговото посещение в България през февруари 2018 г. по покана на галерия „Структура“ и Гьоте-институт България. На 13 февруари той откри видеоизложба и изнесе лекция в Гьоте-институт. Но къде остана видеоизкуството в последно време в България? Докато на големите международни форуми, в големите музеи и галерии по света видеото се разгръща в съвсем нови мащаби, тук в България жанрът опустя в последните години и новите и интересни позиции и автори са невероятна рядкост. А с представянето си Олаф Щюбер не само даде редица интересни примери, но и съвсем конкретно и открито говори за това как се случва видеоизкуството, как се реализира на пазара, как се продава и представя, кои са най-големите съображения на музейните колекции и частните колекционери.

Защо всъщност видеоизкуство?
Има две причини. От една страна, израснал съм с кино, с филм ноар и с френско кино. Винаги съм имал достъп до киното, до движещия се образ. През 2003 г. направих първата си видеоизложба, когато това си беше един нов пазар. Това, което ме интересуваше особено, беше, че се развива нов пазар. Заедно с Анита Бекер бяхме единствените галеристи в Германия, които имаха фокус върху движещия се образ. В Берлин по това време имаше 600 галерии и видеото беше възможност да изпъкнеш сред масата. И понеже това беше млада сцена, винаги много се говореше за изкуство. За видеоизкуство винаги е имало много повече обмен и разговори, отколкото за живопис. Направи ми впечатление как на много изложби хората влизат, оглеждат се и отново излизат, без да коментират, или най-много да кажат: „Е, да, това не ми харесва“. При видеоизкуството имаше винаги много разговори, често за технически неща, но все повече започваше да се говори и за съдържанието и това намирах за много вълнуващо. И тогава започнах да работя с една художничка – Корина Шюц. После дойдоха и други автори и в някакъв момент се оказа, че без значение какви изложби съм правил, другите куратори и колекционери идваха само тогава, когато показвах видео. Така името ми някак започна да се асоциира с видеоизкуство. Малко и аз влязох в роля и днес, когато пътувам, както често ми се случва, в Тайван, Южна Корея, Хонконг и къде ли още не, съм именно в качеството си на видеокуратор. Предимството е, разбира се, че мога да пътувам със сравнително малко багаж, за мен е толкова лесно просто да си взема харддиска и да покажа работите на място. Това важи, разбира се, и за институциите, които имат значително по-ниски разходи за транспорт. Отделно има разходи за инсталацията, но най-често са необходими просто проектори или монитори. Усилието да направиш малка изложба не е толкова голямо, колкото ако трябваше да показвам двайсет живописни платна.

Както при всички нови медии, на видеоизкуството му трябва време да се утвърди като самостоятелен жанр и да се еманципира например от киното или фотографията. Как изглежда ситуацията днес? До каква степен видеоизкуството е представено в музеи, галерии, панаири за изкуство, на пазара?
В изложбен контекст видеоизкуството или движещият се образ са особено добре представени. Във всички големи изложби, независимо дали Венецианското биенале, Документа или други форуми, има много, много видеоарт. Но въпреки това на видеоизкуството все още му е трудно на пазара за изкуство. Пазарът за видео е все още относително млад. Имаше първи опити още през 70-те, Гери Шум се опита да създаде галерия за видео. Такива опити обаче бяха неуспешни както в Германия, така и в САЩ. Нещата се задвижиха наистина, поне в Германия или Европа, едва в началото на първото десетилетие на XXI век. И оттогава различни галерии се опитват да утвърдят видеоизкуството на пазара. В Барселона например съществува панаирът за видеоизкуство „LOOP”, който е много полезен, но в крайна сметка проблеми със самата медия имат както частни колекционери, така и музейни институции. Има различни причини за това, най-вече, че видеоизкуството е базирано върху определен технически арсенал. За него винаги е нужна техника, която от своя страна бързо се променя. Да вземем например записващите устройства – днес харддискове, а преди ленти, VHS, O-Matik-ленти, по-късно DVD и Blu-ray. Една толкова бърза промяна в записващите устройва, в техниката на заснемане и форматите на картината. По-рано имаше 4:3, днес имаме 16:9, преди имахме резолюция PAL, а сега HD 2K и дори 4K. И това е една поредица от относително бързи промени. Заради това частните колекционери се страхуват – няма по какъв друг начин да го назовем. Но музеите също се въздържат вече – именно онези, които едно време започнаха да колекционират видео. Те сега имат огромни колекции от филми на O-Matik или Mini-TV ленти или на касети и те вече трябва да се реставрират, но за това липсват средства. Музеите са станали много внимателни, защото се питат какво да правят занапред с видеотворбите, когато не знаят какво още ще дойде в бъдеще, що се отнася до техниката. Ето, преди имаше телевизори с кинескопи, днес имаме плоски екрани. Кой знае, може би някой ден ще имаме само холограми, които ще плуват в пространството. Дори не знаем как ще се възпроизвеждат изображенията в бъдещето, как ще мислим за движещия се образ. Затова и всички, които имат нещо общо с изкуството, които го купуват, частно или институционално, срещат проблем със самата медия на видеоизкуството.

Защо се решихте за формата на прожекциите в киносалон?
Има видеотворби, които еднозначно са за инсталация в пространството, т.е. са замислени в изложбен контекст. Те трябва и да останат там. Те са за това замислени и живеят от това наблюдателят да може да се движи свободно в пространството, да може да се приближи или отдалечи, сам да може да намери своята връзка с творбата. Тези работи по принцип нямат начало и край, а се въртят на loop, често и като многоканални инсталации.
Но има и други работи, които са по-скоро разказвателни или документални, които имат начало и край и те често се показват и в изложбен контекст. Ако влезеш, видиш филм, но не знаеш къде е началото и краят, не знаеш колко е дълъг и стоиш там и не можеш да направиш връзката, сравнително бързо се отказваш, излизаш и дори не даваш шанс на творбата да бъде изгледана до края. И именно това е едно от предимствата на киното и киноситуацията, на този определен ред в салона с редове със седалки, където човек гледа някакъв филм заедно с останалите. Човек е всъщност малко принуден да гледа в тази общност – за всички филмът започва и свършва по едно и също време и по този начин всеки има възможност да види творбата от началото до края. Именно затова и решихме форматът на „Videoart at Midnight“ да е като прожекции в кино. За да дадем шанс на работите наистина да бъдат видени, но също и да дадем възможност на публиката да види не само една работа на определен художник, а няколко, така че те да се обясняват взаимно и да представят цялостната практика на автора.

Какво предстои във „Videoart at Midnight“?
Следващото издание ще бъде с Мая Швайцер – френска художничка, която живее в Берлин и прави много хубави и поетични документални филми. През март гост ще бъде Клаус фом Брух, той е един от пионерите на видеоизкуството, който е направил филм за Майкъл Маклъхан. През май пък ще бъде Волфганг Тилманс, който сигурно всеки в света на изкуството познава, но малко знаят, че се занимава и с видео. Той самият много се радва, че ще може да покаже при нас работата, която представи в Tate Modern в Лондон (февруари – юни 2017).

Нека поговорим за тиражите и вашия проект „Videoartat Midnight Edition”.
Икономически погледнато, малките тиражи са по-смислени. Много по-лесно е да се продадат 5 копия на висока цена, отколкото 100 на по-ниска. Може би художници като Омер Фаст могат да продадат 100 копия на една работа без проблем, но за много други съвсем няма да е така. Затова и е по-лесно да се залага на малки тиражи с по-високи цени. Самият пазар на изкуството всъщност живее от уникати. Всеки колекционер търси нещо уникално, иска да има нещо специално, което никой друг няма. Затова и високият тираж противоречи на това какво колекционерите всъщност искат. Същото е и с музеите – искат да имат едно-единствено произведение, а не едно сред много.
Но при „Videoartat Midnight Edition“ ние правим изключение. Тук става дума за едно-единствено произведение от цялото творчество на автора, което се репродуцира в голям тираж, за да може да се даде видимост на самия автор и да се разпространи творбата. Тази идея, която дълго време просто си беше в пространството, идва от Бьорн Мелхус. Неговата работа „No sunshine“ е в неограничен тираж. Днес, доколкото знам, тя струва между 200 и 400 евро и е в много видеоколекции. И тя е в толкова колекции просто защото е хубава работа и тиражът няма значение.
Мисля, че е много интересно да поставим въпроса, дали пък всъщност не е възможен висок тираж на по-ниска цена, за да може да се „подлъжат“ младите колекционери да започнат да купуват видео или пък да се даде възможност на институциите да започнат малки колекции дори и когато нямат огромни бюджети.

Колко големи са тиражите при „Videoartat Midnight Edition“ и какво точно получава колекционерът или музеят?
Това са тиражи от по 40 копия + 10 за самия художник (Artist Proof). Идеята е всеки да има 10 копия за себе си, за да могат художниците да ги разменят помежду си или просто да ги подаряват на други хора. Марсел Олденбах например подари копия на своята кураторка, на оператора си, на приятел колекционер, който може би не е можел да си позволи негова работа. И съответно при тираж от 40 цената не е задължително да бъде хиляди евро. При нас е 680 евро, което за видеоизкуство е много изгодно, като в нея са включени още и правата за публично представяне на работата, както и архивно копие, за да може да се пренесе и на други медии. Наред с това човек, разбира се, получава и всички права, за да може работата да влезе както в частна, така и в публична колекция.

Въпроси и превод от немски: СТЕФКА ЦАНЕВА

Реклами