Бъдещето идва достатъчно бързо

This slideshow requires JavaScript.

Чие е бъдещето и защо то постоянно настъпва са въпроси, които художниците от група „Answer 51“ си задават не само в заглавието на дебютната си изложба „Никога не мислим за бъдещето. То идва достатъчно бързо“. Художниците не само не дават категоричен отговор какво е предстоящото, а чрез всяка лична интерпретация задават още куп въпроси за него.
Първата съвместна изложба на осемте живописци (Константин Костов, Яна Стойчева, Трепка Петкова, Мирослав Миронов, Марта Райхел, Дина Стоева, Мая Стойкова и Тина Хамзе) в столичната галерия „Юзина“ изразява няколко линии на мисълта. Това е една неслучайна поява на нова система, която твори по самозададени теми. Няколко са опорните елементи, които изграждат основите на „Answer 51“. Името на групата е и един от отговорите на въпроса какво ги обединява – 51 е номерът на ателието на Андрей Даниел, професор в Националната художествена академия, през което са преминали или в момента преминават своето обучение всички членове на групата.
Твърдим, че бъдещето е това, което не можем да определим или предвидим до последния му детайл. Отделната личност не познава своето бъдеще, а какво остава за бъдещето на всички ни. Широкоформатните картини, представени на откриването на изложбата, олицетворяват тези две посоки на размисъл на художниците от групата. Една част от тях разглеждат бъдещето през себе си, през своето тяло или през това на човека изобщо. Други осмислят съществуването на човешкото и това, през което му предстои да премине. Живописните картини на авторите илюстрират както фрагменти от живота им, мисли, взимащи отношение към собствени решения, така и парчета от това, което ни заобикаля.
Първото впечатление, което изложбата създава у зрителя, е за динамично търсене на посоки и решения. Постоянно възникват нови и нови въпроси, отнасящи се до това, което ни предстои. Част от личните отговори на авторите смайват с елегантния ход на четката, а други отприщват изследвани и събирани човешки енергии. Възприятията на зрителя в галерията са изправени пред отворената кутия на Пандора, чиито болести на съвремието и бъдещето са изобразени върху живописните платна. Самите картини карат зрителя да мисли за онова, което му предстои, но по начина, по който сме свикнали да правим плановете си или да се плашим от тях. Тълкуването на бъдещето преминава през авторите чрез изграждане, тераформиране, през емоционалното, през процеси или промени в реалността ни, които не само не познаваме, а дори нямаме метод за пълното им разбиране. Това бъдеще се откроява по всички възможни начини на възприемане в изложените произведения. Особеното в мотото на изложбата е, че човек не разполага с инструментариум за провиждане на бъдещето, затова картините на авторите са енигматични в своята същност. Точно този преплетен код се опитва да разхлаби (или пък да затегне) група „Answer 51“.
Човешката същност е изплетена от енергии, чиито взаимоотношения интересуват Константин Костов в неговата „Разширена среда“. Наслоената черна енергия надвисва с ярост над пространствата, които обитаваме ежедневно. Дали тъмните снопове обаче са реакция на нашето съществуване, на вглъбеното ни и егоистично преминаване през дните? Ние ли сме позволили да събере толкова сили тъмното, че да позволим негативната ни енергия да се изправи срещу самите нас? Само скорошното бъдеще би отговорило на въпросите, които двете платна на Костов задават. Има ли ни изобщо в пространствата му, щом човешкото би предизвикало апокалипсиса, чие е това бъдеще в картините му?
Трябва да признаем, че настоящето все още ни принадлежи поне в личните избори. Позволяваме си да мислим за бъдещето, да проектираме неговото осъществяване по начин, по който самите ние желаем. Старанието за едно такова лично бъдеще е несигурно в основите си. Ние вярваме, че можем да го създадем с правилните усилия. Това означава ли, че изпълнението му по план е задължително? Това, което ни остава или поне ни е възможно да направим, е да свършим своята работа, да засеем семената в полетата на настоящето си, да приемем, че това, на което сме способни, е изпълнено и сетне ни остава само да чакаме. Онова дълго чакане  семката да пребори цялата тежест на водата, която дава възможност на оризовите полета да осъществят себе си, а не да останат просто блата. Какво бъдеще всъщност чакаме: „водата покрива новите посеви, които един ден ще пробият през повърхността, а може би не…“ – казва Яна Стойчева, за която „между настоящето и бъдещето се простира фина преграда от неизвестност“. Можем ли да предполагаме по отношение на това, което така или иначе ни предстои? Стойчева съветва да почакаме, то идва достатъчно бързо.
Анализът на бъдещето е с много особен статут в реалността, в която живеем. „Answer 51“ в лицето на Трепка Петкова и Мирослав Миронов захваща друга интересна ниша на тълкуване. Съдейки по настоящето, Трепка Петкова  показва обезличеността ни. Живописните й платна са среща с хора, анонимизирани дотолкова, доколкото разпознаването им за автора е без значение. Внушението, което платната й създават, е с тенденция към засилване на тези процеси на без-личното. Липсата на лице, чрез което човек разпознава другия, напомня за уеднаквяването и разграждането на личността, поставена в полето на клишетата. Във второто платно, дневниците „Какво трябваше да кажа?“ и „Какво трябваше да направя?“, вероятно е интимното, в което истинската същност е откровена.
Аспектът, за който ние всички сме мислили и от който със сигурност сме се притеснявали във връзка с бъдещето, е технологичното. В своите произведения Мирослав Миронов намеква бегло за технологията, която с бързи темпове завладява не само бита ни, а и съзнанието ни. Основният фокус на Миронов обаче е друг. Той ни показва как изкуственото (технологичното) възприема изкуството. В работите на автора провиждаме една осъществена реалност, която за едни е мечта, а за други – проклятие. Кодовете, които Миронов експонира в галерията, показват трансформацията, чрез която компютърът ни превежда това, което може да нарисува.
Тази линия по посока на бъдещето е само една от тенденциите, които могат да ни застигнат. От какво зависи това? Човекът е толкова отговорен за себе си сега (в настоящето), колкото и за себе си в бъдещето. Единственото, което би отприщило собствената ни участ, сме самите ние. Това напомня и Марта Райхел. Тя заявява категорично, че това, което виждаме днес, е обусловено от много събития. То е резултат от натрупаното зад лявото рамо през времето. Не е задължително да говори за себе си, достатъчно е само да го наблюдаваме. Но какво става, ако нямаме тази възможност? Ако неговата материя и енергия са ни непознати, ние не разбираме неговата същност. За да продължим обаче Райхел напомня, че има „сенки, които оставят своята следа, макар и с неясна материя“, а тяхното преодоляване според авторката се крие във възможността ни да се борим с неяснотата, което бъдещето носи със себе си.
Неясното и хаосът в това, което ни предстои във времето, ме карат да мисля за траенето и как то не може да се описва с думи. Когато пред погледа ми се изправят само фрагменти (каквито са произведенията от личните интерпретации на авторите в група „Answer 51“), то за бъдещето, изразено в изкуството на живописта, думите и времето са стопирани образи. Това ни припомня Дина Стоева, когато казва, че „по природа изобразителното изкуство е отделно от думите и от времето“. Това така ли е, когато платната на автора ни разказват за миналото, за настоящето и за крачката, направена в бъдещето? Нима ние не наблюдаваме бъдещето, когато видим себе си като малки? Детето „преди“, трансформирало се в нас „сега“, е бъдеще в най-голяма степен. „Играчката“ на Дина Стоева е с много особен статут. Нейното люлеене е затворен цикъл между замах назад и замах напред, от който няма изход. Тънкостта на интерпретацията на Стоева се заявява с втората й работа, която предпочитам само да назова – заглавието й е „Спирка“ – без да говоря повече за самото произведение, защото бъдещето на затворения цикъл, който откриваме в миналото, има изход – състоянието на спиране, но не като застой, а като момент на очакване на предстоящото.
Бъдещето в представите на авторите на група „Answer 51“ преминава не само през съзнанието, както при всеки друг, който не борави с инструментите на живописта. Актът на живописване в рамките на загадъчната тема „Никога не мислим за бъдещето. То идва достатъчно бързо“ е изразяването на съзнанието на авторите през телесното. Тина Хамзе и Мая Стойкова изразяват престоя на мисълта в съзнанието, за което не знаем къде в човешкото ни тяло се помещава. Състояние на разума или на душата е положението на нещата в работите на Тина Хамзе? Дали е прокарала ясна граница между сън и реалност и дали зрителят възприема изобразено като илюзия? – това са само предположения, до чийто отговор нямаме достъп. Но струва ми се, Хамзе не представя илюзорността, а процесите, които протичат в човешкото съзнание. Съществото, което тя ни представя, е себе си, в себе си и мисли през себе си. То е в личното си пространство, необезпокоявано от никого и нищо, насаме в материя, чието естество самото то не познава. Огледалното в работите на Тина Хамзе предполага само едно място, което дори не е настояще, а е едно особено „сега“, на което му предстои бъдеще. Платната на авторката ни поставят в ситуация, за която мисълта ни не винаги е готова, но бъдещето е.
Когато разсъжденията ни са отправени в посоката, зададена от „Answer 51“, състоянието на ума ни придобива различен характер. Вербалното е в абсолютен застой, тялото ни също е в покой, сетивата ни спират действието си, а погледът ни не вижда нищо. Това изобразява в платната си Мая Стойкова. Нейната лична левитация мисли в положение, познато на всички ни – това, което следва, е непознаваемо. Освен че показва това, което преживява в момента, Стойкова разказва за процесите, които протичат докато тялото е заело позата, изразяваща дълбочината в темите за света. Авторката обявява, че може би няма нужда от страх за бъдещето, по-скоро трябва да се страхуваме от миналото. Но не индивидуалното, а миналото на всички, миналото на човека изобщо. Нейната крачка не оставя следа от стъпка. Затова не може да се каже дали човешкото бъдеще в платната на Мая Стойкова прави стъпка напред или стъпка назад.
Това, което ни предстои, е, от една страна, личен избор, а от друга – съвкупността от решенията на всички ни. Творецът притежава сетивността да открива и улавя онова, което обикновено ни убягва, да го преведе чрез езика на изкуството и да го направи достъпно за нас. „Answer 51“ ни предоставя възможност за едно такова преживяване в залите на столичната галерия „Юзина“ до 31 юли.

ВАЛЕНТИН СЛАВЕЕВ

This slideshow requires JavaScript.