„Апаратът“, който работи в главите ни

Носителят на наградата Роман на годината 2014  на НДФ „13 века България“
Васил Георгиев за романа си „Апарат“, за героите, за антиконсумеризма и други платформи

 

06-01Очаквахте ли, че ще вземете наградата за роман на годината?
Имах някакви по-скоро надежди, отколкото очаквания, но в крайна сметка конкурсите са нещо, което отразява субективната оценка на едно жури. Аз не мога да предполагам доколко хората, които участват в едно жури, биха харесали точно моята книга.

Как стигнахте до идеята да  напишете романа „Апарат“?
Първо се опитвах да напиша една книга за легитимността на обществото, в което живеем. Исках да е нещо по-крайно срещу системата. След това прецених, че за мен като юрист би било трудно да изляза изцяло от работата си. Затова по-скоро се опитах да видя вътре в системата кои неща не ми харесват, защото е много лесно да кажа, че системата е гадна и тъпа. Но като човек, който малко или много постоянно се сблъсква с тази система, част е от тази система по някакъв начин и от нея си изкарва парите реших, че може би ще е по-добре да направя нещо, което е свързано с моя опит с тази система. Антиконсумеризмът е нещо, което на мен лично много ми допада като идея. Смятам, че е единствената смислена идея, която може да ни помогне да продължим да съществуваме в света по такъв начин, че да можем да изпитаме по-малка болка тогава, когато всичко това, всички тези удобства, с които живеем, свършат, намалеят или просто поскъпнат.

Очаквахте ли определен резултат? Каква реакция искахте да предизвикате у читателя?
Това, което исках да предизвикам, е именно някаква дискусия по отношение на това. Има ли смисъл да говорим по тези въпроси? Има ли смисъл да направим някакво друго общество, в което да живеем? Да свалим системата, в смисъл тази корумпирана и мафиотска система. В крайна сметка се получи, че тя съвпадна с този протест, който беше миналата година, което мен много ме зарадва като цяло, но реално погледнато, това, че имахме повече време за действие, по някакъв начин може би осуети възможността да има и дискусия. Макар че, по отношение на книгата, тя е доста популярна сред хората, които се интересуват от тези въпроси. А тези хора хич не са много. Има нещо като продуктивно малцинство, което трябва да съществува и да дърпа нещата напред. То никога няма да стане мнозинство. Винаги ще живее в някакви неудовлетворени, отвратителни терзания със себе си, но реално погледнато, то е това, което променя света. Дори и да не го побеждава, да не стъпва отгоре. По някакъв начин оттам идва промяната, от такива дребни неща. Ако примерно спечеля някакво риалити, със сигурност по друг начин ще ми тръгнат нещата. Но от друга страна, нямам такава нужда да изкарвам пари от литературата, това ми дава някаква свобода да мога да  пиша каквото си искам.

Героите на „Апарат“ Арлекс и Емил – фигурите на властта и на „смачкания“ от нея. Кой от двата типа е по-разрушителен за обществото?
И двата според мен са еднакво разрушителни. Както съзидателният активист, така и този, който през цялото време е негативист. И двамата през цялото време не могат да създадат нещо смислено. Самата книга не предлага алтернатива, може би това, от една страна, е грешка, но от друга, дава възможност на читателя сам да си отговори по какъв начин трябва да стане промяната.

Ще си признаете ли, ако зад някой от героите ви в романа стои ваш прототип? Изкушавате ли се да описвате реални случки от живота си?
Да. Описвам постоянно реални случки от живота си, променям ги. Например в първата глава случката от селския събор, не цялата, естествено, но тази част, в която един приятел  се заключи веднъж в колата ми и трябваше да чупим прозореца, е реална история. Иначе се разпознавам и в двамата главни герои като две различни части от мен.

Кой всъщност създаде „задължителните“ атрибути (тениската „Армани“, последен модел мобилен телефон и т.н.) за „готиния“ млад човек? Или дефицитът, характерен за близкото минало, ни е направил ненаситни консуматори днес?
Второто със сигурност до някаква степен е вярно, защото ние много повече се стремим към хубави вещи, отколкото хората, които ги имат. Например брат ми беше в Холандия скоро, учеше там. Отиде си с беемвето, като се върна тук, си взе колелото, естествено. Ние си купуваме по-скъпи телефони от хората, които имат по-големи възможности от нас на Запад. От друга страна пък именно това се използва от самата индустрия. Имаше една карикатура навремето в „Интернешънъл Хералд Трибюн“, на която се разбиваше Берлинската стена и от едната страна гладни източноевропейци отиват в Западна Германия, от другата страна пък обратното, западноевропейци със знамена на  фирми „Пепси”, „Кока-Кола” и др. влизат в Източна Германия. Тоест пазарът много умело използва точно тези наши естествени желания да живеем по-добре. Но всъщност какво се получава, като се замисля? Какво се е променило всъщност за тези тридесет години? Не за нас в България, за нас е ясно, че са се променили много неща. Иначе това, че сме си сложили телефоните в джобовете и това, че имаме  достъп до много файлове, към които всички имат достъп. Реално погледнато, всички други технологии, миялни машини, перални машини, телевизори и т.н., всичко това е нещо, което го е имало. Да твърдим, че имаме някакъв прогрес, е малко нелепо. Тези неща ги има от 50-те години, развили са се в някакво количествено отношение, но в качествено отношение няма промяна. В  качествено отношение са се променили само хората от 60-те години насам. Тогава хипи движението е било много по-силно. Много повече хората са вярвали в някакви идеали, отколкото в това, в което вярваме сега. Тениските „Армани” и всичко това са един според мен модел на нещо, което показва колко добре съществуваме. Ти не можеш да покажеш колко си готин, като използваш същото нещо, което използва една армия от други хора. Което, от друга страна, също се използва от пазара, като създава безброй странични ниши, които се заемат съответно от хипарите и от всички други хора. Има ги и тези, които също уж искат да са различни и да си купуват айфони, както и други, които искат да са още по-различни и си купуват вегетариански еконеща, които обаче са три пъти по-скъпи. Тоест пазарът вече тотално ни е обхванал като “апарат”, който работи в главите ни и в общи линии ръководи всяко наше действие. Дори желанието ни да бъдем различни. Той го поощрява с идеята да се възползва от това. Разбира се, ако можем да приемем, че пазарът е нещо като някаква хидра, тоест той също представлява много неща в себе си, не е единно нещо.

Сам спазвате ли в ежедневието си антиконсуматорските принципи?
Не. Опитвам се, естествено, но не става.

Значи новите технологии и постоянно променящият се свят ни лишават от свободата да избираме и да разбираме от какво наистина се нуждаем?
Според мен ни лишават. Ние не можем да си дадем сметка всъщност какво сме изпуснали. Ние имаме нужда от толкова малко неща, за да сме щастливи. С толкова малко неща съм бил щастлив като дете.

Какво не харесвате в „Апарат“? Нещо, което днес бихте променили или редактирали?
Сигурно много неща бих променил, но пък не си го спомням вече, защото, като го напиша, приключвам. Освен това е голяма нерва да се чудя какво мислят хората за него. Естествено, че бих променил много неща, но няма да се върна да го направя. Пиша нови неща, пиша една книга за 2097 година.

Каква е мотивацията ви да живеете в България и именно тук да пишете разкази и романи?
Произхождам от нито богато, нито бедно семейство, тоест никога не съм имал този момент да съм чак толкова отчаян, все още, разбира се. Макар че постоянно ме обхващат такива идеи. Професията, която съм си избрал – правото, не предполага кой знае колко да изляза в чужбина. Най-много мога да отида да стана някакъв чиновник в Европейската комисия, но това не ме влече особено, защото обичам, когато ходя по улиците, да се срещам с познати хора, а това не знам дали ще мога да го изградя там. Но от друга страна, честно казано, се притеснявам дали дъщеря ми трябва да живее в България. Според мен не е добре, ако може този избор да го направи някой друг и ако можеше аз да го направя, отново щях да го направя по различен начин. Виждам и по работата си, все повече намалява, все повече хората нямат пари да си плащат, но все пак тази професия ми дава някаква свобода засега, пък ще видим.

Чели ли сте друг от номинираните романи за наградата „Роман на годината“? Бихте ли откроили някой от тях?
Да. Прочетох „Презапис или Другият куфар в Берлин“ на Борис Минков и много ми допадна. Много интелигентно написан. На мен много ми допада и той като човек, може би затова и го прочетох. Иначе на другите автори, на Людмил Тодоров съм чел “Шлеп в пустинята“, който не беше номиниран, и също много ми хареса. Предполагах, че ще бъде номиниран… Но пък май беше издаден по-предишната година…

Интервюто взе СИЛВА ПЕТРОВА,
бакалавърска програма
„Българистика“ на НБУ

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s