„Аз усетих правилото за „магическите 3“: Един успех не е достатъчен, два не са, но след три поредни успеха вратите се отварят…“

Разговор на ИВАЙЛА АЛЕКСАНДРОВА с ЖАНА КАРАИВАНОВА

7-Jana_Karaivanova_i_poslanichkata

Жана Караиванова и посланик Марси Рийз на откриването на So Independent 2013

Името на Жана Караиванова свързваме в България с ролите й в киното и в театъра през 80-те години и с провеждащия се от девет години всяка есен в София форум за независимо кино „So Independent“. По-малко е известно, че в Америка тя е била изпълнителен директор на „Towers of London“ до смъртта на големия Хари Алан Тауърс, където работи с хора като Харви Кайтел, Робърт де Ниро, Куентин Тарантино, Робърт Родригес, Харви Уайнстийн, след което регистрира собствена продуцентска компания. Тя създава Фондация за българо-американски културен обмен в Ню Йорк, а през 2000 година Фестивала за българско кино „So Independent – Ню Йорк“, който е „българският „стълб“ на моста между Ню Йорк и София“.

– От двайсет години живеете в Америка. Как решихте да останете там, защото годините, които предхождаха този избор, бяха много добри за вас тук – силно начало в трупата на Иван Станев в Ловешкия театър, роли във филми на Георги Дюлгеров, Иван Андонов, Иван Черкелов, участие в постановки на Маргарита Младенова и Иван Добчев, Крикор Азарян? Спомените ви от тогава?
– Да, бих добавила и Сашо Морфов, Красимир Спасов, Младен Киселов, Асен Шопов… Играх с актьори класици, като Наум Шопов, Велко Кънев, Стефан Данаилов, Маргарита Дупаринова, Мария Стефанова, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова. С приятели като Чочо Попйорданов, Мария Каварджикова, Аня Пенчева, Мишо Петров, Мариус Донкин, Рени Врангова, Юри Ангелов, Владо Пенев и много други. Спомените ми от работата в Народния театър са, общо взето, за пълнота и удовлетворение. Имах рядко щастлива кариера, прекрасни роли. Не са много актрисите, на които се е случвало да играят Шекспир, Чехов, Ибсен, Горки, Питър Шафър, Иван Радоев, Шницлер. Всяка вечер бях на сцената. Всяка сутрин на репетиции. А между това снимки на някой филм, турнета. И така прекарах 13 години, изиграх трийсет роли на сцената на Народния театър и заснех седемнадесет филма, без да имам чувството, че съм работила. Защото най-любимото ми нещо беше да играя, откакто се помня, винаги съм искала да бъда актриса.
Аз много обичам Народния театър. До ден днешен за мен това си е „моят театър“. Преди няколко месеца гледах представление и след това минах през сцената зад кулисите, за да отида до гримьорните. И в тъмното, в гръб чух мъжки глас: „Това е Жанчето..“. Един от сценичните работници ме беше познал в тъмното само по силуета и походката, толкова пъти сме били заедно на сцената! Театърът имаше страхотна трупа и спомените ми от работата ни са много ведри. Разбира се, бях свидетел и на някои шокиращи прояви на силата на бюрокрацията над творческата логика. По едно време пенсионираха за една нощ всички артисти, навършили определени години. Нямаше кой да играе „възрастни“ роли, едни от най-големите актьори, които българския театър имаше, останаха безработни. Реформа…
Спомням си как Младен Киселов откри комедийната актриса в мен, като ме разпредели да играя циганка в „Сън“ на Иван Радоев с Велко Кънев и Наум Шопов и как взех първата си награда с тази роля. Спомням си „Черна комедия“, която играхме седем години на пълни салони и свалихме на 200-то представление пак при пълен салон. Едно от любимите ми представления е „Васа Железнова“ на Максим Горки в постановка на Красимир Спасов. Също при него имах късмета да изиграя Маша в „Чайка“ на Чехов. Работата с драматургия, психология, взаимоотношения, работата в екип, желязната дисциплина и лична отговорност към успеха на това, което правиш, съм научила и развила благодарение на актьорската си професия. И до днес всичко, което върша, за мен е драматургия, контекст, ритъм… Особено чувствителна съм, когато ритъмът в една работа започне да куца.
В началото на деветдесетте години в Народния театър ме гледа изпълнителният директор на „Бритиш Газ“, поканиха ме на коктейла след премиерата и после разговаряхме половин час на английски. Благодарение на упорството на майка ми и баща ми и двамата с брат ми говорехме много сносен английски още преди да завършим гимназия. Предполагам, че това ми е помогнало да предам сносно мислите си на човека и така той взе решението си след среща в техния офис с останалия екип на компанията – поканиха ме за съветник по културните въпроси на „Бритиш Газ“. Компанията тогава разработваше находище около Балчик и разпределяше сериозен бюджет за изкуство и образование. Моята роля беше да определям кои културни институции и проекти да бъдат подкрепяни. Да не стане грешка, не съм напуснала театъра, за да ходя в „Бритиш Газ“, аз бях съветник, докато играех в театъра.
Това беше първият ми досег с финансовата част на всеки творчески проект. Силно впечатление ми направи как с помощта на няколко цифри можеш да създадеш спектакъл, който да радва хиляди хора.

– А защо отидохте в Америка?
– За Америка заминах със семейството си по една случайност, вследствие на която се оказах със зелена карта. Заминахме единствено и само за да видим какво е. Видяхме и видяното много ни хареса. Затова решихме да останем една година, докато детето научи английски. Слава Богу, че не знаех колко генерално решение взимам, иначе нямаше да имам самообладанието да реша. След това събитията предопределиха останалото и аз от дванайсет години съм американски гражданин, а от седемнайсет години постоянният ми адрес е в Ню Йорк. Поради естеството на работата ми обаче, най-дългият престой, който съм имала в САЩ без да прекося океана до Европа, е седем месеца.

– Защо не продължихте с актьорството там?
– Америка е съвсем друга работа, там водя паралелен живот. Заниманията, средата ми са съвсем други. Сега там се обучава в актьорство една бъдеща актриса, моята дъщеря Вела. На мен Америка ми се стори като нова „пиеса“ в моя живот. Детето ми беше на по-малко от 7 години и започна първи клас (тя впрочем започна направо с втори, защото се оказа на нивото на второкласниците по аритметика) в американско училище, наравно с другите, без да знае една дума на английски. Аз бях до нея и тя беше основната ми грижа. Другата причина е, че не ми се налагаше да работя и това ми даде време да осмислям новата обстановка и собственото си участие в нея. И ми се стори, че след всичко постигнато на сцената ще бъде жалко и неудовлетворително да започвам отначало. Новата ми държава даваше толкова много и различни възможности и предизвикателства. Стори ми се, че сигурно има нещо, заради което съм се оказала тук, нещо, което само аз бих могла да свърша. И се оказа, че Америка наистина има изненада за мен. Тук станах продуцент. Бях изпълнителен директор на „Towers of London“ до смъртта на големия Хари Алан Тауърс. След няколко успешно заснети в България негови проекта, в които бях асистиращ продуцент, продължихме да работим в цял свят в областта на филмовата продукция и дистрибуция. Той ме научи на всичко, благодарение на него попаднах в света на „голямото“ кино. Работих и се срещнах с хора като Харви Кайтел, Робърт де Ниро, Куентин Тарантино, Робърт Родригес, Харви Уайнстийн и много други… След като той си отиде, регистрирах собствената си продуцентска компания и продължих работата си. Често се е случвало да инвестирам средствата от нея във фестивалите. Хората, които срещам в моя бизнес тук, пък се опитвам да запаля за България, водя ги като гости на „So Independent“… В лицето на фондация „Америка за България“ фестивалът има сериозен и стабилен генерален спонсор, а посолството на САЩ в София и Столична община са спонсорите, благодарение на които затваряме бюджета за събитието. С такива партньори се чувствам спокойна за бъдещето на фестивала. В момента съм в Ню Йорк, където подготвяме проекта за нов независим филм. Сега вече мога да си помисля и да изиграя нещо. Готова съм май за нова роля…
– Там сте създали своя Фондация за българо-американски културен обмен. Как ви хрумна? Няма ли българска държавна институция с такива функции в Ню Йорк?
– Преди десет години беше само авантюра от яд… А всъщност идеята беше на моята приятелка София Зондерван, която тогава работеше в „Мирамакс“. Тя ме попита: „Защо няма български кинофестивал тук, след като всяка друга държава има? Аз къде да гледам твоите филми?“ И на двата въпроса нямах никакъв отговор, пък и не ми беше работа да имам – нали съм актриса? Обаче както за мен, така и за всички останали изключително талантливи и всеотдайни мои колеги нямаше кой да се погрижи и да ни даде възможност някой да узнае за съществуването ни. Не, няма държавна институция с такива функции в Ню Йорк. Никога не е имало. И до ден днешен няма. Как звучи това за страна, която вече не е зад Желязната завеса, а е член на Европейския съюз? Нямаме културно представителство със собствен бюджет и програма на територията на Северна Америка. Има Албански културен институт, има македонски, хърватски, румънски, гръцки и турски, за институтите на Германия, Франция, Испания, Италия и всички останали да не говорим. Аз съм малко вироглава и си помислих, че мога да докажа, че стига да има воля и увереност в смислена кауза, всичко може да се постигне. Надявах се, че държавата ще се сепне и ще влезе във функциите си, че наистина ще даде смисъл на понятието „международни отношения в областта на културата“, което засега се изразява в непонятни задгранични командировки на никому неизвестни чиновници.

– После през 2000 г., създадохте Фестивала за българско кино в Ню Йорк (NY BFF). Как изглеждаше тогава на фона на това, което се случва в културния живот в Ню Йорк? Как изглежда сега?
– Това е един уникален български знак в сърцето на мегаполиса. И това се превърна в знака, с който разпознават нашата държава тук. Това беше и целта. Ако с друго не присъстваме, поне всяка година могат да ни намерят напролет в културния афиш на града. За тези, които не са чували за него – показваме всяка година най-новото и най-доброто, създадено от българското кино, в Манхатън. Показваме около 20 филма средно, като почти всеки от тях е придружен от някой от създателите си. И така вече 9 издания. Не казвам години, защото пропуснахме две години заради трагедията на 11 септември. В началото усетих на гърба си правилото за „магическите 3“: един успех не е достатъчен, два не са, но след три поредни успеха вратите се отварят! Първите два фестивала, макар и много успешни, не ми направиха работата по-лесна, но след третия много силно се усети, че градът е приел събитието като едно от Нюйоркските културни събития. През февруари на 2013 деветото издание на фестивала на българското кино – „So Independent – Ню Йорк“, както го наричаме от две години, беше №4 в топ 10 културни събития за седмицата във вестник „Ню Йорк Дейли Нюз“. Извървяхме с екипа ми дълъг и изморителен път, но най-хубавото е, че стигнахме точно там, където си мечтаех преди десет години, когато започнах тази авантюра. Ню Йорк познава и очаква вече и българското кино, а между моите колеги, които са били гости на фестивала, са: Рангел Вълчанов, Деян Донков, Стефан Китанов, Иглика Трифонова, Явор Гърдев, Драго Шолев, Илия Костов, Йоана Буковска, Нона Йотова, Диана Добрева, Мартичка Божилова и много други. Около петдесет човека са представили работите си в Манхатън, срещнали са се с публика, колеги и медия. И за да не изглежда всичко розово, искам да споделя, че българският фестивал в Ню Йорк в момента няма генерален спонсор. В последните три години фондация „Америка за България“ подкрепяше и представянето в Ню Йорк, но тази година се надяваме на Министерството на културата и Националния филмов център. Логични са очакванията и на спонсори, и на публика и на творци, че такава национална инициатива трябва да бъде адекватно подкрепена от държавата, която представя. Надявам се това да стане.

– Провежда се всеки февруари в култувото кино на Робър де Ниро. От Де Ниро ли, който е свързан с форума за независимо кино в Трайбека, тръгна идеята за „So Independent“ в София?
– Не, не, идеята си е моя, и то защото аз непрекъснато следя независимото кино тук, живея и работя с тези хора, както споменах. Видях колко общо наистина има между техните търсения и разбирания и тези на българските творци, колко полезно и приятно ми е да общуваме и да работим заедно и си помислих, че това си струва да се усети в София. „So Independent“ е българския „стълб“ на моста между Ню Йорк и София, който се опитах и вече изградихме за десет години. Концепцията е всяка година напролет да има български форум в Ню Йорк и наесен американски форум в София. Екипът на „Трайбека синема“ ни забеляза преди три години, а със самия Де Ниро съм се срещала два пъти в Ню Йорк и един път в Кан. Те истински харесват фестивала и професионалните ни отношения много бързо се задълбочават. През пролетта на 2014-та ни предстои десетото, юбилейно издание на българския фестивал тук, което ще се проведе при тях.

– Наричате го „бутиков фестивал“, защо? Защо е така важно за вас да показвате тук т.нар. друго кино на Америка?
– Аз се стремя във всичко, което правя, в начина, по който живея, в отношението си към другите да проявявам уважение, в това число и уважение към вкуса на публиката, която занимавам със себе си (в случая с един от любимите ми проекти). Не харесвам посредствеността, намирам я за скучна. Затова и се опитвам да не наказвам другите с нея. Да правиш селекция за фестивал като „So Independent“ е и много лесно, и много трудно. Лесно е, защото си избирам измежду най-добрите образци на световното кино, а е трудно, защото се стремя селекцията да е балансирана и да има някакво общо звучене. Красота, талант, интелигентност, новаторство, дързост, разнообразие и железен професионализъм са понятията които определят подбора на филмите. В днешния ни свят това са „бутикови“ понятия. Не казвам, че са малко хората, които ги намират за задължителни, но процентно са много по-малко от останалите. Обаче тук ще проявя ерес, аз съм дълбоко убедена в изначално добрия вкус на публиката и твърдя, че тя безотказно избира по-доброто пред по-лошото качество. Освен ако не са я „развращавали“ съзнателно и дълготрайно с боклук, но дори и така да е, тя, публиката, не изгубва инстинкта си. Останалото са извинения. Аз се опитвам да залагам на качеството, не на количеството и вярвам в инстинкта на публиката ни.

– Какво е състоянието в момента на независимото кино в Америка?
– Независимото кино е изключително силно и завзема територии, които бяха отредени за Холивуд дълги години. Това в голяма степен е заслуга и на най-големия фестивал за независимо кино „Сънданс“, както и на „Трайбека“. Тези фестивали развиха вкус към това кино, „подслониха“ го, създадоха академии и продуцентски компании за производството му, нови възможности за дистрибуцията му. Същевременно Холивуд и независимото кино са в плътна симбиоза – независимото кино създава и открива талантите, Холивуд ги превръща в звезди и печели от тях. Ситуацията е толкова подредена, че между независимите актьори и режисьори има дори поговорка „Правя един филм за Холивуд и един за себе си“.

– Как определят темите?
– Независимото кино е авторско и лично, в това е силата му. Някои от авторите се вълнуват от социални теми, други – от лични. Някои търсят нови изразни средства, за други е важна силата на историята, която разказват. Именно фактът, че нямат ограничение в темите прави независимото кино толкова разнообразно и живо. В Холивуд, например темите на сценариите не се определят от това дали са развълнували сценариста или режисьора, или продуцента. Те се избират от маркетинговия екип на компанията и се разработват на базата на социологическите проучвания за интереса на публиката всяко тримесечие. Коя обществена прослойка колко пари харчи за кино е от първостепенна важност при вземане на решението в какъв жанр и тема да се инвестира. Има една диаграма с пазара, разграфен като пита кашкавал и в зависимост от това дали на кино в предишното тримесечие са ходили повече тийейджъри или средна възраст, мъже, жени, семейни или не, с какви месечни доходи са те и т.н. се определят и историите и персонажите на новото заглавие, което ще ни зарадва след няколко месеца. Разбира се, продуктът, какъвто и да е той, е осъществен на изключително професионално ниво.

– Как подбирате филмите си? Естествено, от „Сънданс“ на Робърт Редфорд и „Трайбека“ на Де Ниро, но и от Кан, Венеция, Ротердам, как успявате?
– Аз посещавам Кан, „Сънданс“ и „Трайбека“ от години, много преди да започна „So Independent“. Следя фестивалите, чета мнението на кинокритиците и изданията, които уважавам, говоря си с колеги.

– Предстои десетото, юбилейно издание на Фестивала на българското кино в Ню Йорк. Знаете ли вече някои от заглавията на филмите, които ще участват тогава?
– Някои от тях знам, но ще ги запазя в тайна засега. Ще покажем отново най-новото, ще се опитаме да подберем най-интересното, най-талантливото. Целта на фестивала не е просто да показва българоезично кино, а произведения, от които е видно колко талантливи, интелигентни, чувствителни и будни хора сме българите. И понеже не обичам генерализациите, ще направя уточнението – не, не „всички“ българи и не, не сме най-великите в света. Но сме уникални и много ценни, в това твърдо вярвам, защото това може да се каже за всяко човешко същество на планетата.

– Как преценявате българското кино в момента?
– Трудно ми е да отговоря, защото въпросът е много обобщаващ. „Българското кино“ е сборът от филми и хората, които ги правят, а и едните, и другите са много различни. Има чудесни и обнадеждаващи филми. Има вдъхновяващи и талантливи творци. Има и обратното. Това, което ми прави впечатление, е, че напоследък атмосферата е душна, тежка. Скандали, приказки за пари, вадене на „кирливи“ ризи в публичното пространство. Сигурно е трудно да си творчески настроен и да имаш полет на мисълта в такава среда. Но резултатите са добри. Болшинството от филмите правят впечатление и се прибират с награди от международни форуми, това е голяма крачка напред за изкуството ни въобще. Сигурно фимовите международни награди сумарно са в пъти повече от тези във всяка друга област на родното ни изкуство. Дано така да продължи, защото и публиката тук, в Ню Йорк, очаква новите филми с обич и нетърпение!

2 responses to “„Аз усетих правилото за „магическите 3“: Един успех не е достатъчен, два не са, но след три поредни успеха вратите се отварят…“

  1. tania

    ‘JANA -e mnogo silna i oporita,raboti sas stimol i vihar,Obicham ia i zenia vsiki nein uspeh“

  2. Ben Bédo Manoukian

    Thank Heaven for Jana and her staff!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s