Яница Радева [Пламен Дойнов]

„Кратки разкази завинаги” – предговорът като разказ и книгата като учебник

34Изречението „Когато се събуди динозавърът бе още там” е безспорно най-краткият разказ, който някога сте чели. То е и най-образният начин да се изкаже телосът на поредицата „Кратки разкази завинаги” на издателство „Жанет 45”.  Тя e добре позната за почитателите на кратките жанрове, а чрез ефектните корици, издържани в ярки цветове и специфичния почерк на илюстрациите на Ина Бъчварова е добре разпознаваема и като дизайн. Затова настоящият текст съзнава, че няма за задача да запознава с нова поредица, тъй като първите издания са на книжния пазар от достатъчно време и вече са добре познати, а предстоящите – чакани („Всичко разорено, всичко изгорено” от Уелс Тауър). От 2010 г., когато излязоха първите книги от поредицата – „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо (който е и автора на краткия динозавърски разказ) в превод от испански на Нева Мичева и „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” от Етгар Керет в превод от английски на Милена Варзоновцева – до днес тя включва шест книги, което, аритметически изчислено, прави средно по две полиграфически тела годишно. А това не е никак малко предвид голямата ангажираност на издателство „Жанет 45”, а и всеобщата ситуация на кризис, която не подминава и сферата на книгоиздаването.  Затова в следващите редове ще се опитам по-скоро да „екстратирам” концепцията, от една страна, на издателския жест, а от друга – творческия профил на представените автори, така както би могъл да ги вижда българският читател. Ще се опитам освен това да промисля възможностите книгите да бъдат не само четиво, едновременно забавно и поучително, но и да вършат своя специфична по-учи-телна „мисия”.

Какво имам предвид?  Важно е не само с какви текстове „Кратки разкази завинаги”  представя авторите, но и как тези автори са (само)представени чрез встъпителните думи към българските читатели.  Какво писателят е видял като полезно да отбележи като свой опит за литературата – в случаите, когато предговорът е написан от самия автор, – и за това как литературата става. На тази идея ме наведоха предговорите на книгите, които са част от концепцията, с която поредицата стартира. А тя според издателя Манол Пейков е „авантюрата” да се върне публиката към жанра на разказа чрез последователното превеждане и запознаване на българския пазар с известни, но все още непредставени у нас книги. Именно затова може би в нея се откроява линията за поучение, за запознаване и не на последно място – възможността за учене чрез споделения чужд опит. В този ход на размисили се запитах и дали не могат тези предговори да функционират като учебни пособия. А някои от тях дори и като разкази. Показателни за това как предговорът може да бъде разказ, но и да каже много за автора на книгата, са встъпителните думи на Е. Керет  към „Момичето на хладилника” (2011), които не са нищо друго, освен разказ за писателя и неговото неудобство от посвещението в книгата: „Какво да кажеш на пълен непознат, който може да е всичко – от сериен убиец до добър самарянин?” Този особен предговор е матрьошка. Той е написан като разказ със сюжет, част от който е и измислянето на кратък жанр –  художественото посвещение. Посвещенията, от своя страна, обаче също са разкази – от едно изречение – и също както разказа са измислица, фантазмено общуване с читателя.

Преведените автори са разнородни както като националност, така и като стилистика. А най-новата книга от поредицата – „Пътуване с лек багаж” от Туве Янсон, – напомня и още една любопитна подробност: Янсон е първата писателка, с чиито текстове „Кратки разкази завинаги” среща читателите. А това, което безспорно обединява книгите от поредицата, е, разбира се, кратката проза, дефинирана от Давид Албахари така: „Названието обхваща всички маломерни прозаични (и поетико-прозаични) форми, познати като „микроразказ”, „скеч”, „стихотворение в проза”, „басня”, „анекдот”, „моментна проза” и др. Това е разказ, чиято дължина не надхвърля страничка текст, съответно – история, представена с възможно най-малък брой думи, без да пострада смисълът й”. Разказът за динозавъра на Монтеросо е добър пример за това. Пак Аблахари в предгова към сборника си в превод от сръбски на Русанка Ляпова споделя: „Книгата, която читателят държи в ръцете си, „Кравата е самотно животно”, съдържа 120 избрани разказа от всичките ми досегашни публикации”.  Това е характерно и за останалите книги от „Кратки разкази завинаги” – обща особеност на изданията е авторите да са представени от характерни, специфични за творческото им формиране репрезентативни творби. Така например „Пътуване с лек багаж” e „най-емблематичната книга за възрастни” на Янсон, според издателския анонс на книгата. Този стремеж към цялостно, но и същевременно еволюционно проследяване на авторовото развитие е антологичен подход, който откроява книгите от „Кратки разкази завинаги”. И още нещо, което е специфичен издателски и маркетингов подход: при представянето на книгата издателят в лицето на Манол Пейков кани по възможност и автора й за среща с българските читатели. Така досега в България са били Давид Албахари (в Пловдив през  2011 г.) и Етгар Керет (с две гостувания през 2010 и 2011 г.).

Споменах по-горе „Черната овца и още басни” от Аугусто Монтеросо. Това е книгата с най-кратките текстове от поредицата, реализирани, както личи от заглавията, жанрово като басни. Но нужно е да споменем, че това са едни много модерни и съвременни басни. Тези басни, от една страна, са издържани съобразно речниковото определение за баснята, за творба с персонажи животни, върху които са проектирани човешки качества, но в същото време личат още някои специфики. Едната от тях е зададена като епиграф на книгата: „Животните толкова приличат на човека, че понякога е невъзможно да ги отличиш от него” на К`ньо Мобуту.  Това е отказът или по-скоро нежеланието на творбата да се съсредоточи върху поучителния финал, нежеланието да го натрапи, а да го остави по възможност да се предусети от читателя. Монтеросо държи да покаже, че всичко би могло да бъде казано, вместо с езоповска поука, чрез търсене на смешния финал. Това оттласква тези текстове от жанровата им определеност и ги приближава повече към краткия разказ. Впрочем в поредицата се наблюдава тендеция включваните разкази да се разрастват като обем във всяка следваща книга, всеки следващ автор е представен с по-обемни текстове, а това в най-голяма степен важи за „Телефонни обаждания” от Роберто Боланьо  и „Пътуване с лек багаж” на Янсон.

Освен опит за литературата от предговорите в немалка част от книгите откриваме и опит с литературата. Изкуството като диагноза, героите като литературни аутсайдери, а не известни писатели са част от темите, които задава сборникът „Телефонни обаждания” от Роберто Боланьо.  Героите на Боланьо от „Сесини”, „Анри Симон Льопранс”, „Енрике Мартин” са неразбрани, неприети, неуспяващи да се вместят в литературното простанство. Да се пише за някого, който пише, е начинание рисковано и нелеко, тъй като писането като самотно занимание е визуално неинтригуващо. Но Боланьо успява да постави актуални за литературното битуване проблеми и да ги внесе в иначе неинтересното битие на героите си. Така пред читателя изникват конкурсните успехи на неуспелите писатели като възможност не за слава, а за прехрана („Сесини”), неутвърденият писател, който утвърждава писателската наличност – като тяло и живот – охранявайки изпадналите в немилост през войната утвърдени автори. Разказът за писането като особено занимание и идеята за разказа като нещо, което не се прави, а става, е заложена и в „Кравата е самотно животно”. Добри примери от тази книга са „От това не може да се направи разказ” и „Малка светлинка”.

Разказаните истории не само в „Телефонни обаждания”, но и в останалите книги не са ведри. Бих могла да изключа от това наблюдение „Черната овца и още басни”, които се опитват да бъдат като че ли напук весели, ала е невъзможно да не се съглася с Марин Бодаков, че „политическа тъга сълзи зад бълбукащия хумор”. Тъгата обаче е от онази, която се опитва да се превърне в усмивка, както например в „Прасенце-касичка” на Етгар Керет или „Жената, която заимстваше спомени” на Туве Янсон. Нито един от разказите не угнетява читателя, а действа според авторовата специфика озадачаващо. А да накараш читателя да се озадачи, макар че „по някое време всички разкази стават еднакви”, както твърди разказвачът на „Разказване и разказ” на Албахари, е нужно не малко желание да озадачаваш – първо себе си, а след това читателя. Озадачаващи и някак ненадейни са финалите на Янсон от включените в „Пътуване с лек багаж” текстове. Разказът „Непознат град”, описвайки трагикомичното приключение на един възрастен човек, забравил името на хотела, в който е трябвало да отседне, пътувайки към града на сина си, завършва не с края на пътуването му, както в началото сме очаквали, а със запътването към летището, след като е пренощувал у напълно непознат човек,

впоследствие оказал се предследван от полицията. Финалът на разказа е с намигване към читателя: „Както споменах, често се повтарям, но тази случка не съм я разказвал на никого. Струва ми се”.

Още унещо, което прави впечатление в разказите от сборниците – те са не само къси, но и камерни, включващи няколко, обикновено двама персонажи, фабула, обхващаща няколко часа или дни, а пространството нерядко е ограничено до стая, кораб или много малко селище, дори остров. А как разказват авторите? Както беше споменато вече, антологичният подход на сборниците предоставя на читателя и различни типове разказване – от първо лице или от трето, разкази, в които всяко изречение е „направено” като отделен разказ (например у Албахари „Кравата е самотно животно”), пределно фрагментирани разкази и такива, структурирани като стихотворения в проза. А тексът „Кореспонденция” на Янсон може да бъде определен като епистоларно стихотворение в проза.

Какво можем да кажем за финал за учебното пособие „Кратки разкази завинаги”, като каквото се опитахме да разгърнем поредицата, освен да посегнем към още едно лаконично изречение на Монтеросо: „Три задраскани реда са по-ценни от един добавен”.

ЯНИЦА РАДЕВА 

Поредица Кратки разкази завинаги”, ИК Жанет 45”: Етгар Керет, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”, превод от английски Милена Варзоновцева, Пловдив, 2010; Аугусто Монтеросо, „Черната овца и още басни”, превод от испански Нева Мичева, Пловдив, 2010; Етгар Керет, „Момичето на хладилника”, превод от английски Милена Варзоновцева, Пловдив, 2011; Давид Албахари, „Кравата е самотно животно”, превод от сръбски Русанка Ляпова, Пловдив, 2011; Роберто Боланьо, „Телефонни обаждания”, превод от испански Нева Мичева, Пловдив, 2012; Туве Янсон, „Пътуване с лек багаж”, превод от шведски Анелия Петрунова, Пловдив, 2012

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s