Стефан Иванов [Иван Теофилов]

Място на картата

„Истината е много проста и ясна. Заветът за служене на изкуството – преди всичко – е още нероден завет у нас… И затова чакаме нови носители на писателския кръст, достатъчно горди да обичат себе си и своето дело повече от просешкия хленч и достатъчно силни да се възмогват и презират трудностите на своето време.“

Тези думи на Дебелянов, неколкократно споменаван в коментираната книга, сякаш са писани за очакваното и желано малцинство на Иван Теофилов и подобни на него автори, за които напълно важи и използваният за мото цитат на Канети във „Вселената на яйцето“ – „Защото моралната квадратура на кръга e в това, как да продължаваш да живееш и да не си победител в един свят, където за победените няма място…“

Тази книга е неподправено несвоевременно и необходимо усилие, за да може, въпреки че „се гърчи, страната ни да заеме мястото си в моралната карта на света“. Възможно е след това усилие да има и още, както и преди него е имало други. Като интензитет на внушението бих поставил Теофилов (след като се замислих и с радост осъзнах, че не е преувеличение) до Бродски, Угрешич, Ерофеев или Милош. Някои, за съжаление малцина, отдавна са заели мястото си на картата. Страница след страница, година след година, град след град, дейност след дейност, Теофилов показва как може да се акушира автентичен завет и да се продължава един смислен живот, който, според официалните разпоредби и агресивни предписания на реалността, е зачеркнат. Забранен е. Факт, който не се е променил особено.

Макар думата морал да се споменава едва три пъти на 158-те страници, тя отеква ненатрапчиво, без капка евтино морализаторстване или популистко проповядване, по цялото протежение на автобиографичния, фрагментарен и есеистичен разказ.

По-лесно мога да реагирам спонтанно (именно да реагирам, не да анализирам или да разнищвам) на тази книга на Теофилов, отколкото много нейни ревностни читатели, които са и негови близки приятели. Не съжалявам, че не го познавам лично, защото мога да се съсредоточа върху думите, върху техния сгъстен и свеж полъх и върху тяхната равномерна аура. Интересно е, че някога аура е означавало именно движение на въздуха и едва по-късно спиритуално движение на светлината. И едва след Бенямин и нещо друго. Има вятър, който свети в тази „вселена“. И се оставям на бриза му и на листовете, които той бързо отмества, без да усещам помощта на ръката си.

Дистанцията помага за възхищението и чистото удоволствие от четенето. Познанството с писателя понякога е като да видиш екранизация на любима книга. Случва се личният филм да е за предпочитане, защото след заснета лента или веднъж станал близък с даден автор, един определен прочит се налага, дори несъзнателно, и би могъл да измести фокуса, логиката на образите, композицията на кадрите. Да замъгли силата и смисъла им. Да направи уникалността им вече видяна, често и банална. Да възпре възторга.

А възторг трябва да има. Защото рядкост е странното усещане и приятната изненада как българска автобиография не запълва литературното пространство с автора, а дава свобода на читателя, не му налага мнението си, предоставя му място в салона и го настанява да гледа пъстрата галерия от образи и истории, които се нижат пред него. Има какво да се види. Първите неща, които правят впечатление и е наложително да се отбележат, са липсващите. „Най-често ме провокира да пиша онова, което липсва в живота“.

Липсват претенция, малоценност, комплекси, периферност, локална затвореност и екзотичен битовизъм – не съм очаквал, че в книга на 80-годишен български писател и поет ще чета за тепетата, музея за съвременно изкуство „Помпиду“, Барт, Хераклит, Уелбек, Каралийчев, среща в Париж с Цветан Тодоров, Рилке, Лилиев, Трифон Кунев и Пастернак, при това в рамките на петдесет страници, и че българските места и автори ще седят адекватно. Теофилов приковава комфортно и любопитно. Впечатлява с директна яснота и с непреднамереност.

В книгата липсват и иначе пословичните за България вписвания в йерархии, кръгове и структури. Никъде не се мярка куха реторика или някакви амбиции за политическо дилетантство, оплаквачество, лицемерно реабилитиране и монтажно митоманстване в посока самопризнаване на легендарно дисидентство. Усеща се вяра в дълготърпеливостта и упование в ината и упорството, които индивидуалността трябва да притежава, за да противостои на множеството. И не само на него. Долавя се разбиране за специфичен аскетизъм (аристократичен аскетизъм?), не монашеско вглъбение и уединеност, а всекидневно усилие и опит. Практическо упражнение на духа. Не моментна агресия на индивидуалността и импулсивно прекрачване на норми. Тъкмо напротив. Трайни жестове на утвърждаване на явното и тайното в човека. Без театрален драматизъм, без излишен патос. Само с необходимото и дължимо усилие спрямо традицията, не само тукашната, а голямата, споделена, диалогична традиция на изкуството и на етиката. Усилие и спрямо възпитанието на индивидуалния талант, който да продължи с нови реплики пиесата, която е започнала далеч преди появата на новия персонаж.

Много е трудно да се открие нещо из пасажите, което дори бегло да напомня за излиняла стилистика с безпомощни жестове и повехнали украшателски усилия. Няма насила изфабрикувани редове. Няма нищо козметично, псевдоноваторско или измъчено. Няма откриване на топлата вода пред читателските очи. Напълно отсъства високопарността и позата на гуру.

Това, което е налично, и едновременно с това невидимо, е фигурата на неформален, спонтанен и оформен, знаещ, умен и наблюдателен летописец на своето време, който честно показва мозайката на епохата и радващите, щекотливи или тъжни отблясъци по повърхността й, които е видял. Те са в толкова широк спектър, което буди почуда как е възможно това да се е случило с един и същ човек само в един-единствен не романов, а редови живот. Очевидно животът просто е бил извънреден.

Трите части на книгата („Момчето, което бях“, „Предизвикани записки“, „И други страници“) превеждат през „вселена“, чието субективно начало, яйце, е в еврейския квартал Ортамезар, където е израснал авторът и където амбулантен „месия“ продава яйца по специфичен начин, за който трябва да се прочете, не да се преразказва.

Подир продавача има откъслечни, но ярки спомени за къщи, роднини, белези върху детски лица, мобилизация, четене по време на бомбардировки, перверзии на тълпата, посещения в кино „Капитол“, 1944-а, дебют в литературата, запознанства и срещи с Енчо Пиронков, Григор Вачков и Кръстьо Станишев, описание на абсурди и на различни писателски практики и нагласи. И после, театрално образование в София, скандал около пиесата му „Поетът и планината“ във Военния театър, пълнокръвни истории за феномена на Бургаския театър с Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова, среща с Георги Марков в Болоня, осемнайсет години в кукления театър и в началото на 80-те (времето на реабилитациите на Константин Павлов, Николай Кънчев и Биньо Иванов), когато става „завеждащ отдел „Поезия“ в списание „Пламък“ и редактор на поредицата „Поетичен глобус“, а един приятелски кръг го избира за свой учител – Георги Рупчев, Ани Илков, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Илко Димитров, Борис Роканов, Румен Леонидов, няколко години след тях и Силвия Чолева, редактор на „Вселената на яйцето“.

И тогава, и сега, човек се нуждае от подобни знакови и символни фигури в родния си културен пейзаж, който често лъха на разочарование, още повече ако не е само читател и се учи не само на четене, ала и на писане, на морал, на естетика. На стъпване и постъпване. Фигури (в България такива за мен са, и ги чувствам най-близки, Рупчев, Константин Павлов, Димитър Воев, вече и Теофилов), които да задават посока и ценност, да сочат откъде и в тъмни времена са идвали светлина и въздух. И каква е била стойността им и къде е бил изворът на аурата им. Не в популизъм, фукня, конюнктура и номенклатура. „Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрият Соломон от Библията ни уверява, че е по-смела от храбростта.“

„Кръщене“ на други езици не идва от кръст, а от потапяне, от което човек излиза пречистен, прероден или поне с нов поглед върху някои неща, с друг усет за света, който поне леко се е наместил. Книгата действа като потапяне и кръщене, за който не познава Иван Теофилов, и най-вероятно ще оказва своето силно влияние и занапред, за поне още едно-две-три поколения след онова, което Николчина нарече „забутано“ в кьошетата на прехода между идеологиите. Стига да има морални, естетически, човешки тела за потапяне.