Владимир Шумелов [Сава Василев]

„Варвело“ – „книга за явяване“

Пишещият рецензии твърде често попада в комплицирани ситуации. Една от тях е да коментира/интерпретира книгите на приятели. Смея да твърдя, че Сава Василев е един от моите приятели, чийто брой с годините сякаш намалява. А смекчаващо вината ми обстоятелство е, че той е талантлив автор, работохолик. Първокласен белетрист и литературовед, отличен администратор, организатор и академичен педагог.

Книгата „Варвело“, за която ще стане дума по-долу, е една от трите книги (другите две са „Непокорният Лука“ и „Арбанашките махали на литературата“), съставящи „книжния корпус“ на защитената от С. Василев професура през 2011 г. И тя, подобно на останалите две, има сборников характер, обединявайки текстове под знаменателя на строго определен концепт. В някаква степен едновременното им излизане от печат крие и друга свързваща ги нишка, която е по-ясно проследима от подзаглавията – „Варвело“ е „книга за явяване“, „Арбанашките махали на литературата“ е „книга за сприказване“, а сборникът с разкази и пиеси „Непокорният Лука“ е „книга за преживяване“. Три книги, които по три различни начина ни подканят да ги четем, които реактивират посягането към книгите (въобще) по три начина.

На посттитула на „Варвело“ се натъкваме на следната бележка от автора: „Варвело – тайното име на Бога, чието име не бива да се изрича. Варвелово царство (или еон), често срещан израз в ситианските писания. Отнася се до въздигнатото Божествено царство отвъд; свързва се с образа на божеството Варвело (главна героиня в ситианските писания; небесна Майка)“. Сборникът „Варвело“ е съставен от две части: „Литературният фронт“ и „Евангелие от Лазар“. Първата обединява „статии и студии за критици и писатели“ (да уточним – твърде важните за новата българска литература Владимир Василев, Димо Кьорчев, Сирак Скитник, Йордан Вълчев, Генчо Стоев и др., за които повече или по-малко Сава Василев е писал през годините, били са приоритети в изследователските му търсения). Втората – „Евангелие от Лазар“ (това не е lapsus linguae или lapsus calami) – е възловият текст в книгата. И по-точно едноименната студия в две части, която е недовършена (предстоят трета и четвърта част, за да бъде изграден изцяло корпусът на отделно книжно тяло, което, надявам се, ще видим скоро). „Евангелие от Лазар“ се предхожда от статията „Разказвачът Емилиян Станев или за преображенията на жанра“, която играе ролята на интро към текста разследване с методологията на историческата поетика върху разказа на Ем. Станев „Лазар и Исус“. Студията е ядрото на „Варвело“; тя отвежда (и се явява достоен продължител) към/на една важна за българската литература традиция, в основата на която стоят текстове, интерпретиращи глобални проблеми на културата и литературата в български контекст (на първо място текстове като „Броселиандовата гора“ и „Геният и неговият наставник“ на Цветан Стоянов, но също Тончо Жечев – „Българският Великден или страстите български“, и много други).

Метафориката на Варвело (Барбело) отлично покрива двете на пръв поглед разнородни части на книгата; литературата е фронт (сблъсък на идеи, идеологии, книги, автори, нерядко и топос на компромиси, предателства, мълчания, скандали), но тя е и нещо друго – по-важно – тя е въплъщение на копненията „по непостижимото в човешката идея за вечност“ (с. 238). Талантливата литература преодолява „физичната реалност“, „гравитационните полета на земното и познаваемото“ (с. 237), тя е пътешествие във времето, свидетелство за съществуването на безграничното. Едновременно с това, както е случаят с Емилиян Станев и неговата „лебедова песен“ „Лазар и Исус“, литературата е усъмняване, безверие в трудния път към истината, борба между доброто и злото и цената, която трябва да платим, търсейки Пътя. Всяка нова интерпретация, всеки нов прочит на „Лазар и Исус“ е негово второ, трето и т. н. възкресение. Именно такава е ролята на текста „Евангелие от Лазар“.

Да се върнем преди това към „Литературният фронт“. Изборът на личностите, които се сражават на този „фронт“, съвсем не е случаен. Два текста за Владимир Василев потвърждават това (вж. за сведение великолепната монография на С. Василев „Литературният мит Владимир Василев“ от 2000 г.) – „1910: Владимир Василев – „Мисъл“. Любовни и екзотични силуети“ и „Литературният и паралитературният сюжет „Хр. Смирненски“ в творчеството и съдбата на Вл. Василев. Варианти на смисъла“. Книгата се открива с текста за важната „литературна“ 1910 година и редактора на „Златорог“. Тук е дебатът „Вазов – „Мисъл“, в който се намесва и младият Вл. Василев (с предистория – първата си статия в сп. „Мисъл“, тогава под псевд. В. Януков, публикува през 1904 г. и това е неговият критически дебют, чрез който, забележете, защитава Вазов, и то на територията на „противника“ му). В духа на литературната археология С. Василев възстановява картината на Владимир-Василевото присъствие в „Мисъл“ в навечерието на 1910 г. и заедно с това щрихира начеващия мит „Вл. Василев“ в контекста на посочената година. В контекста „продуциране на критически сюжети с изключително висок потенциал“ авторът се спира на текстовете на Вл. Василев „Мотиви из нашата любовна лирика“ (студия) и „Японски силуети“ (рецензия за текст на Вазов), отново в контекста на протичащите в словесното изкуство процеси в синхрония. Плодоносен и продуктивен сюжет, в който „литературната 1910 е краят на едно начало“ (с. 46). Следващият сюжет „Владимир Василев – Христо Смирненски“ започва със студията на Вл. Василев „Между сектантство и демагогия“ (сп. „Златорог“, 1923, кн. 2–3) и той е проследен във времето до смъртта на редактора на „Златорог“. Любопитно е дали С. Василев взема страна в описаната полемика. Отговорът е – не. Балансиран и детайлен критически текст, който воюва срещу вменената историческа вина.

Останалите критически текстове под „шапката“ „литературния фронт“ сякаш потвърждават едно общоизвестно правило, формулирано от Джеймс Балард в „Империя на слънцето“ (НК, С., 1990): „В истинската война никой не знае на чия страна се бие, в нея няма знамена, коментатори и победители. В истинската война не съществува враг“ (с. 10). Звучи парадоксално, особено отнесено към литературата, и особено българската, но е така. След казаното за Вл. Василев следва Димо Кьорчев: въпреки че името му често е в центъра на една „полемично интонирана среда“ и поражда „поредица от несъгласия и горчиви констатации“ (с. 54), критикът по-скоро събира, отколкото противопоставя принципи, доктрини, стилове“ (с. 59). „Линията Мажино“ в нашия металитературен случай е много важна: Д. Кьорчев е „символ на граничното и граничността в литературата от началото на XX век“ (с. 59). „Модерността е граница, а границите се охраняват бдително. Оттук започват, и пак тук приключват (понякога далеч преди да са започнали) всички битки в името на изкуството и човека“ (с. 59). Димо Кьорчев определено печели битките.

На фронта са още Сирак Скитник, Генчо Стоев, Станислав Сивриев и Тончо Жечев… и още. Много от текстовете имат своя предистория, те са развитие на наблюденията на автора от предишни негови изследвания върху посочените автори и периоди от развитието на новата българска литература, внасят нови моменти в развити вече критически сюжети с полемичен характер (от значение е и фактът, че за повечето автори липсват монографични и други по-мащабни изследвания през годините). Текстовете са характерни и със своето стилистично разнообразие и форма, което е много важно за диалогичността на критиката, за нейната достъпност до читателя. В тях ще срещнем един критически език, който с лекота ползва техники от белетристиката, от нонфикшъна, без от това да страдат научната истина и обективност. В тази посока бих посочил „Персоналистът законодател“ с подзаглавие „Стилът Йордан Вълчев – портрет от натура или литература в литературата“, която отстоява две тези: че Вълчев, неговата авторова поетика, е „предтеча“ на модерната, или по-точно постмодерната българска литература; и че този автор е „литература в литературата“. Или както пише С. Василев, „щяхме да се уверим (може би?!) в странната способност на литературата не просто да се препрочита и пренаписва с помощта на металитературата, но и чрез самата себе си. И още повече – да се пренаписва, защото не се харесва“ (с. 163). А Йордан-Вълчевото „нехаресване“ е уникално… Текст за Й. Вълчев ще срещнем още веднъж – това е „Тайният скандал или за тайните на скандала“ (подзаглавие – „По повод писмата и дневниците на Йордан Вълчев“), който е писан за конференцията „Литературният скандал/скандалът като литература“, проведена в Пловдивския университет през 2009 г. (като сборник – 2010 г.). Поначало тематизирането на скандала Йордан Вълчев, особено след излизането на „Дневниците на писателя дисидент“ („Слово“, В. Търново, 2005) е доста рискова операция, а ако включим и изискването за публичност на скандала, то този операция би била обречена на неуспех. Трябва да признаем, че С. Василев анализира вариациите около искрите на един неслучил се скандал около излизането на Дневниците доста обективно, макар и пристрастен (самият С. Василев е член на тогавашния Национален институт „Нова българска литература“ и автор на търновското издателство „Слово“). Става въпрос за негативния отзвук на Вихрен Чернокожев по повод издаването на Дневниците и критическите коментари след това. Въпреки че на практика Чернокожев зачертава голяма част от досегашната изследователска и издателска работа на Националния институт и „Слово“ (в която голям дял има и самият С. Василев), то авторът на статията не воюва против него. От позицията на обективен анализатор той търси слабостите и на двете позиции, откроява истината най-вече чрез думите и делата на Й. Вълчев и контекста, в който битува т. нар. скандал, но държи да подчертае – „литературен вариант на литературния скандал“ (с. 181). Всъщност защитавайки Й. Вълчев, авторът пише: „Добре е да знаем как някога (тогавашното Някога е далеч по-многозначително, по-изпитателно и, най-сетне, по-опасно от сегашното Сега!) някой, преодолявайки общите ни страхове, е дал воля на несъгласията си. В контекста на социалистическата скандалност всяко скандално несъгласие има потенциала на граждански жест. Естествено когато не е лишено от основания. У Йордан Вълчев основания колкото щеш“ (с.183). В книгата си С. Василев включва и две статии за Генчо Стоев. Едната е за романа му „Много висока тераса“ от началото на 80-те години, а другата разглежда паралела между Г. Стоев и Иво Андрич в топоса на „моста като кръстовище на историята“. Без да се спирам на достойнствата на тези текстове, ще кажа, че очаквам бъдещата монография за този изключителен съвременен български писател, който отдавна е в критическите приоритети на Василев.

В раздела „Литературният фронт“ три текста имат претенцията за един по-панорамен поглед върху най-новата българска литература и нейните тенденции: „Литературният вестник – удоволствени четения и стратегии за препрочитане“, „Към въпроса за литературната картография на социализма“ и финалният „Интелигенция и литературна провинция – за един задочен диалог между Тончо Жечев и Станислав Сивриев“. Първият от тях е провокиран от появата на втората книга от поредицата „Литературни кръгове и издания“ – „Литературен кръг „Стрелец“ (поредица, реализирана във великотърновското издателство „Слово“ в средата на 90-те години под редакторството на С. Василев). Става въпрос за налагането на антологийното – неговото тяло и структуриране, необходимостта от такова действие в съвременността. Защото в случая (антологизирането на голяма част от периодичните издания от миналото – „Хиперион“, „Развигор“, „Българска мисъл“ и др.) не става въпрос за „реанимиране“ на текстове или, още по-малко, за „механично преобразуване (трансформиране) на реалии и отношения от една комуникативна ситуация в друга“ (с. 112). С. Василев налага и успешно защитава идеята за актуализирането на литературния факт, а не неговото „реанимиране“. В „Към въпроса за литературната картография на социализма“ авторът основно се спира на книгата на Атанас Славов „Българска литература на размразяването“ от 1994 г. в контекста на други издания с претенции за системност в разглеждането на случващото се в писателската ни общност през годините на социализма. Критическият преглед на автори и книги откроява пред очите на читателя голяма част от панорамата на краевековното четене на литературата през тоталитарната епоха, щрихира нейната литературна картография, върху която тепърва ще се работи. В тази статия се споменава и един ключов текст – „Народ и интелигенция“ (1970) на Тончо Жечев. Заложеният в него заряд за ролята на интелигенцията и литературната провинция разгаря един задочен спор с есето „Литературната провинция“ (от книгата „Искри от искри“, 1975) на Станислав Сивриев във финалната статия от раздела „Литературният фронт“. Разбира се актуални и днес, тези проблеми са анализирани обективно през текстовете на двамата автори, за да се изведе формулата: „Литературната провинция е реминисценция, сетивен опит, перманентно състояние на душата. […] Тя няма нищо общо с провинциализма, който е състояние на духа…“ (с. 214).

Да се върнем към студията „Евангелие от Лазар“. Очевидното противоречие/мистификация в заглавието води към еретическите текстове (художествени и религиозни), които С. Василев посочва в началото: „Три версии за деянието на Юда“ на Х. Л. Борхес, „Евангелие от Юда“. Разказът „Лазар и Исус“ на Ем. Станев е наречен от своя автор „апокриф“. И трите заглавия попадат в зоната на литературната археология, погледнато най-общо. Според проведеното „разследване“ на автора научаваме следното: разказът на Ем. Станев носи претенциите и енергиите на по-големи белетристични форми – напр. романа (останали потенциални в случая поради ред причини); самият писател (Ем. Станев) не е точно онзи, който критиката се бе опитвала да ни представи до момента – „дуалист, скептик, еретик, човек и творец с езическа виталност, атеист и т. н.“ (с. 249); „Лазар и Йоан са едно и също лице“ (с. 259, вж. книгата на Р. Щайнер „Евангелие на Йоан“, Ст. Загора, 1993), но за разлика от евангелския текст Ем.-Станевият Лазар не е този, който свидетелства за Тайнството, а оръдие на съмнението, на безверието; в същото време различни гностически текстове (Евангелие от Юда и др.) преобръщат мита за безсребреника и предателя Юда Искариотски; ето как и защо двамата любими (поветени от Иисус) ученици се оказват в центъра на сюжета на Ем.-Станевия разказ, интерпретирани от автора по оригинален начин, измествайки акцента към темата за съмнението и предателството, но утвърждавайки вярата чрез отрицанието и повторната смърт на Лазар, която, оказва се, е предизвестена; Лазар в първата част на „Лазар и Исус“ е Вестителят (Предвестникът), но и човекът, който се страхува от Него (Спасителя) и именно той се оказва неподготвен, неготов да приеме Тайнството и Вярата – той е образ извън ортодоксията и канона, но следващ поведенческата логика на литературен герой; Лазар възкръсва, но „Възкресено е било тялото, не и духът“ (с. 292), неговото възкресение не е път към Светлината, а вината му е сравнима с най-страшните първородни грехове; в третата част на разказа Юда е човекът, който подкрепя единствен Лазар, но изглежда сам той се нуждае от подкрепа (както Тома); Лазар, „слабоумният“, „детето, което живее редом с мъжа“ (с. 292), вече е разумният, прагматичният, хитрият и пресметлив Лазар, който не търси Пътя, а сам държи да е Път (да напомним и констатацията на Исус: „Днес нашият брат Лазар изгуби царството небесно“); Лазар трябва да свидетелства чрез слово, но това се оказва доста опасно, а развръзката идва с хулителите на Лазар; преди това обаче Иисус Христос е разпнат (но сърцето на Лазар е затворено) и Юда се среща с Лазар, което води до сюжетен обрат в разказа – и все пак кой е паднал по-ниско? (като изключим каноничната позиция, Ем.-Станевият Лазар „свидетелства срещу тайнствения акт на възкресението, развенчава вярата в чудото, следователно минира пътя към Надеждата. Единият предава, другият унищожава“, с. 323); това е, остава Лазар да умре, но с това драмата не приключва.

Последното изречение на тази незавършена студия гласи: „Остава споменът за втората, окончателна смърт на Емилиян-Станевия Лазар (наистина мъртъв), положен в друга гробница, без свирачи и оплаквачи. Дали тя е присъда, или повод за разносметка и избор, решава читателят“. И както вече споменах, ще чакаме с удоволствие и любопитство третата (обявена) част на това литературно разследване „Юда и Исус“. И четвъртата – в едно книжно тяло.

ВЛАДИМИР ШУМЕЛОВ

Сава Василев, „Варвело (Литературният фронт. Евангелие от Лазар)“, изд. „Фабер“, В. Търново, 2011.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s