Трийсет (2019): Близо до живота, а не до филма

Митологизираната тема за възрастта 30+ е подлежащата тема на дебютния филм на режисьорката Симона Костова, която живее и работи в Берлин. След като завършва актьорско майсторство в София, тя учи кинорежисура в берлинската Академия за кино и телевизия (DFFB). Филмът „Трийсет” (Dreissig) е първият й проект извън програмата на Академията и Симона споделя, че това е съзнателно решение. „От няколко години ме занимава групата като протагонист” допълва тя и отбелязва, че огромно влияние имат пиесите на Чехов, особено „Три сестри”, защото „той вкарва групата като протагонист, който обаче не е герой, не е „hero”, ами някой, и/или без когото светът продължава да се върти”.

Филмът придружава своите шестима главни герои в едно денонощие из артистичния квартал „Нойкьолн“. Това е един ден от много подобни, но рожденият ден на писателя в творчески ступор Овунч пресреща цикличността на еднообразните дни с линейността на времето, в което остаряваме. Неизбежните въпроси за смисъла на живота настигат всеки от героите в различен момент и камерата го запазва като интимна среща tête-à-tête, докато сцените, в които всички са заедно, са по-скоро балансирани от груповата динамика на забавата, купона и лекомислието. Но лицата на героите изказват вътрешните си несигурности, чувствата, за които нямаме нужда от личната им история, и именно това впечатлява в подхода на режисьорката. Нейната отдаденост на човека, на Лицето, на наблюдението е не от научен интерес, а се състои в активността на емпатията. Другият може да бъде непознаваем, но в един искрящ момент на болка или щастие той може да бъде теб, ти да бъдеш него. Този неусетен преход на чувства и идентификация носи на „Трийсет” особена лекота, но и тежестта на споделените съмнения, тъга и отчаяние.

Първата част на филма е опознавателна – статична камера наблюдава събуждането и утрото на Овунч. Разстоянието е необходимо, за да абстрахираме героя от неговата история, защото тази история е универсална. Овунч е всеки, затова камерата се съсредоточава върху опознаването на човека, на неговото бавно събуждане, на начина, по който снове сутрин в стаята си, докато градът се събужда. На изчакването, преди да вдигне звънящия телефон, на притеснението му, че „трябва да започне да пише”, на неизбежно настигащите го осъществени творчески стремежи. Запознаваме се с Паскал и Раха точно в сутринта на тяхната раздяла, с връщането на ключа от общия апартамент, с техните кариерни подеми и застои (един корпоративен началник и една актриса в търсене на роли). Това започване от края ни отказва вход в тяхната история като двойка, защото животът не избрида своите нишки толкова ясно, колкото понякога виждаме във филмите. Най-важните фактори, които ни формират, присъстват вътрешно в съзнанието, те са лични битки, които избуяват на повърхността в моменти на екстаз или афект. Затова и Паскал споделя своето безпредметно желание да изостави уредения си живот и да живее в Далечния изток на свой познат от детството, когото среща случайно на улицата. Истините, според които живеем, личат в действията ни. Травмите се открояват в грешките на езика или спонтанно казаното. „Трийсет” е филм, който разказва чувствата, а историите сами си прокрадват път опосредствано и фрагментирани.

Кара предпочита да преспива у приятели, отколкото да прекарва време в своя апартамент. Отказа от самостоятелност и личен уют тя маскира зад финансовата облага от наема, който получава. В личния си живот тя е независима, екстравертното й излъчване я заплита във всякакви забавни истории от културния живот, които тя охотно споделя на Раха, докато приятелката й прави торта за вечерния купон. Разказвайки през смях за феминизъм, активизъм, антипатриархални ценности и социалната перформативност, Кара стига до извода какъв е проблемът на съвременното ни общество. Когато обаче решава да го сподели, започвайки с апломб своето откритие, „Проблемът всъщност е…”, тя е заглушена от шума на блендера, в който се омесва тестото за тортата. Кара говори, говори, блендерът бучи, а на зрителя е отказана истината на нейното прозрение. Този дистанциращ похват едновременно скрива и разкрива – подобна истина не се казва наготово във филма така както Платоновите диалози биват прекъсвани от пиян Алкивиад или други реторически техники, за да не помислим, че ей тук и сега ще получим висшето знание.

Точно обратното, важен е пътят, а не дестинацията. С шега в подобен дух приятелите успокояват Овунч, след като той разопакова кутия след подаръчна кутия, които като матрьошка събират още и още кутии, докато накрая в най-малката се оказва, че няма нищо. Подаръкът е нищо, дестинацията е нищото, екзистенциалните категории на битие-към-смъртта и безмилостно изтичащото време тук са тропи на травмата, която се завръща, колкото и пъти да й се надсмиваш.

Пътят на филма е от дома навън, ритуално празнуване от домашно парти в бар, после в друг бар, след това в трети и така до сутринта. Цикличното и линейното отново се срещат като повторение с различаване. Забавата изстива градус по градус от влизането в първия бар, символ на нощния живот в Нойкьолн, Twinpigs, игра на думи с известния сериал „Туин Пийкс”. Песента, която звучи, не е случайна, припевът и заглавието съвпадат: „Cash, diamond rings, swimming pools” – хит от берлинската сензация Dena, псевдоним на Деница Петрова, друга българка, която отразява градския ритъм на младите берлинчани в шеговити неангажиращи текстове, зад които прозира осъзнатост и грижа за летливото настояще.

Филмът на Симона Костова е грижовен, искрен и разбиращ човешката ситуация в дълбоко личен план. Относно историята на филма тя споделя за генезиса на подхода си:
„Има някакъв Берлински синдром, който ме беше разболял, както и повечето хора около мен. Всички започнаха да ходят на терапия и се зачудих какво е това нещо, което ни има, започнах и да водя интервюта със „засегнати” – приятели и познати. Всички говореха за едни и същи неща – за някакво особено отчаяние, за празнота. Общото между всички тях беше, че са на около 30 години и живеят в „Нойкьолн”.

„Трийсет” е филм диагноза, който лъкатуши между обсесивно събиране на отпадъците на настоящето и неговото украсяване, подобряване с алкохол, купони, наркотици. Страхът, че животът не е толкова милостив, че да „поспре” в своя миг, както Гьотевият Фауст би го помолил, е движещата сила, която в случая заменя наратива. Да накараш историята да избледнее, за да оставиш времето самї да се разкаже, това е да говориш в чувства, без да иносказваш. Фикционално остава само партикуларното, а универсалното докосва реалността.

„Трийсет” е част от селекцията „Ясно бъдеще” (Bright Future) на Международния кинофестивал в Ротердам, където се срещнах със Симона. Филмът е включен също така и в категорията „Perspektive Deutsches Kino” на тазгодишното издание на Берлинале.

Савина Петкова

 

Зад завесите на фестивала със Симона Костова

Савина Петкова: Винаги ли си искала да работиш в Берлин?
С. К.: Не, всичко стана много спонтанно. В България имах късмета да работя със страхотна режисьорка, Десислава Шпатова. Tя ме откри като актриса. Първото ни представление, „Кафе и цигари” в „Сфумато”, нямаше никакъв сценарий, един диктофон на сцената и пълна импровизация.

С. П.: А как става преходът от сцената, още повече от театъра, към погледа отвън и структурирането на филм?
С. К.:Аз обожавам театъра, но специално на сцената не съм имала усещането, че това е нещото, в което съм най-добра. Понякога ми се случва, докато снимаме филм, да изпитам чувството, че точно това е нещото, което искам да правя до края на живота си.

С. П.: Затова правим изкуство, нали, за неизбежното пасване?
С. К.: Да, но все пак не бива да го романтизираме, защото докато работиш по някой филм, то е като някакво разболяване, което непрекъснато те занимава, става преплитане на живот и филм. Човек се чувства като някаква антена, проводник на нещо… Просто трябва да се жертва, и това е.

Реклами