Стриктура и илюстриктура

(Едно възможно отклонение от „Отклонения. Опити върху Жак Дерида“)

Кристиян Енчев

6-ta.2С предлагането на този кратък текст като отклоняващ (се) прочит поемам серия от сериозни рискове. От една страна, моят опит да чета избирателно „Отклонения“-та така, че да откроя чрез сблъскването с други текстове определени смислови гнезда, които намирам за значими в текста на Тенев, носи една група рискове, отнасящи се както до уместността да бъдат въвлечени в играта определени автори и текстове, така и до правомерността на тяхното съизмерване и смислово пренасочване, насилствено спрямо собствената им мяра. Друга група рискове се отнасят до концептуалния хибрид „илюстриктура“ и опитите той да бъде припознат като уместен спрямо предложената тук посока на търсене на една възможна метафизика на въображението.

Въображение, смърт, непредзададеност. Тенев предлага да рискуваме спрямо отношението на въображението със смъртта и времето при Дерида (доколкото първият има предвид предимно пасажи от Tense и De la grammatologie) с тезата, че “отношението на въображението със смъртта и с времето е едно и също отношение и това е (…) отношение с невъзможното“ (Тенев 2013: 130). Поемам двоен риск, като прибавям към този на Тенев и предложението за обвързване на въображението с такава „динамология“, която да обхване метафизически деконструкцията на въображението, но така, че да бъде гарантирано неговото устояване като силова виртуалност и виртуален топос „отвъд всяка битийна предопределеност“ (пак там: 129).[i] [Това е такова отклонение от предложената в текста на Тенев „деконструкция на въображението“, при което има място смисловото изтегляне на понятието δύναμις към „контравъзможност“.[ii]]

Вкарването в играта на „възможността като невъзможност“ спрямо въображението („може да не може, то може не можейки“), Тенев задава параметрите на възможен прочит на едно твърдение от „За граматологията“, съгласно което „въображението е в основата си връзката със смъртта“ (пак там: 129). Нахлуването на смъртта като невъзможност поставя въпроса за невъзможното репрезентиране на самото въображение в автоафекцията (вече с препратки към „Да докоснеш, Жан-Люк Нанси“): „възможност без можене“, „възможност, автоафицираща неговата същност на не-същност“ (пак там: 130). Доколкото образът получава като придатък към собствения дефицит за точно възпроизвеждане на себе си в повторението (или дефицит на предзададеност в темпорално отношение като същностно повторение) освобождаване за родство от страна на автоафицираното въображение, можем да наречем това въображение „пречупено“ в разцепването му на сила и слабост. Елементът на сингуларност, който го прави „слабо“, е от друга гледна точка „сила“ с това, че в отнасянето към смъртта се „развързва всяка връзка“. Нахлуването на смъртта като отклонение и непредзададеност, като невъзможно пълно повторение в хода на репродукцията отваря възможност за привнасяне на съдържания в едно несъответно спрямо предварително имано предвид понятие многообразно. Така репродукцията, която в сингуларността на темпоралното разгръщане узаконява невъзможността образът да остане непокътнат в неразподобяване, препраща към продуктивността (производство на отклонения) в едно метаморфозиращо устояване. Смъртта като невъзможност се оказва самата тя условие за възможност. Тук според мен е разковничето за разчитане на въображението, като носещо „непредопределена възможност за различни овременявания“ (пак там: 127).

От стриктура към илюстриктура. Да се каже, че въображението в саморазпръсването си е нещо „винаги единично“, тоест сингуларно, означава, че „като трансцендентална способност то не е доминирано от единствено правило“ (Тенев 2013: 135). „Стриктура“ означава: нахлуващото в трансценденталното поле негово външно (изключеното) да заеме „структурираща позиция“ (пак там). Съвсем в съзвучие с една възможна виртуалистка надстройка като метафизика на въображението, за Тенев „въображението е непредопределеното място в трансценденталното, което конституира самото трансцендентално, като въвежда „неговото“ друго“ (пак там: 136).[iii] Това „място“ е  виртуално и позволяващо девиртуализирането на въображението по отношение на много различни конкретни схематизми и разрояване на онтологии (във виртуализма тези онтологии биха били „критически“). Отвореността и подвижността на образа (доколкото „всичко е в постоянна трансформация“ – пак там) предполага жив опит, представящ „нещата невъзпрепятствяни в ставането си“, „като разцъфтяващи“ (Рикьор 1994: 443). Така в самия образ се намес(т)ват отклонението и неподобието, на които се дължи невъзможността за предзададеност в хода на репродукцията. Произвеждането на подобия значи ангажира въображението като възможност за свързване изобщо, и то по непредзададен път. Тук е мястото да се отвори дума и за възможното освобождаване на въображението от граници с оглед на Кантовото „възвишено“ (с препратки към „Третата критика” на Кант в един прочит на Жан-Люк Нанси, предложен от Тенев): „възвишеното е презентацията в нейното движение – което е абсолютното вдигане на безграничното по протежение на всяка граница“ (Тенев 2013: 144). При такова движение понятието е в криза, то не може да бъде съответно на движението на образа и работата на въображението по отклоняващите се родства (или сродяването на отклонения). Затова според мен тук е уместно да се каже, че подвижността и трансформабилността на образа пораждат концептуални пробиви, какъвто за Боян Манчев е „илюстрацията“: „плътта на концепта, неговата не/възможност“ – тя „се опитва да даде име на пластическия модус на един отворен концепт“, тя „не е нищо друго освен иманентното различие на концепта“ (Манчев 2007: 6). По този начин в концепта нахлува „онтологическа повърхност“, телесен („свръхкритически“) опит, отварящ смислово пространство за повторни описания и действащ като пусков механизъм за концептуално движение – трансформиращо „ректифициране“, което е непредопределено и освободено от граници. Това ще рече, че винаги има едно „мислене повече“, казано в Кантов смисъл, доколкото подобно нахлуване на „онтологическа повърхност“ в концепта се дължи на игра на въображението и разсъдъка. Ще наричам „илюстриктура“, съчетавайки подходите на Манчев и Тенев, тази игра на въображението и разсъдъка, при която не-трансценденталното (изключеното) може да бъде поставено в позицията на структуриращо и владеещо (отчасти) пробива вътре в самата игра.

Виртуализмът позволява осмислянето на езиковите игри с оглед на „конструктивни потенции“ и „рефлексивни продължения“ – метафизически можем да мислим възможността за едно взаимодействие между мисленето и освободени (от силата за въображение) образи, „прихващани“ от живия опит – „метафората актуализира потенциите на езика, но не като ги реализира, а като ги отваря да могат повече от онова, на което те обичайно са способни“, спрямо „общо поле на флуктуираща образност“ (Вацов, 2012: 15, 25). Такова мислене обаче е неизбежно динамично и като елемент в една възможна „динамология“ на въображението – с необходимост непредзададено самотрансформиране (абсолютна невъзможност за предзададеност, абсолютна непредопределеност). Така въображението в непредзададеното си движение, освен деконструктивното „разсвояване“ и „разпръсване“ на самото себе си, позволява „прихващане“ от „илюстрации“ – „концептите, влизащи – или излизащи – в/от интензивността на тялото“ (Манчев 2007: 6). Ако за Дерида през Тенев въображението е „стриктура” и то „на първо място стриктурира себе си“ (Тенев 2013: 135), то аз рискувам с концепта „илюстриктура“: играта на стриктурираното и стриктуриращо въображение и концептите илюстрации на Манчев, при която липсва предзададеност. Отнесено към „Третата критика” на Кант, това ще рече: „илюстрациите“ бележат неуспеха на разсъдъка в неизпълнимата задача да приведе самия себе си в съответствие с идеите на разума (слабост), но пък въображението е „силно“ (като сила за въображение) да представя идеи, което представяне „принуждава концептуалното мислене да мисли повече“ (Рикьор 1994: 436). Подвижността на образа „заразява“ въображението да „стриктурира“ (така то става „пречупено въображение“), докато метафоричната игра, отваряйки потенциите на езика, в собственото можене повече „илюстриктурира“ самата себе си. Игровото взаимодействие на иманентно о-различени концепти илюстрации с „флуктуиращата образност“, освободена от въображението, е метафорична илюстриктура, която (п)оставя в структурираща позиция подвижността и пластичността на образа.

Рекапитулация. Една постоянно променяща се форма може да бъде виртуалистки мислена тогава, когато концептуализираме собствената й сила (за синтеза) и така избегнем опасността от изпадане в есенциализъм. Доколкото при такъв тип динамизиране формата е принудена „да търси в самата себе си условията на една възможна синтеза“, то имаме „потенциална откритост и постоянна отвореност спрямо възможни знаниеви разширения“, чиято „истинност не е предопределена“ (Канавров, 2003: 202). Едно разпръснато и разсвоено въображение, което деконструкцията ни предлага, може да бъде метафизически усвоено на втора стъпка от виртуален топос на възможната синтеза като динамология „от втори ред“, при която метафоричната игра илюстриктивно овъзможностява прехода от виртуалистката откритост на формата към непредзададено в квалитативно и квантитативно отношение, възможно построяване на критически онтологии (те винаги са в множествено число – вж. Канавров 2003: 281-292). Това отклонение „малко встрани“ от „Отклонения“-та на Тенев поставя ходовете в този текст в модуса „писане на червено“, а собствената му илюстриктивност поема разпръсването в метафорично „можене повече“, което е залог за рефлексивни продължения, способни да биха били вече другояче спрямо осъществени прочити и техните стриктурно отписващи (се) илюстрации в тялото на живия опит.

 

Литература

Вацов 2012: Вацов, Д. Как значат метафорите. – Социологически проблеми, XLIV-I (специален брой), 7-33.

Канавров 2003: Канавров, В. Критическата метафизика на Кант. В. Търново: Фабер.

Манчев 2012: Манчев, Б. Логика на политическото. София: Изток-Запад.

Манчев 2007: Манчев, Б. Тялото-Метаморфоза. София: Алтера.

Рикьор 1994: Рикьор, П. Живата метафора. София: ЛИК.

Тенев 2013: Тенев, Д. Отклонения. Опити върху Жак Дерида. София: Изток-Запад.

Дарин Тенев, „Отклонения. Опити върху Жак Дерида“, София, Изток-Запад, 2013


[i] По аналогия с виртуалисткото принципиране на априорната форма на познание, което Валентин Канавров въвежда в своята версия на критически трансцендентализъм, въображението като такъв топос „се превръща в безкрайно открита знаниево-виртуална способност за свързване“ (Канавров 2003: 276). Има известен риск в този контекст да бъде въвеждан предикатът „знаниево“, но разпръснатото в деконструкцията въображение трябва поне в минимална степен да бъде свързано в едно възможно позитивно структурно отношение с понятията за потенция и сила (което знаниевостта на виртуалистката метафизика би овъзможностила), без които понятия една само деконструктивна метафизика на въображението не би имала ресурс да удържи разпръсването на последното.

[ii]  При Боян Манчев функционирането на δύναμις като „контравъзможност” се осмисля така: „една вътрешна съпротива, която предпазва нещото от развитие в нежелана посока, от упадък, от разпадане, и която осигурява неговото движение към по-добро” (Манчев 2012: 240).

[iii]  Доколкото при въпросното виртуалистко-метафизическо динамизиране формата е принудена „да търси в самата себе си условията на една възможна синтеза“, то имаме „потенциална откритост и постоянна отвореност спрямо възможни знаниеви разширения“, чиято „истинност не е предопределена“ (Канавров 2003: 202).

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s