Стилуетен поглед върху летописен роман

Въвеждайки в заглавието емблематично за съдържанието разговорно понятие, и в най-новата си книга „Летопис на пуздравото време“ писателят Румен Стоянов показва великото си предимство неговият словесен арт да е трайно застрахован от плагиатство, подражание, заимстване и даже цитиране. Толкова свой и неповторим е този творец по абсурден на пръв поглед синтез от фриволност, литературно-историческа информираност и остроумие, както и по ефект на отчуждението или противоречието на обикновения човек с партията държава и превръщането на социалистите в капиталисти. Есенциални идеи на социална противопоставеност между истина и лъжа, обещание и демагогия, лична свобода и робство са експлицирани в изпълнени с ненавист и омерзение, запазили идейно-тематича цялост текстове. На практика това означава, че дори и публикувани, отделни есеистични фрагменти въздействат върху читателя едновременно разобличително и доставят естетическа наслада.
Няма друг писател, създаващ с такава неизтощима щедрост от един етимон безкраен ред производни думи, чиято стилистична функция е да разобличат, осмеят, отрекат, омерзят, убедят, доставят удоволствие и развълнуват. Притежаващата яснота, съответност и насоченост художествено-образна реч отразява единството на форма и съдържание в многопластов смисъл. Изразните средства са пълнозвучни и натоварени с функцията да въздействат върху „душите (на читателите) чрез слово“ (Платон). Най-определителни в този ред на мисли са синоними, омоними, звукоподражания (ономатопея), каламбур, оксиморон, афереза, синкопа и апокопа (изпадане или замяна на една буква или звук в началото, средата или края на думата): заг(н)иващ, г(л)ътка, ст(р)ои… В стилистиката на този известен поет, публицист и преводач думи и изрази функционират в пълна съобразност с разобличителната идея.
Феноменалното стилово разнообразие се мотивира от крайно ироничната характеристика на основните пейоративни образи на соцкомунизма и на глобализма, „раждащ ежедневно национализъм“. И на тяхната репресивна роля в живота на българина в продължаващо и след половин век време, актуализацията на зловещото противопоставяне генерира промяна чрез вторичен констативен семиозис на идеята за отчужденост, враждебност и агресивност на соцкомуниста, идентифициран в „прозрението“ на Николас Гилен – „Мечтата на всеки комунист е държавата да го направи буржоа“. В този аспект на мисли е радикално да се проследи феноменално функционалното значение на употребата на тази Менипея на парентеза (употреба на скоби): „тъй де“ (с. 50); на членувани частици (нето, дето); на сентенции: „Капитализмът е като мушмулата, колкото по-гнил, толкова по-сладък“ (с. 29); „Спомените са проверка за давност“; пастиш: „Елеменарно, Уотсън“ (с. 28), префиксация – промяна на думата чрез представка; неологизми (другопрочит), остроумия: „В соца имаше доста нямане на полови промеждутъци“. И други форми на остроумие, сред които директната и индиректна ирония заема централно място.
Изключително оригинален е Румен Стоянов в умението си да съчетава разговорен и научен стил.
Но енциклопедичната тематична и проблемна наситеност на книгата не пречи тя да бъде възприета като доставящо наслада четиво, да предизвиква спонтанен смях, причиняван от изтеклата давност на социалните страдания и ужаси през военния комунизъм.
Признаването на стилистиката като нещо напълно и оригинално като наука за вариантите и много други определения предполага авторска ерудиция и креативен ум, които авторът на „Летопис…“ притежава. И той превръща текста си в памфлет към основни принципи в безпринципната идеология на соцкомунизма и неговия демагогски кодекс, идентифицира ги с хамелеон, гущер, откъсващ опашката си, за да заблуди неприятеля. Зооинтерпретацията се извършва с упторебата и на сложни глаголни форми – „нямало било да имало“…
Друго достойнство на „Летопис на пуздравото време“ е познанието, което ни дава за комунистическата инвазия в латиноамериканския свят и за вождовете Фидел Кастро, бразилския президент Луис Инасио Лула да Силва, Уго Чавес, принц Фелипе. Тук е и самопризнанието на автора, че се е учил от повика на Долорес Ибарури „Но пасаран“.
Идеята за противопоставеност е интерпретирана стилуетно в Менипова тоналност: сред повика жените да раждат („Борба за България“) и игрословен релакс („Бук“) вътрешният ни поглед на читатели е отправен към зловещото настояще: „Мафия, мутрясване, манафия: МММ“ („Що ли?“) И отново като в Минопея четем „Да се оеснафим“ с усмивка, а сетне изпаднем отново в сериозен размисъл върху свещения завет на Левски за трудолюбието („19 февруари“).
Есето „Марей“ и други е парадигматично за способността на Румен Стоянов да внася елемент на амфиболия, тоест двузначност и по отношение на най-интимни същности. „Представително“ за социалистическия реализъм е биографичното есе „Цървул и производни“ – авторът се противопоставя на суетните опити да се постулира реалният факт като рожба на въображението. Представлява художествен интерес ономатопеята в „Ха-хо-хи-хо“, обогатена с диалектизми и просторечия (хилоти се, изцуля, улебещя се, напиняш). Звукоподражанието пародира „непростима изцепка“ само да се усмихваш, а не да даваш разумни отговори по време на телевизионно интервю. Безсмислието увенчава финала на есето с непукизъм и недовършен разказ. Експресията в изказа на писателя се генерира с употребата на анаколут, сиреч неправилно съгласуване; с анаграма – депутат/дупедат; на прозопопея – „Цир/кун/бес“.
Мисли и идеи изригват у този автор гейзерно, за да влязат в турбулентно социокултурно обращение. На прицел са взети безкрайно множество от извращения през комунизма: образование в университет чрез скандиране името на Сталин: морална деградация: „педерунгел, би/три/транс/сексуал, травестит, траверсвестит, трюфел и проч.“ (72), „свещенодействие чрез чревоугодство и чревоизвержение“ (89).
Неизтощимата щедрост в стилуетната интерпретация на взаимно изключващите се орентации ляво и дясно заливат като поток съдържанието с парадоксизми от смехотворно римувани думи и изрази: върхушка/крадушка; героичен/еротичен; нещо ми куца в идейната каруца; безпощадна ирония: „то моето поезия ли е?“ В „Ох, та оф“ соцкомунизмът е експлициран в представителен за социалистическия реализъм текст: „Любоф, любов, / ти печен си картоф: / разрежеш го, / вътре суроф“. Разглеждайки идеята като основна мистификация на писателския процес, Румен Стоянов зооидентифицира соца с анималистични образи, например на богомолката, изяждаща в молитвена поза главата на партньора си още по време на съешването…
Ярка политическа поезия и проза четем от Амелия Личева, Иван Младенов, Пламен Дойнов… Лиценциантът на хаванския университет Румен Стоянов се отличава от тях не само с това, че осмива соца в латиноамериканския свят, конкретно различен е неговият идиолект, специфичният подбор от ключови думи и изрази – другарята, соцкомунизмът, чудното село Драганово, създаващи вътрешен ритъм в книгата.
Независимо дали се отнася за цялото произведение или за отделните съставящи го есета, пастишът у Румен Стоянов е богато съставен от отделни изрази, мотиви, епизоди, образи и други, заети с промяна или без промяна от апологети или яростни противници на соца. Стремежът на този ерудиран автор е не да предаде оригиналните свойства на цитата, а макар и в непълна форма да подсили чрез него своята разобличителна идея с повърхностна кохерентност и ред. Пастишът с романа „Летопис на пуздравото време“ не придава мозаечна тоналност на текста. Има моменти, като с цитата от Гео Милев „септември ще бъде май“, изразяващ пейоративен смисъл и принизяване.
Като „литература, откровено черпеща вдъхновение от литературата“, пастишът у Румен напомня и за литературна игра. А в нея няма място за сравнение с т.нар. центон, когато цялото произведение е съставено с цитати от други автори, а и от народнопесенното творчество, митология, народоведение. Чрез техниката пастиш известният български автор проявява и скептицизъм, даже и в получена нова версия на познат мотив римейк за целите на своето безпощадно отричане на соцкомунизма. Тук ще си позволя да цитирам две мисли, мотивиращи употребата на парадокси, очевидно противоречиви, но верни в същността си. Шопенхауер: „Колкото по-интелигентен е човек, толкова по-малко тайнствено му се струва съществуването“. Шоу: „Човекът, който се вслушва в разума, е изгубен – разумът поробва всеки, чийто ум не е достатъчно силен да го заглуши“…
Убеден съм, много от есетата в романа „Летопис на пуздравото време“ ще влязат в христоматии на всички степени от образованието. Предизвикващият през сълзи смях от романа съдържа катарзисна сила, обливайки със светлина превърнатите в политически трик понятия „ляво“ и „дясно“. Зооаналогията в соца, по-конкретно на неговия символ петолъчката с мухата, е само момент от високото народностно и политическо самосъзнание и дълг у несравнимия български писател Маестро Румен Стоянов, блестящ стилист и разобличител на жестокостта и невежеството…

Кирил Попов

Румен Стоянов, „Летопис на пуздравото време”, ИК „Виджи – Виктор Гуцев“, С., 2017.