Романът „Грохот“ на Силвия Томова: исторически, есеистичен, носталгичен, човешки

Не си спомням жена да се е захващала така успешно с такава „мъжка” тема, каквато е войната (може би единствено беларуската нобелистка Светлана Алексиевич, но нейният документалистки подход е напълно различен), и нека предварително кажем: без феминистки намеци. Че не е ходила Силвия на война, го знаем. Че се е ровила много сред архивите с изострено око за детайла, е повече от видимо. Стремежът й да прочете максимално честно историята е всъщност подстъпът й към осъществяване на нейната литературна задача – да погледне на войната през окото на един немски войник, и то от нашата, все още не вражеската страна, отвъд (по-скоро въпреки) известни идеологически и политически спекулации. Повествованието съзнателно не заема позиция, не застава на ничия страна – войната е алтернативен избор единствено за тези, които влизат във война. То разглежда войната като „тотална” и „нестихваща” действителност, достигаща през историческата до родовата памет. Така можем да разбираме следното съждение: „Единственото, което научих със сигурност, е, че няма недосегаеми. Войната оставя белези върху всички, дори и върху онези, които не са я виждали в очите. Осакати ли баща ти, тя ще ламти да погълне и теб; погълне ли те, кървавата й паст ще зейне и за твоите деца”.
Кои са важните художествени избори на авторката в този й роман?
Първият се отнася до отразеното историческо време: началото на Втората световна война, веднага след присъединяването на България към Тристранния пакт; времето, в което илюзиите, наречени „кауза” и „причини” за войната, са все още далече от фаталните последствия; когато вярата изглежда несломима; когато все още има надежда за „кратка” война. Впрочем историческото време е посочено изключително точно и конкретно в самото начало, така да се каже извън скобата на повествованието. Художественото време в романа можем да наречем по-скоро отрязъци безвремие в рамките на историческото време (думата „безвремие” се появява и в книгата): между военните действия, по време на една дислокация на германските войски от Румъния през България към Гърция; „безвремието” на все още мирновременния начин на живот на българите от едно градче, до което достига само „грохотът” на войната (малко по-късно ще се спра специално на заглавието на романа). В това именно „безвремие” е положена и любовната история в романа, разгърната с изключителна деликатност – описана не като страст, а като цъфнало в душата цвете (по аналогия с цитирания в повествованието текст от немския марш „Сред полето цъфти малко цветче…“).
Чрез художническите си сетива (те, както знаем, нямат нищо общо с емпиричния опит, но могат да му съперничат) Силвия Томова се опитва да преоткрие самата същност на войната, като освен потреса, особено я занимава нейният екзистенциалистки аспект. В романа ще открием куп проницателни съждения, до които достига нейният герой с „очите” на участник във войната (нека подчертаем, войната без определение), споделени специфично „вътрешно”, до алюзията за дневник, предназначен за „следващите”: „Войната не е справедлива. Това е единственото, което знаеш на фронта. И друга истина няма”; „Войната – най-чудовищната машина, която не просто те променя, а буквално разполовява – засмуква всичко като вакуум”; „В боя или в лагера можеш да се сближиш с човек, който никога не би допуснал до себе си в други обстоятелства. (…) Битките по някакъв свой закон превръщат войниците в плюсове и в минуси, а самотата довършваше останалото – слепваше ги” (и много още). В „Грохот” обаче дългото „сложно изречение” за войната като че ли винаги включва противопоставителното „но”: но тя не отменя нито човечността, нито любовта, нито даже красотата, нито пък може да ги убие (йовковски полъх). Освен това „изречението” за войната на Силвия Томова не може да завърши и с удивителен знак, т.е. романът й не е „патетичен”. Още по-малко можем да го наречем политически патетичен, без това да значи, че не се търси истината и в припомнените германски и български политически клишета за войната.
“Грохот” започва леко изненадващо за „военен” роман: „Това бе най-щастливият ден в живота ми”. Щастието в случая идва от колективното преживяване на капитулацията на Франция от германците – дълго мечтания техен триумф (20 години след края на Първата световна война). Усещането е запечатано по време на дефилирането на войниците на фелдмаршал Вилхелм Лист по улиците на Париж, един от които е и разказвачът в повествованието, санитарят Валтер Шулц. Добре знаем, че във войната щастието е повратно и застава ту на едната, ту на другата страна. Опиянението от реванша на нацията в конкретния момент обаче е дадено като абсолютно истинско и исторически оправдано, а по-късно в повествованието сравнено с „колективната” надежда и на българите за исторически реванш след загубите от Първата световна.
Второто стратегическо художествено решение на авторката е изборът на разказвачески ракурс. Разказвач и персонаж в тази книга, вече стана ясно, не е българин (а споменатият немски санитар, незавършил медицина студент, мечтаещ да стане хирург). Важно е, че не можем прибързано да определим гледната му точка като тази на „другия”, в смисъл на „чуждия”. Още повече, че тя нито споделя, нито скандира агресивната платформа на нацистка Германия. Тъкмо обратното: чрез нея се разгръщат най-човешките пластове на войната, отвъд „свое” и „чуждо”. В една непозната страна, в едно непознато градче героят си спомня отложеното поради войната „себе си” и открива извънграничното си „у дома”.
Това, че не можем да наречем гледната точка на разказвача на „другия”, не отменя гледната му точка на пришълеца. Именно тя предопределя любопитното отреагиране на природата, местата и хората, видени за „първи” път. Оттук идва и особеният носталгичен привкус на романа: българските селца, излезли като от „някой сън”, гостоприемството на българите, силата на традициите, прямотата и енергичността на българския характер. Отнесено особено към нашия век, съждението: „Хора и природа преливаха от топлина, като да бяха обгърнати от една и съща благословия” звучи доста естетизиращо, поетично и носталгично. Миналовековният Кюстендил с магазинчетата, дюкянчетата, ханчетата, кафенетата, почти всички със „собственоименни” названия; със спретнатите си къщички и с пъстрото си общество е художествено фотографиран с истинска любов: „Градът имаше свое обаяние, характерно само за тук и за никое друго място. Тъй като бяхме попаднали в курорт, наоколо се усещаше мързелива омая – нещо средно между празник и делник, сякаш градчето винаги е полусънено”. „И зад всяка врата, без нито едно изключение, се криеше история. Която задължително трябваше да знам” – а ние сме сигурни, че Силвия Томова има събрани истории за още една книга (или знае къде да ги намери). Интересна е изобразената езиково-културна бариера през ушите на немскоезичния Шулц: „Все нещо оставаше недоизказано, всяка дума криеше не едно, а няколко значения. Сякаш някаква сянка се протягаше зад думата, прекосяваше смисъла надлъж и нашир, докато съвсем ме обърка. И тази Македония – това не бе просто българска земя, останала в границите на чужда държава, а нещо много повече… И нито една дума, с която опитвах да я опиша, в очите на Екатерина не бе достатъчна”.
Нека се върнем отново към историческата 1941 г., видяна като времето на политическото, а и на историческото ни съзвучие с Германия. В романа, както стана ясно, е направена не една връзка между двете страни по отношение на битата им позиция в Голямата война, както наричат тогава Първата световна война („Съдбите на победените си приличат и от сърцето им капе една и съща кръв…”), както и по отношение на надеждата за реванш в настоящата (“войната никога не бе свършвала”; „Духът на победения ще се бунтува и от гроба. Синовете на дълбоко наранена и разпокъсана безмилостно нация ще искат разплата чак до края на света…”). Нека подчертаем, че търсеният реванш е не завоевателски, а идеалистки: „Идеалите не могат да умрат толкова лесно, колкото им се иска на някои, не и докато има оцелели, които помнят, и поколения, които пазят завета на предците”.
Отнасянията в романа към Първата световна война не са случайни – определено е търсена взаимовръзката на настоящето с миналото и намека за бъдещето (което спрямо времето на романа е нашето „днешно”). Темата за „Променена Европа”, която вълнува съвременниците на 40-те („След войната Европа щеше да е различна – напълно прекроена, с нови идеали, закони и ред. А ние щяхме да наблюдаваме промяната от първите редове”) е и днешна тема; да не говорим за днешното „грохотно” усещане, заредено от бомбените атентати.
За заглавието „Грохот”. Грохотът е основната „оркестрация” на войната (“невъобразимият грохот на оръдията”) и на бомбардировката – фонът и основното събитие в романа (бомбардировката над мирния Кюстендил). Грохот можем да наречем и любовта, преди да взриви таени усещания и пориви у героя и да се превърне в своеобразно себенамиране. Композицията на романа също напомня предхождащия грохот и избухването на бомбената кулминация в самия край. Единствената загуба, която претърпяват „нашите” герои в края на романа, е животът на кучето войник Атила, но в нея е съсредоточена истинска човешка трагика – кучето, търсач на жертвите от бомбардировките, се превръща в една от незаслужените жертви на войната. Не е ясно какво ще се случи с влюбените поради продължаващата непредвидима война. Важно е, че се е случила любовта.
Особено любопитна ми се стори динамиката на повествованието, или темпото на разказване, маркирано от смяната на случки, разсъждения, описания – един много внимателно изпипан наратив с преобладаващо „дескрипцио” (описание). Въпрос е дали авторката се е опитала да догоди и специфичното балканско темпо, за което разсъждава в романа си: „Като че ли тук, на Балканите, времето течеше по съвсем различен начин. Бе по-гъсто и далеч по-наситено. Движеше се като артериална кръв – на по-бързи тласъци, а пробиеш ли артерията – изтичаше светкавично”.
Нека подчертая накрая силните есеистични моменти в повествованието, идващи според мен от лирическото световиждане на Силвия Томова. Тя е поредният лирик, който е лирик и в прозата си (макар наречена историческа). Оттук изключителната образност и метафориката на някои картини, пропъстрящи чисто естетически повествованието: „Пролетта бе в разгара си. (…) Короните на дърветата шумоляха, миришеше на люляк с тънък нюанс на прегоряло мляко, сякаш някоя домакиня бе забравила да премести тенджерата от печката, преди да побегне”; „Погледнати от високо, вероятно приличахме на стреснато в съня огромно и древно чудовище. Танковете ръмжат, веригите им захапват калта, дулата им като че ли избутват хоризонта…”; „…оттатък другото опразнено от непрестанен огън селце те чака мирът. Разположил се е в креслото си, отпива от чашата с уиски, в която кротко се топи кубче лед, и те гледа право в очите. Прилича на политик, който никога не е помирисвал барут и сажди, не знае какъв е вкусът на пръстта, не е губил другар, който само преди секунда се е сражавал наравно с теб…”…
Ще завърша това представяне с едно от най-важните послания на романа, които до голяма степен стопяват неговата историчност и го превръщат в днешен и вечен: „Войската е сплав от механика и жива сила, крепи се върху клетвата пред знамената, дълга пред отечеството, лични убеждения и вяра, но отвъд нея човешките закони не бяха премахнати. Все пак войната бе само миг на фона на вечността ( к. м. – С. С.).”
Ето и една голяма задача за размишление, която ни предлага Силвия Томова:
Да, всяка война в човешката история бе логично следствие от обстоятелства с щипка само случайност, но това, което управлява боеца в невъобразимия грохот на оръдията, е напълно ирационално. Не можеш да пренебрегнеш инстинкта за самосъхранение, но освен него в душата ти бушува още нещо, далеч по-силно от страха да не бъдеш погубен. Нещо, което те издига далеч над инстинктите, преобръща биологичните закони даже, преобразява те само за миг. Вече не си случаен сбор от тъкани, кости и нервни импулси, не си търбух, пълен с пихтиести вътрешности, а друго, изтъкано от светлина същество и нови, съвсем различни енергии властват над теб. Някои ги наричаха родина, други справедливост, нов обществен ред, по-справедлив свят или просто кардинална промяна, тотално преображение, докато ние с Макс съвсем не бяхме убедени, че с това се изчерпва всичко. Всеки иска да изтръгне по-доброто от себе си, стреми се почти неистово да превъзмогне човешката си природа. И всички, които отричаха този безспорен в очите ни факт, бяха негодници. Не е вярно, убеждавахме се един другиго, че основната тяга в тази война е чувство за неудовлетвореност, желанието за реванш и световно признание, а после и господство…
Когато бяме само двамата, можехме да разпердушиним света. Фантазирахме, мечтаехме, спорехме. Не ни пукаше от нищо и от никого. Бунтувахме се! Униформите, които носехме временно, бяха заличили едно, но имаше неща дълбоко под повърхността, които никой не можеше да унищожи. И вярвахме, че един ден всичко ще се нареди така, както го искахме. И нямаше как да бъде иначе, защото към онзи момент бяхме преодолели и прозрели почти всичко, за което иначе биха ни били необходими няколко живота накуп. Освен всичко, което вече беше постигнала, тази война лудешки превърташе стрелките – минутите се преобръщаха на столетия, столетията на епохи. Декорите на този век шеметно се разпадаха, старият свят се гърчеше под ботушите ни, а накрая, когато всичко утихне, и ние щяхме да се събудим променени. Позорът от предишната война щеше да е в миналото, проклятието, което лази като дрипа зад победения, прогонено завинаги.
Струва ми се, че авторката в крайна сметка поставя под съмнение смисъла на реванша и се приближава до идеята на Цветан Тоторов за „допълващите се врагове” (от книгата „Непокорни”) – ако една кауза носи зло, колкото и да е справедлива, тя ще породи още по-голямо зло и от своя страна, ще възкреси отново врага.

СВЕТЛАНА СТОЙЧЕВА

Текстът е четен на представянето на книгата на 12 декември 2017 г.

Силвия Томова, „Грохот”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2017.

Реклами