Преплетени истории

Монографията на Надежда Александрова „Еничарите“. Преплетени истории в османския контекст на ХIХ век” излезе наскоро в авторитетното издателство „Изток – Запад“.
Авторката подхожда сериозно и задълбочено към темата за еничарите, напомняйки на читателската публика, че става дума не за документи от балкански или друг произход, а за литературната представа за еничарите в османския контекст на ХІХ век. Разгръщайки книгата, ставаме свидетели на откриването на оригиналния френски текст на романа „Еничарите“, преведен на български от Иван Богоров и публикуван на страниците на „Цариградски вестник“ (1848-1850). Става дума за събития от последните десетилетия на съществуването на еничарския корпус, за великодушни султани и за любовната връзка между християнката Ерминия и просветения турчин Неджип. Доскоро се смяташе, че този пръв популярен роман в българската възрожденска култура има само предполагаем автор, от който е направен преводът. Н. Александрова не подхожда еднозначно към изворите на Иван Богоров, а събира всички възможно достъпни преводи от различни народности и езици в Османската империя. Успешно установява техния първоизвор – романа „Еничарите“ от Алфонс Роайе. Изворовият й фонд от текстове включва най-напред френския оригинал на романа, дело на френския писател и либретист А. Роайе (изд. Брюксел, 1842 и Париж, 1844 г.), публикуван на гръцки в Смирна през 1843 г. и въз основа на това издание – на румънски (Букурещ, 1848-1850), на караманлийски (1854) и на арменски (1870).
Разполагайки с този фонд, авторката подбира възможно най-подходящ сравнителен метод на работа. От обстойния преглед на компаративистичната литература, поместен в началото на първата част на книгата, се убеждаваме, че въвеждането на термина „преплетени истории“ е най-подходящо за случая. Културните процеси вървят от Запад към Изток в модерното време, черпейки сюжети и идеи от предходни пластове, интерпретирайки събития от близкото и далечното минало. Романът на Роайе излиза на показ за читателите от Югоизтока най-напред на гръцки език. Всеки следващ „преводач“ се възползва опосредствано от френския писател, за да изгради своя национален разказ.
Авторката провежда току-речи детективско проучване с цел установяване идентичността на преводачите. Възстановява картината на рецепцията на романа „Еничарите“ за периода от 1840-те до 1870-те години. След преглед на преводаческата работа на мнозина известни и по-малко познати българи от ХІХ в. и тяхната социална принадлежност анализът обхваща и други среди в Османската империя като тези на гърците, на арменците мехитаристи и др. Акцентува се на рецепцията на преводната литература подчертано в общоосмански контекст, на широката палитра от жанрове, стилове, теми, подбор на езика на превода. Установяват се взаимовръзките между отделните общности, преплетени в общ културно-исторически контекст.
Знайно е, че френската литература от XVII и XVIII в. задава, прокарва модерния път на европейските народи и Русия. Търсят се образци в античната и новата литература за оформяне на развлекателни четива. Приключенията на Телемах и Робинзон Крузо обхващат среди от християни, евреи, мюсюлмани в Османската империя, обединени от свои общи интереси. Н. Александрова отдава значение на уредените по просвещенски читалища и пътищата на разпространение на печатната книга в Цариград, провинциите и оттатък Дунава. Анализира пътя на проникване на „Еничарите“ най-напред в Смирна, славеща се с динамично развитие през 1840-те години, и биографията на преводача на гръцки Йоанис Скилисис, обръща внимание на българската литературна критика по случая с Богоров, на болярския син от Брашов Атанасие Пъкляну, на преводача от караманлийски Евангелилинос Мисаилидис и на арменския превод от Димитриос Чолакидис. Изследователката установява, че преводачите следват изцяло френския и/или гръцкия превод, без да го адаптират или „побългаряват“. Темата за невъзможната любов е характерен мотив за популярните западни романи и тепърва навлиза в патриархалното общество, а изневярата и отмъщението са присъщи и познати в живота на османските управници. Въз основа на западната историография и Есад ефенди ориентализираният образ на еничарите се вмества в читателското въображение, възприемат се събития от близкото минало, формират се легенди, независимо от етническата и верската принадлежност, от „народния език“.
Във втората част от книгата Н. Александрова представя романтика Алфонс Роайе с широкомащабната му дейност като прозаик, драматург, пътеписец, преводач. Кръгът от приятелите му (не от Фейсбук!) включва Нервал, Готие, Рожие, известни романтици. Обръщам внимание на авторката, че Виктор Юго не може да бъде причислен към пътешествениците, предхождали Роайе в пътуване до Ориента. Неговите мечтани пътувания са само мислени или фикция, споделена най-вече в поемите „Les Orientales”.
„Пътните приключения“, преките впечатления на Роайе от Турция (1830-1831) и вкусът му към ориенталската тема допринасят за назоваването му като Роайе бей. Българската публика открива откъси от пътеписа му едва през 1981 г. в изданието на „Френски пътеписи за Балканите, ХІХ в.“, където той намира място заедно с откъси от неговия съименник Ламартин. Този негов съвременник изпъква с благосклонността си към българите, както и с критиката си срещу деспотичната система в Османската империя, докато Роайе е по-скоро склонен да изразява оптимизъм спрямо реформите на същата империя. Бих добавила следния коментар, който би послужил на Н. Александрова за друг вид сравнително изследване. Съдейки не по откъсите, а по пълните текстове, двамата пътеписци диалогизират по актуалните въпроси на Турция и за ролята на Русия на Босфора. По ред причини Ламартин остава значима и конфликтна фигура в пловдивското Възраждане и до днес паметта за него не е избледняла, дори е музеифицирана.
На парижка сцена пофранцузено Вагнерово произведение загубва своя оригинален дух благодарение на интерпретациите на либретиста Роайе. Авторството пък на последния има същата съдба с романа „Еничарите“, когато в османски контекст името на Роайе потъва в мрак. Остава сюжетът, който е единен за чуждите преводи: еничарите се идентифицират с класическия стереотип за свирепите турци, реформите и управниците в империята са на почит, прокарва се интрига за несподелена любов между християнка и мюсюлманин в стила на рицарските романи. Женските образи напомнят тези от творчеството на Мадам дьо Лафайет и Сен-Пиер и са плод на фантазията на Роайе, докато мъжките имат свои прототипи от реалността и в отделни случаи отразяват „поевропейчения турчин“. Невидимата фигура на султана стои зад кадър и се появява едва при развръзката. В случая романистът не се отдалечава от традиционното пресъздаване на образа на най-първия владетел в империята. Този стереотип е присъщ на френската драматургия още от Ренесанса, когато е създадена първата драма на османска тема „Султанката“ (1561) от Габриел Бунен. Цариградската обстановка е тази, която обединява миналото и сегашното, предходните културни пластове с етномногообразието от гърци, турци, евреи, българи, араби… Проучванията на Н. Александрова са насочени към определянето на жанра на „Еничарите“. Популярният roman feuilleton от 1830-те години във френската литература добива различна окраска в османския контекст. Въз основа на редица примери от приемните култури авторката посочва неизбистрена жанрова характеристика.
Подбраният от Богоров еничарски сюжет е продиктуван от желание да се даде правдива версия за злите еничари от близкото минало. Познаването на гръцкия, българския и френския език отварят възможност на българския читател за срещи с чужди култури. Затова и романът е част от нов репертоар по образец на рицарския с цел изграждане по свой маниер на любовни заявки като „куната“ или медальона със скрит портрет на жена. Преводите на „Еничарите“ са елемент от големия просвещенски проект за модернизация на манталитетите през ХІХ в.
Третата част на монографията е посветена на „Еничарите“ в историите на българите под османска власт. В анализа си Н. Александрова показва, че представите за еничарите от романа кореспондират с тези в учебната българска литература, публицистика, очерци. Повечето учебни книги почиват на преводи от автори, поданици на империята или проимперски настроени (Н. Малуф, К. Фюре), към тях се прибавят цитатите от известни западни имена като Й. Хамер и Сен-Дени. От друга страна, в българските учебници (преди 1878 г.) се поставя акцент на Средновековието, а за османския период се акцентува пестеливо на връзката еничари – султани. Началният период на еничарството и „кръвния данък“ отсъства. Съвсем основателно авторката заключава, че говоренето е насочено към тогавашното съвремие в борбата срещу насилниците.
Н. Александрова отваря различна страница в българската компаративистика, подрежда мозайката от дейности на Алфонс Роайе, реално съществувала личност и автор от ХІХ в. с богата творческа биография. Наред с него се споменават за пръв път и имената на редица преводачи от Балканите. Авторката борави с различни по вид текстове, написани на няколко езика, привлича по-стари и модерни научни изследвания. Работата й е плод на сериозни и задълбочени търсения. Науката ни продължава да бъде в дълг към онези неизвестни или предполагаеми книжовници от османските Балкани, които в културно-исторически и образователен план свързват Запада с Изтока и чиито творби разкриват многообразието, словесния диалог на ХІХ в. Алфонс Роайе е един от многото френски автори, останали в сянка не само за нас. Френскоезичната литература, пътеписната, както и тази, която служи за исторически извор за Балканите, не е достатъчно известна в наши дни. Франкофонската преса от века на Националното (деветнадесети век) и от по-късно време все още не е достатъчно проучена. Несъмнено приносите на Надежда Александрова по отношение на преплетените истории в приемната култура задават и нова насока за по-нататъшни търсения, подсказани и от съвременни медийни теми, които не бива да ни оставят безучастни в актуалното време на ХХІ в.

РАЯ ЗАИМОВА

Надежда Александрова, „Еничарите”. Преплетени истории в османския контекст на XIX век”, изд. „Изток – Запад”, С., 2018.

Реклами