Пред „При входа на морето“ с цитати, опорни точки и въпроси

Митко Новков

 

14-01-KoricaЧестно казано, сега, като получавам думата, съм изненадан, защото аз си бях подготвил една предварителна реплика за това колко е трудно да се говори след Мишо Неделчев и Калин Янакиев. Реплика хем шеговита, но и чиста истина. Макар че сега отново ще я използвам, за да кажа, че е също така много трудно да се говори след Михаил Неделчев и преди Калин Янакиев – този преди теб сякаш те е захлупил вече, този след теб сякаш предстои да те захлупи. Въпреки това аз се осмелявам да започна, макар проф. Михаил Неделчев леко да изказа нещата, които се случват или пък не се случват в книгата – нещо, между другото, което и аз си бях наумил да сторя. Та това въведение или „Прелюдия“ ще е първата част от моето изказване, ще има още три, ще разберете какви. Най-напред, позволете ми тази езикова игра, ще ви отведа при входа на романа „При входа на морето“. Той започва с едно пристигане, пристигането на Анастасия, придружена от дъщеря й Ана. В първата част те почти постоянно се чуват по телефона, след което престават – може да се запитаме защо. Имам вероятен отговор: в тази част на романа Анастасия се опитва да се впише или по-скоро не опитва да се впише в обстановката, повече гледа, повече слуша. И споделя с дъщеря си. Точно тогава всъщност Шуберт става важен: оказва се, че Шуберт е един, хайде така да го речем, артистичен топос, без който един друг човек в санаториума, или в утопията – защото този санаториум не е друго, освен утопия, не може просто да съществува, не може да го бъде. Този човек е Хана и постепенно става сближаването с нея, след това с друг/и сближаване и т.н. Романът има в действителност 3 части и един трилог. За съжаление, няма съдържание в книжното тяло, затова аз съм си го направил отзад на белите листи не заради друго, а защото е важно. Важно е с повторенията, с това, че всъщност различните глави се повтарят. Има много интересни игри с техния брой, любопитното е, че винаги са четни: имаме четири вечери, имаме четири съня, два епизода, две строфи и два агона и накрая една много важна, изключителна закуска всъщност, защото това не е просто закуска, това е развръзка. Тези бройки са важни, защото по някакъв начин тази четност на случването разроява свят. Знаете, според питагорейците единицата е съвършеното число, защото то е едното, единственото, а когато стане двойка, става свят, едното в действителност се разделя и тъй да се каже, съвършенството отпада, влизаме в пътеката на несъвършенството. Но само влизайки в пътеката на несъвършенството, едва тогава започваме да живеем, защото няма в живота, както е известно, няма съвършени неща, единственото съвършенство е смъртта, която – макар и част от живота, е в същото време и негово отрицание. Тази жена, Анастасия, вече е в санаториума, в утопията, не се разбира какво се е случило с нея, какъв е инцидентът, тъй да го наречем, който я е довел в санаториума. И което е много интересно, първото й желание е да иска да си тръгне и тя дори в един момент си тръгва, но последното й желание е да остане. По някакъв начин се случва една неусетна промяна на желанията – промяна, която не е просто друга, тя е противоположна. Едно много любопитно и много интересно развитие на това преобръщане на душевната нагласа, на това преобръщане на отношението към това място, в което тя идва. И което е може би най-същественото, ние почти не усещаме как се е променило това персонално усещане към мястото; как от място, което не желаем, то се е превърнало в място, което желаем. В известен смисъл този роман е и за това: как човек се променя.
Свършвам вече с прелюдията на моето говорене и преминавам към втората ми част от моето изказване, което носи условното име „Цитати”. Значи, първото е „Прелюдия“, второто е „Цитати“. Тука обаче аз си мисля, че съм облагодетелстван с обстоятелството, че ме изненадаха да съм по средата, защото ако Калин беше говорил, той със сигурност щеше да ми вземе всички цитати, докато Мишо все пак ми остави поне нещо мъничко. Да, той споменаваше много „Вълшебната планина”, която и при мен се яви като сравнение при четенето на романа „При входа на морето“. И тук искам да подчертая нещо изключително важно, което мен ме впечатли и дори възхити: голяма смелост се иска от страна на Емилия Дворянова да напишеш роман, който съвсем без да се крие, без да слага някакъв камуфлаж, някакви маскировъчни дрехи и така да ми се приплъзва пълзешком, честно казва – да, аз знам романа „Вълшебната планина” на Томас Ман и моят роман е може би някакво допълнение, някаква поправка, някаква реплика на „Вълшебната планина”. Вярно, много е условно това твърдение, защото най-малкото има разлики в пола на героите: там е Касторп – мъж, докато Анастасия е жена. Но не е само това. Присъствието на докторите също е от значение: докторът в санаториума, морския, който почти липсва, почти го няма, появява се само в началото на срещата с Анастасия. Много бегло е описан, с една почти фриволна фигура, която постоянно ни се изплъзва, както се изплъзва на обитателите на санаториума. Все се опитвах да я хвана, да я задържа, четях бавно, внимателно, съсредоточено, но той все ми се изплъзваше. И тук изрично искам да подчертая: бавно, да, този роман се чете бавно, ако имате възможност, четете го бавно и си записвайте всякаквите неща, които са ви хрумнали, докато четете. Да, Емилия ме попита какви неща на мен са ми хрумнали, ето две: първото е, че човек никога не е достатъчен сам на себе си – той постоянно иска да надскочи себе си и единственият начин да надскочи себе си е да намери някой, който да му помогне в това надскачане, който да го улесни и стимулира. Второто е, че независимо колко е убога обстановката, колко е материално ниска и сякаш без никакви препратки извън физическото оцеляване, винаги ще се яви някой, който ще посегне към въглена, за да нарисува нещо на стената на пещерата. Тоест културата не е някакъв лукс и някаква прищявка, културата е необходимост, най-необходимата необходимост. Ето такива неща хрумват на човек, докато чете Емилия Дворянова. Колкото до „Вълшебната планина”, ако има някаква препратка или някаква игра там, директно или индиректно с романа на Томас Ман, то това е играта с времето; времето, което в един момент се забавя, разтегля се и започва да се повтаря. Знаем, че Томас Ман точно това го е вълнувало, той така пише за романа, така обяснява импулса, който го е подтикнал да го напише: че най-много го е интересувало и е искал да изрази различните възприятия за време във „Вълшебната планина”. Само че това различно възприятие на време има, между другото, едно много любопитно противоречие и то съвсем не е онова, за което говори Михаил Неделчев. Противоречието, според мен, е следното: в началото Анастасия непрекъснато повтаря колко мрази да чака, колко не й се чака, а пък накрая целият този неин израз на недоволство, на несъгласие с чакането отпада и тя вече чака, без да недоволства. Нещо повече: самото й оставане в санаториума накрая е един вид приемане на чакането, коопериране с чакането. И питането тук е – дали тя наистина е свикнала с чакането, или просто вече е дочакала онова, което я примирява с чакането? И кое ще е, което я примирява? Важен въпрос, но аз няма да му отговарям тук не заради друго, а защото, мисля си, точно откриването на нещото, което я примирява с чакането, е същността на този роман. Следователно всеки трябва сам да си го прочете, за да открие за себе си това нещо, което примирява Анастасия и кой знае? – може да примири и него/нея самия/самата.
Другото: сега се сетих, уж е южен този роман, уж е при входа на морето, предполага се, че морето е нашето море или някакво друго море, така или иначе едно море, което е на Юг. Но не, този роман по-скоро звучи като северен, има едни прекрасни такива музикални творби, които са северни и които много съответстват на тона, че дори и на тембъра на романа. Пиесата „Меланхолия“ на Чайковски, една друга „Меланхолия“ на Сибелиус, които – наистина – не се споменават в текста, но се усещат в него, дават му нюансите и звученето. Затова аз не съм много убеден от и съответно съгласен с Михаил Неделчев, който твърди, че не е необходимо човек да има някакъв бекграунд, докато чете тази книга. Съвсем напротив, мисля, че ако има някакъв бекграунд, особено ако има музикален, но и художествен бекграунд, ще му бъде по-лесно, докато чете книгата, не заради друго, а защото всякакви такива неща ти хрумват – препратки, реплики, съотвествия и съприкосновения. Които, отново искам да подчертая, са не само литературни, те са и музикални, и визуални, че и философски, ако щете, да не говоря, че са и теологически. Книгата е умна и като я чете, също той става умен.
Накрая Дюрер, няма как да избягам от Дюрер, още повече, че надписът от неговата знаменита „Меланхолия” е отзад на корицата, с нея завършва романът, с „Меланхолия 2”. Или за да бъдем стриктно точни, с „MELENCOLIA I“. В този завършек е може би най-същественото, поне аз съм убеден в това. Трябва всъщност да знаем, че всяка книга си има свой център, като този център, между другото, много рядко съвпада с центъра на книжното. Понякога е в началото, както в „По следите на изгубеното време” с онази знаменита бисквитка. В романа „При входа на морето“ центърът е по към края, центърът се състои в онзи процес, акт, действие, когато на хората от санаториума им връщат документите и всеки избира за себе си. Няма да цитирам, само ще посоча страниците – 279-281. Започва с melencolia II и завършва с/в: „лавина от въпроси, всеки един от които няма отговор“. Няма отговор, но има възражения, Анастасия възразява срещу това, че диагнозата й е изписана погрешно. За което не може да се говори, за него трябва да се мълчи, казва Лудвиг Витгенщайн. „При входа на морето“ идваш наистина смълчан, взрян в себе си, но в един момент ставаш и на всеослушание посочваш грешки, посочваш неточности и накрая посочваш някакви неща, които на теб, така да се каже, не са ти угодни, не са ти удобни, не са ти таман. И възроптаваш срещу тях, бунтуваш се, докато накрая разбираш. Какво? Прочетете!
За заглавие на третата част на моето говорене ще използвам един израз, изключително нашумял напоследък благодарение на активната дейност на никога неумиращата, все недоубитата Държавна сигурност – изразът е „Опорни точки“. Те са няколко в книгата и най-важните са свързани, разбира се, с главната героиня, с Анастасия. И една от най-важните е нейната бинтована дясна ръка, превръзката й, която обозначава не друго, а невъзможността за писане. Хайде да не се заблуждаваме, писането е аутистично занятие, когато писателят пише, той не обича да му пречат. Човек седи сам и си пише, малко са онези, които пишат по двама, дори Илф и Петров са пишели поотделно и след това са стиковали написаното. Тази невъзможност за писане предполага при Анастасия, че тя ще бъде принудена да се включва в общение с другите, да преодолява собствената си склонност към самота, и то не по какъв да е начин, а по такъв, който да е съответен, аналогичен, тъждествен дори („Тази опасна дума „тъждество“, както казва проф. Георги Фотев) на нейните отношения със света Тереза, за която тя пише книга, и на отношението на света Тереза с вертикалата на Бога. Преодоляване, което тя ще успее да постигне през хората, които са в санаториума „При входа на морето“. Но тази превързана дясна ръка съдържа в себе си Анастасия и една друга препратка, по-скоро един друг въпрос: дали пък не трябва да сме наранени, за да бъдем общностни и не е ли наранеността необходимото условие за общността? Общността, „о“. „О”-о е също е изключително важна опорна точка на романа, непрекъснато се повтаря, може би защото „о”-о е сферата, съвършенството; това, през което нищо не може да премине, но е в същото време и празно, дупка, хиатус, зев. В този смисъл „о”-то е буквата, която поглъща всичко, и когато Анастасия казва в книгата „О, о, о, о”, това е не израз, изказ, възклицание, междуметие или каквото още там си щете, това „о” е едно смукване на другостта, присвояването й. Бездната (на) „о“, която поглъща всичко. Но много интересно случване на писмото: в първата част, някъде по средата „о”-то се среща често, като постепенно започва да намалява, докато накрая остава само сякаш споменът за него. „О“-то все повече се изпълва с изпълването на оставането.
И последната от „опорните точки“, която изобщо не е маловажна, е, че тази книга е изградена като музикална творба. Има лайтмотиви в нея, непрекъснато се удряме в лайтмотиви. Или с „идеи-фикс“, както е наричал лайтмотивите Берлиоз. Зеленото например, зеленото, което непрекъснато тече като зелена нишка, онова зелено, което е цветът на медиума, на средата, но и на преминаването, на свързването; цветът на живота, на зеленината и на всичко останало, което е природа, но и, разбира се, цветът на смъртта. Позеленял до смърт. В някаква степен в цялото това поклащане на зеленото, неговото колебание къде да бъде – в живота ли, или в обратното на живота, в смъртта, е колебанието на тази книга, а това зелено е, така да се каже, нишката, която непрекъснато преминава, нишката между едното и другото, между живеенето и смъртта. Също както „При входа на морето“ е книга на границата, на помежду-то на живота и смъртта. И какъв избор е да останеш в санаториума, на живот или на смърт?
Накрая, имам си една своя четвърта част, която обаче няма да е говорене за романа, а въпроси за романа. Тя така се и нарича, „Въпроси“. Въпроси, които ще отправя към романа и на които Емилия Дворянова ще трябва да ми отговори. Първият въпрос е за крушата: пациентите очакват доктора на една вечеря, на втора вечеря, на трета вечеря, този доктор, който все не идва и който в един момент им праща дар. И този дар е круша, за всеки един по една круша. Въпросът ми е: какъв е този плод в тази такава неясна Аркадия. Плод забранен ли е, или плод на забравата, или нека го кажем иначе, по-засукано: Какво е крушата – ябълка ли е, забраненият плод на познанието, или лотос, омайният плод на забравата?
Емилия Дворянова: Ами круша си е, не е нито ябълка, нито лотос.
Митко Новков: Е, щом казваш, ще го приема, но аз малко не вярвам… Но нека да преминем към втория ми въпрос: Михаил Неделчев каза за Клавдия – така се казва героинята, която в един момент получава една бегла характеристика, след това изчезва, след това се разбира, че се е самоубила… Тук, разбира се, спекулацията е голяма, но все пак: Каква му е на доктора Клавдия? И не е ли самият доктор Клавдия?
Емилия Дворянова: Не, докторът не е Клавдия.
Митко Новков: Да, склонен съм да се съглася, но пък си мисля същевременно, че можем да мислим все пак доктора през Клавдия, с помощта на Клавдия… Накрая, трети въпрос, струва ми се най-същностен и важен: Защо накрая хората, които остават в санаториума, са точно 12? Не е ли свързано това с една друга история, една друга единствена история, в която едни хора пак са 12 и един от тях е предаден?
Благодаря ви!

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s