Панорамна снимка на преводачеството

 

Вяра Калфина

Свикнали сме да наричаме добрите си преводачи „видни“, „изтъкнати“, т.е. да ги поставяме в спектъра на ясната творческа видимост. Така навярно се спестява намекът за собствената ни компетентност, задължителна, за да похвалим някого като „добър“. Защото, за разлика от първотворческите изкуства, добрият превод, макар да въздейства и на неизкушения в словесността, не може да бъде разбран с всичките му нива на виртуозност от скромен в своите познания за езика човек. Затова и преводачите стават „видни“ пре-творци. И така се ражда парадоксът на професията: видни, т.е. видими и разпознаваеми за читателската публика творци на невидимо изкуство. Защото върховният стремеж на всеки превод е да спре да бъде видим. Преводът, както казват и някои от авторите в настоящия том, е добър, когато спре да се усеща като намеса върху авторовия текст. Не съществува друго дотолкова алтруистично изкуство, чиято последна цел е да отстрани самото себе си, втъкавайки се в канавата на чуждото постижение. Затова и преводачеството не спира да се преживява от самите преводачи и от благодарните им читатели като мисия.
На преводаческата мисия е посветен броят на списание „Панорама“ „В началото бе преводът“ от декември 2018 г., издаден с подкрепата на Национален фонд „Култура“. Към момента списанието не излиза с ритъма на регулярна периодичност, но в случая дълго продължилото обмисляне на този тематичен брой е изцяло в полза на читателя, защото му поднася прецизиран като подбор на текстовете и въздействащ като съдържание том. Броят съдържа както написани специално есета, проучвания и опити, така и интервюта с изтъкнати преводачи, част от които животът не позволява вече да бъдат наши преки събеседници.
В първата част от списанието са поместени седем текста, по-голямата част от които разказват историята на конкретни преводи. Въздействащ със своята откровеност, текстът на Пол Валери в превод на Тодорка Минева разкрива колебанията на поета, захванал се да преведе „Буколики“ на Вергилий от латински на френски език. Нелеката за неспециалист латинист задача отключва у Валери дълбоки разсъждения за целта на превода, за допустимите отстъпи от оригиналната поетическа форма, за преноса на културни реалии и за духа на епохата на създаване на поемата.
Античната тема е продължена от текстовете на Георги Гочев и на Невена Панова. Известният доскоро предимно с преводи на прозаически съчинения от старогръцки език Г. Гочев обрисува историята на три свои поетически превода: на Софокловия „Едип тиранин“, Еврипидовата „Медея“ и на фрагментите на лирика Архилох, пубикувани в двуезично издание от издателството на Нов български университет през 2018 г. Първоначалният вариант на преводите е буквален и прозаичен, а впоследствие текстовете са версифицирани от поетесата Петя Хайнрих, с която Гочев работи. Още в античността редица поетически съчинения се пишат първо в проза, но поетизирането им е дело на самия им автор. Г. Гочев разказва как в работата си върху старогръцката драма и лирика преводач и поет съвместяват талантите си, за да продължат традицията на творческа синергия, на каквато дължим емблематични преводи на старогръцки текстове като този на „Илиада“, дело на Ал. Милев и Бл. Димитрова.
Текстът на Невена Панова прави обзор на стратегиите за предаване на старогръцки имена на български език в преводите от началото на ХХ в. до днес. Важна не само с оглед на ономастичната прецизност, статията реконструира мотивите на редица преводачи да изберат един пред друг възможен вариант на дадено име. Причините варират в спектъра между целено оразличаване спрямо други традиции до нарочното вписване в тях. Поднесена през тясно филологическия проблем, това отчасти е историята на превода от антични езици в България, история на вдъхновено преодоляване на осъзнат културен дефицит, в която Н. Панова не спестява собствената си оценка на направените преводачески избори.
Друго експертно филологическо изследване в първия раздел на списанието представя проблематичната история на българските преводи на персийския поет Омар Хайям. С респектираща детайлност иранистът Иво Панов анализира преводите на поета Йордан Милев, като освен филологическа критика, предлага свои варианти на разглежданите четиристишия. Макар да не отстъпва от конкретиката на езиковия анализ, текстът на Иво Панов поставя фундаментални въпроси за преводаческата етика, валидни за всички изявяващи се както в полето на професионалния превод, така и, – а дори още повече – в обвеяните в опрощаващото всяко незнание творческо „вдъхновение“ опити.
Въпроса за допустимата намеса в превода по нетрадиционен начин поставя и статията на Антоанета Колева, която разказва за друг невидим аспект от преводаческо-издателското творчество – графичното оформяне на книжната корица. Корицата, по която – както настоява отдавна втвърденият банализъм – всеки си създава първо впечатление. А. Колева разказва за свой графичен и концептуален експеримент, който предизвиква подобно схващане и провокира читателя да осмисли текста по новому – през неговия носител. Става дума за втория том на „Капитализъм и шизофрения: Хиляда плоскости“ (2009) на Жил Дельоз и Феликс Гатари.
С висок емоционален заряд са последните две (не според подредбата им в раздела на списанието) статии: на преводачите Найден Вълчев и Огнян Стамболиев. За разлика от останалите, тези двама автори не представят конкретни преводачески проблеми, а споделят опита си от своите дългогодишни занимания с превод. Двата текста разсъждават върху преводаческата мисия, върху връзката между превода и други изкуства, върху почти фаталистично усещаната задължаваща любов към словото.
Духът на тази автобиографична откритост доминира и следващия раздел на списанието, в който са поместени интервюта на Огнян Стамболиев с преводачите Венцеслав Константинов, Александър Миланов, Кръстан Дянков, Любен Любенов, Нино Николов, както и два по-пространни разговора на Емил Басат с преводачките Мария Петкова и Румяна Л. Станчева.
Има множество стратегии читателят да се запознае с историята на едно художествено произведение – предисловие, послеслов, биография на автора, лични авторови спомени за създаването на текста, изследване на връзката му с големи теми и произведения от епохата: лесно се реконструира метатекстуалната рамка на произведението. На преводача нерядко се отделя само графичното поле на скромността: подлинеарната бележка или самият финал на предисловието, които среднолюбопитният читател едва довършва, нетърпелив да пристъпи към текста. Историята на превода на дадено произведение обаче често е не по-малко интригуваща от историята на създаването му. Това разкриват и интервютата с професионалните преводачи, поместени в този раздел на списанието. Индивидуално и вълнуващо е достигането на всеки от преводачите до езика и културата, които превеждат на български език. Преводаческите пориви се отключват от възхитата при опознаването на тази култура през нейните текстове и желанието за споделяне на чистата интелектуална радост от четенето им. Личнобиографичните истории на преводачите задават и щрихите на отминали и продължаващи културни тенденции и чертаят своеобразната културна история на последните десетилетия в България.
Третият раздел на списанието, посветен на подстъпите към преводаческата професия, представя магистърската програма „Преводач-редактор“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Ателието по превод на Фондация „Елизабет Костова“. И двете програми са представени през анкети с лектори и преподаватели, от една страна, и обучаеми магистранти и участници в Ателието, от друга.
Встъпителните интервюта към представянията са с проф. Амелия Личева, ръководител на МП „Преводач-редактор“, и с Милена Делева, управляващ директор на Фондация „Елизабет Костова“. Двата разговора оставят трайно впечатление за осъзнатата необходимост от преодоляване на неактуалните форми на традиционната схоластика в полето на обучението по превод. Реализирани в полето на академията или в по-неформална среда, обученията по превод дават не просто необходимата за младите преводачи компетентност и инструментариум, но и ги провокират и вдъхновяват да се развиват в това едновременно нелеко, но благодатно поприще.
Сред основните предимства на МП „Преводач-редактор“ са заниманията с художествен превод от практически всеки език, който се изучава в академична среда. Работата в малки групи е от полза за индивидуалното развитие на всеки млад преводач, както разкриват анкетите с дипломирани магистри и настоящи магистранти. Теоретическите занимания с превод, от друга страна, помагат за преодоляване както на практическата липса на умения и знания, така и за опитомяване на парализиращия всеки млад преводач свръхреспект към езика-източник и неговите велики литературни имена. Показател за продължаващия успех на магистърската програма, съществуваща вече осемнадесет години, е фактът, че завършилите я се реализират като търсени преводачи в полето на художественото и нехудожествено слово, а нерядко се връщат в нея като преподаватели с изградени специфични умения.
Ателието по превод за млади преводачи на художествена литература на Фондация „Елизабет Костова“ също утвърждава добри практики в полето на обучение и практикуване на превод. Особено плодотворни в това отношение се оказват изключителният фокус върху английския език, както и привличането на лектори и обучители не само от средите на професионално преподаващите превод. Динамичната дискусионна среда и разностранните предизвикателства спомагат за натрупване на оправдана увереност у участниците, която скоро се канализира в успешния им професионален път.
Редно е да се отбележи, че настоящото генерализирано описание на двете програми по определение не може да овладее индивидуалността и заряда на първоличния разказ на преподаватели и обучаващи се. Неподлежащият на обобщаване и преразказ личен опит находчиво е предаден в списанието през формата на анкети.
Тематичният брой на списание „Панорама“ завършва с две рецензии: на Добромир Григоров за брой 18 на списание „Литературата“ (год. Х, 2016) и на Теодор Христов за романа „Salam, Европа“ на Кадер Абдолах, издаден от „Панорама“. За да избегнем инцестния жанр на рецензиране на рецензията, ще отбележим само, че като всяко задълбочено представяне на даден текст (или набор от текстове), двете рецензии имат обхват, надхвърлящ тясното им генерично предназначение. Говорейки за изследвания върху превода и за един конкретен превод в частност, двамата автори изграждат и не по-малко ценния контекст на осмисляне на разглежданите от тях произведения.

 

Списание „Панорама“, год. XXXIX, бр. 1/2018, „В началото бе преводът“, състав. Н. Панова, оформление: Я. Левиева и К. Кънева.

Реклами