Овластяване на читателя

Катя Станева

Несъмнено разговорът за последната книга на Бойко Пенчев тепърва ще се разгръща; тя беше представена по един задълбочен и на моменти много атрактивен и провокативен начин от Албена Хранова, Александър Кьосев и Миглена Николчина на премиера, организирана от Културния център на СУ „Св.Климент Охридски”[1]. Този текст тръгва от прецизно направената „визитка” на книгата в пространното интервю на Катя Атанасова с автора за Портал за култура, изкуство и общество („Спорните наследства” – между канона и съвремието, 28.08.2017). Като заставка са изведени думите на Б. Пенчев „Мечтаем за читателя, когото не познаваме”. И все пак книгата не обмечтава, а „овластява”, поставя на първо място изкушения от литературата (или принудения от образователни практики и институции, от актуални културни политики) читател да съпоставя и премисля своя личен прочит на творби, процеси, контексти в националната културна и литературна история с предложените от автора прочити. Така възможността да се ревизират, оспорят, коригират влиятелни теоретически парадигми и официализирани историографски разкази фокусира ситуационната обусловеност на писането-и-четенето, на употреби и злоупотреби със словото в нашата „държава на духа”, привиждана отвън – и преживявана отвътре сред отделни социални и интелектуални кръгове – като постосманска и постсъветска периферия.

Рецептивистката проблематика е важен акцент във всяка една от четирите части на книгата и по-общо казано – в мисленето на Бойко Пенчев върху литературата и културата. Включените текстове са обърнати към различни публики; първите студии са прицелени в международния научен обмен, писани са като ангажимент към проекти на Центъра за академични изследвания (NEXUS Nov to think about the Balkans & Culture, Region, Identities, 2002-2003) или за участие в наднационални дебати и конференции, посветени на теми като The Balkans and Globalization, Будапеща, 4-6 юни 2004 г. По-голямата част от статиите познаваме от страниците на българската периодика, от научни сборници, предговори, конферентни изяви. Библиографските бележки след всеки текст – дата, издание, информация за представяне на научен форум[2] – онагледяват извървян дотук път от Бойко Пенчев като литературен историк и теоретик, като критик, социален анализатор и полемист. Обемистият сборник е изграден по модела на неговата първа литературноисторическа книга „Тъгите на краевековието” (С., Литературен вестник, 1998, в поредицата „Тълкувания”). Сдвояването на първата и последната книга релефно очертава динамиката на литературоведските и културологичните проучвания от последните двадесет години на университетския преподавател Б. Пенчев; откроява и неговата неизменна ангажираност с пулса на обществения живот и умението му да каже, каквото има да се казва за отразяваните в огледалото на езика „ценности” на Прехода и образи на демокрацията, за социалността ни – от нея се захранва и наедрява „националпесимизмът”.

След монографиите „Българският модернизъм: моделирането на Аза” (С., УИ „Св. Климент Охридски”, 2003) и „Септември ’23: идеология на паметта” (С., Просвета, 2006) литературоведът предлага книга, която със заглавието си заявява желание за проблематизиране на наследствата – литературни, културни, на литературознанието – и нагласа за оспорване на аргументите на другите страни в дебата върху наследството – „разбирано като непрестанен процес на изобретяване и присвояване, оспорване и употребяване” (с. 293). За мен книгата е повод да се включа в дискусията (не точно в „караниците около” термините „робство”, Българско възраждане, образователен канон) с мисълта за наследяването/наследството като отговорност, като необходимост при всяко поредно негово актуализиране внимателно да се отчитат наложени или табуирани от конкретния политически контекст оптики към творби и писателски фигури със значима роля при градежа и преструктурирането на културните традиции.

Една от последните покани в електронната ми поща се отнася за участие в национален научен форум, посветен на юбилейна годишнина под надслов „Елин Пелин: наследства и прочити“; до съчиненията на Иван Вазов в библиотеката си съм подредила и „Наследстовото Вазов” (С.,УИ „Св. Кл. Охридски”, 2002), сборник, който съдържа изследвания от български и чуждестранни учени и документира актуални за началото на ХХІ век интерпретативни перспективи към текстовете и фигурата на класика. Ще напомня и за „Конструиране на традицията. Юбилеен борник в чест на проф. Милена Цанева” (С., УИ „Св.  Климент Охридски”, 2000), за да впиша в този контекст новата книга на Б. Пенчев. И наблягащо да повторя добре известния факт, че родното литературознание не разполага със силна, влиятелна книга, занимаваща се с българските културни наследства от последните два века.

За филолога – и за националната общност – словесността е капитал и фундамент на идентификацията. При всяка радикална смяна на идеологически и политически контексти се поражда необходимост да се афишират символни капитали. Властни идеологеми диктуват пренареждане и преоценка на свои и чужди културни наследства – антично, средновековно, ренесансово, османско; наследство на модернизма, на социализма; материално и нематериално, тоест езиково, литературно и т.н. – с оглед избори на варианти за бъдеще. През важни десетилетия на миналия век за курсивиране на национални отлики в портрета с надпис „Българското възраждане” се боравеше с аксиологизми от типа „погърчената Античност“, „намразеното Средновековие”/ респ. „Намразеното Православие” във връзка с Ботевия радикализъм и негативизъм към богопомазаните „царе, папи, патриарси”…

Точно от същностни проблеми на възрожденската културноисторическа формация тръгват проучванията на Бойко Пенчев, съставящи книгата, която ще представя резюмативно и от адмирираща позиция. От години ползвам в работата си със студентите публикуваните му изследвания и рецензии. Част от „Тъгите на краевековието” бяха ословесени в лаконичен, но многопластов „вътрешнополитически преглед”/ културологичен коментар – „Приключване с Възраждането” – от заглавната страница на „Литературен вестник”, ноември 1996. Като литературовед, обмислящ спорните наследства на 90-те от двете последни краевековия, Пенчев няма как да загърби дискусията върху факторите, разривите, контекстите, наследставата на Българското възраждане, изобретявано и употребявано в отделни времеви отсечки по много спорни и по много различни, трудно сводими един към друг начини.

Изследванията от първия раздел, озаглавен „Национализиране на империята”, са посветени на дискурса на националната идеология и интегративите, които конституират нацията. Двете студии от този концептуален панел и притурката (appendix) към „Канонът – вписвания и присвоявания” впримчват за задълбочено обмисляне на важни фактологизми и превъртания на взаимовръзките религия и идентичност, идеология и литература, фолклор и литература, свое и чуждо.Тук изследователят извежда в силни реторически позиции топоса Цариград и коментара на църковната борба с нейната ключова роля за легитимиране на българите като отделна нация пред Властта в Османската империя и пред света. Бих искала читателят, който цени Бойко Пенчев най-вече като литературен критик, да не пропусне тези реконструкция/пренаписвания  на възлови места от официализирания историографски наратив за ролята на Цариград при съграждането на българската национална идентичност и за решаването на „черковния въпрос”, обявен още през юли 1871 г. от Хр. Ботев за „несвоевремен” в контекста на секуларизиращата се европейска модерност („религията се замени с разумът”). Статията „Православното наследство” и сегментите „Цариград – политическият град” и „Въпросът за седалището на Екзархията – Цариград като град на либералите” според мен сглобяват евристичен и аналитично убедителен коментар по темата за проблематизираното Православие, прекодирано и положено в символическото поле на конструиращата се национална идентичност. Изследователят въвежда и систематизира изключително богатата информация от разноречивия архив на и за Възраждането, фокусира вниманието върху знакови литературни и публицистични публикации, върху основополагащи становища в официализираната българска историография, за да изведе ефектни и коректни спрямо фактологията обобщения. Като това за „най-погрешното изказване в историята на Българското възраждане”, оформено като искане във внесена от нашите цариградски представители петиция до Високата порта – „…трябва  правителството да създаде България, а не България да създава сама себе си” (с. 42). Към констатацията за туркофилския дискурс, непрекъснато подчертаващ важността на Цариград като център на българските църковни, граждански и политически движения, бих добавила, че издателят на първия български вестник Иван Богоров тръгва от Цариград към Русия „да учи славянски”, воден от характерния за Балканските възраждания защитен национализъм, кодиран в мисълта „трябува да направим първом българи и сетне България[3]. През 1849 г. Богоров начева издаването на „Цариградски вестник”, възприемайки имперската столица като важно политическо и културно средище за легитимно отстояване и ръководене на българските искания за стопански напредък и духовно еманципиране. С това допълване искам да укрепя важната теза на Б. Пенчев за православното наследство като инструментализирано и от туркофили, и от русофили (респ. славянофили) при откъсване на вярата от частната сфера и нейното въвеждане в публичното поле, поставянето й в просвещенска дискурсивна рамка. Рефлексията върху сложните преплитания между религиозност и публичност, върху динамиката на отношението невежество – национално осъзнаване намира впечатляващ завършек в изключително точно наблюдение: „…трансформацията на социалното поле, част от която е промяната в смисъла и ценността на православното наследство, може да бъде фигуративно резюмирана като преход от Пастира към Учителя” (с. 77).

(Тук само в скоби да вметна – религиозният код и кодът на семейството редят отношенията в традиционните култури. Модерността инструментализира кода като система от принуди; специалист по Пенчо Славейков и българския модернизъм, но и фигура с институционален авторитет, деканът на ФСлФ при СУ Б. Пенчев си е страна в дебата за Пенчо-Славейковия ангажимент с емблематизирането, уникализирането на българския образ. Сборникът с народни песни „Сянката на Балкана”, издаден в превод на английски, не снабдява с отличителност нашия фолклор; „Балканът бива засенчен от сянката на Балканите”[4], цитирам важен извод от изследването на Биляна Курташева, с желание говоренето за версията на мотива „девойка и турчин поробител” от „Книга на песните”, толкова дискутираната песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово”, да се успоредява с интерпретацията на „Изворът на Белоногата” от Петко Славейков, с четене на подобни творби от Миладиновия сборник[5]. Много е писано за Пенчо-Славейковата обсебеност от Ботев и ботевското, от Балкана като митопоетическия топос; на всички нас са ни (аз сме) говорили за Ботев всякак. Винаги ще има злоупотреби с възрожденското наследство и с кърваво-героическата реторика, която е „вредна” като цялостна матрица в епохата на глобализация и политическа коректност. Но работата с българска литература и фолклор в средното училище и университета е важен публичен проблем, скъпенето на  темелни традиции – също. Надявам се, вярвам – заедно с Бойко Пенчев и Албена Хранова – че преподаването на „Изворът на грознохубавите” и „Зверовете на Август” (Ани Илков),  на „Черешата на един народ” и романите на Георги Господинов, на „Възвишение” и другите романи на Милен Русков ще е доброплодно, и то точно в контекста на националните традиции… Е, консервативната ми съпротива е обяснима.)

Стана дума, че въвеждащите студии в „Спорните наследства” са писани на английски, не са достатъчно познати дори сред академичната ни общност. Дебатът върху тях предстои. Реставраторският текст за Цариград откъм избраната перспектива (пространствено конструиране на българската национална идентичност през ХІХ век) си е покана за дискусия. В предложената концептуализация не присъства цялото ветрило от литературни репрезентации. Единяващият ефект на негативизма („Цариград – „светът наопаки” и „Цариград – Градът на тайните”) е безспорен, селектираният литературен материал за доказване на тезата – пределно убедителен. Но едрите теоретични построения, всеобхватните интерпретативни матрици винаги могат да се пречупят от значещи конкретики – това се знае. Цитираният в изследването Петко Славейков е автор и на популярната сатира „Богат и сиромах” („Опак станал този свят!// Само тоз, що е богат,// той е личен и познат,// той е сват, кум, и брат..” (Кратък месецослов за 1876 г.); Пенчо Славейков отглася в „Опак край” с визии за 90-те… Нашият-и-техният свят може да бъде и същият, в конкретни социални сектори той си е ужасно същият,  но едновременно, заедно с това – бива и много различен. Образът на Харема функционира като преобърнат двойник на патриархалния Дом в българската литература от периода; фокусираните от Бойко Пенчев пространствени фигурализации притежават огромен въздействен потенциал, те действително са инструментализирани и ползвани от стратегически прицеленото национално-идеологическо писане. И все пак. Според знаменитото „Житие и страдания грешнаго Софрония” дори харемът може да предложи убежище и закрила на християнския свещеник, а царските палати да фасцинират неизкушения български човек. Цариград като топос има амбивалентно присъствие и във фолклора ни. Приключвам с поговорката „Нерде Ямбол, нерде Стамбул”, която като че ли не изговаря еднозначни умиления и негации. Избирам я заради финото сливане на коментар и автокоментар.

Ще си позволя и една издявка – предлагам да наместим топонима Цариград на мястото на един антропоним от статията „Цар Виктор”, с нея се открива разделът „Бащи на 90-те”. Ето цитата – „Пасков е изкушение. Изкушение за критиката, която лесно редуцира текстовете му до скелет от опозиции…Пасков изглежда лесен за тълкуване или имитиране, но това е илюзия” (с. 135). Изкушението „Цариград” се появява като заглавие на роман от Милорад Павич; като заглавие на рецензия за роман на Орхан Памук („Носталгичният Истанбул”), появява се метонимично във финия  анализ на „имперската поезия” от „Балади и разпади” (рецензията „Носталгия по съчинителя”). „Тъгите на краевековието” (последното) като че ли „помнят” носталгичната творба на Константин Миладинов „Тъга за юг”, печатана в „Дунавскси лебед“, 1860 г.[6] Работенето с хайтек технологии, с респектиращ репертоар от литературоведски инструменти трябва да продължи за раздипляне на преплетените истории на Балканите – политически, езикови, фолклорни, литературни… Поканата не е само към изследователя. Той е предвидил непълнотите, незавършеността – „Дискурсивните операции с Цариград са …История без край” (с. 56).

Литературоведският прочит/поглед на Бойко Пенчев превръща рецепцията във вход към разбиране на общи процеси в историята и сегашното на българската словесност и култура в балкански, европейски/респ. световен идеологически контекст. Включените във втора и трета част статии документират концептуалните сблъсъци от краевековието и първото десетилетие на ХХІ в., въвличат в актуалния диалог за наследствата – литературни и теоретични. С особена натовареност е текстът, посветен на „форматиращия
90-те автор” – Милан Кундера („Предадените наследства”). Това трябва да се прочете.

Най-обемната четвърта част, красиво онасловена „Сърцата на настоящето”, съдържа статии и рецензии, фокусирани върху най-новата ни литература и важни преводни творби. За собствена употреба тук вмъкнах изрязана от бр. 27 на „Литературен вестник” Бойко-Пенчева рецензия за новия роман на Милен Русков „Чамкория”. (Тя ми се струва особено представителна и стимулираща още и още прочити.) С подбраната „критическа въртележка” (М. Кирова) последната книга на Пенчев ще провокира научен интерес сред литературоведи и културолози у нас и в чужбина. Според мен за чуждестранни издатели, критици, по-широки читателски слоеве е важно как българското академично литературознание тълкува и остойностява творчеството на автори като Виктор Пасков, Георги Господинов, Милен Русков, Теодора Димова и „Съвременния български роман”. Текстовете от книгата, която представих хаотично (смисловите обеми създават проблеми), ще функционират като ориентир за бъдещи концептуализации и проблематизации на културния развой от знаменити български (но и балкански, европейски) десетилетия на ХІХ и ХХ век; лансираните от Пенчев идеи могат да се доразвият, да отворят още изследователски посоки и пространства. Да провокират по-широк читателски интерес към романите на Радослав Парушев, Васил Георгиев, Елена Алексиева… Избирателно и в най-едър план коментирам – откъм фокуса върху рецепцията на наличното, вече „изработено” и прието наследство. И на „изработения” читател, стратегически важен обект-и-субект в литературната комуникация.

 

 

 

Бойко Пенчев, „Спорните наследства“, Фондация „Литературен вестник“, С., 2017

[1] http://culturecenter-su.org/?p=7187

[2] Цифровите индекси и послеписът в студията „Ценностите „Вапцаров” (с. 87-102) от частта „Канонът – вписвания и присвоявания” си струва да бъдат по-пространно коментирани; недоглеждането в бележка № 8 под черта към статията „Колко души има Яворов” (с. 107)  извиква усмивка, но пък и то „работи” в подкрепа на казаното за хронологично „уточняване” и курсивиране на изследователските маршрути.

[3] Богоров, Ив. И се започна с „Български орел”, С., издателство „Български писател, 1983, с. 384 (автобиографията „Живота ми, описан от мене” е печатана през 1879 г. във в. „Наковалня“).

[4] Вж. Курташева, Б. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. С., Просвета, 2012, с. 90-109 („Сянката на Балкана” – (не)възможната антология. Фолклор и антология).

[5] Напр. песен № 168 от сб. Български народни песни  на Братя Миладиновци (Загреб, 1861), под заглавие „Кральовица и Турчин Войвода” – разработва този драматичен сюжет, като Кральовица,  Бановица успява да излъже войводата и неговите сеймени, опасва остра сабя – Та си фати рус Войвода, /нодзе секла до колена,/ ръце секла до лактите,/ Му извърти църни очи,/ църни очи от главата, / Го качи на бърза коня…”. Чия е тази песен е следващ въпрос – като при песните за Крали Марко – преплетени истории…

[6] „Орелски криля  как да си метнех// и в наши стърни да си прелетнех!// На наши места я да си идам,// да видам Стамбол, Кукуш да видам…” Творбата е писана в „белокаменната Москва” и обмечтава Цариград като мегамястото, място на местата, на удоволствието и блаженството.

 

Advertisements