Няколко поколения дъх

Ивайло Иванов

04-01Три плоскости детерминират стихосбирката „Уиски в тенекиена кутия“ на Пейчо Кънев, която имах щастието още в ръкопис да прочета, и тези три фикционални плоскости са следните. Американското светоусещане и начин на живот, българската дълбочина във възприемането на света и не без връзка с изброените, екзистенциалната самостоятелност и състоятелност на лирическия субект. Ценностно оцветената самостойност.
Такъв е и животът на този млад поет и белетрист – така говори, мисли и живее и лирическият говорител в книгата. Пейчо Кънев е роден през 1980 г. в Силистра, средното си образование завършва там, подир което тръгва по широкия друм на света, за да потърси щастието си в София, на Запад, след това, и в градовете на Америка. Живее в Чикаго и Ню Йорк, издава книгите „Bone silence” (2010) и „Requiem for one night” (2013) и има своите успехи, състоящи се в публикации в престижни вестници, издания и сайтове. Включен е в няколко поетични антологии в Щатите, а през 2011 г. става съосновател и главен редактор на издателството за поезия, носещо неговото име: “Kanev Books”. Тоест ние бихме могли да предположим и да потвърдим, че той е вкусил от опияняващата сила на успеха, че е поел по пътя на безапелативното налагане, което е и императив на този свят – но нещо все го тегли и влече, но нещо все почуква по кръвта му с тайнствен морз, докато един прекрасен ден той си стяга багажа и се прибира обратно в София. Коя е тази тайна сила и опияняваща стихия? Кое влече човека там, отдето той е тръгнал и където някога се е родил? Аз мисля именно онази самостойност, за която споменах по-горе – защото тук, на това прокълнато и обикнато от Бога място, се съчетават други три стихии и три „плоскости”, аналогични с тези в стихосбирката, които правят човека по-дълбоко вкоренен в неизследимите първооснови на живота, по-състоятелен в морален и екзистенциален план и не на последно място, по-дълбок. Това са трите плоскости на славянството, православието и народния патриархат. Аз не твърдя, че тъкмо тях умишлено е търсил Пейчо Кънев, аз настоявам, че съществува сила, интуиция и повик на кръвта, спроти която ние сме безсилни, и тъкмо тя почуква по кръвта ни с тайнствен морз и ни зове – тъй че когато се завърнеш при народа си, обогатен от опита на преживяното, ти ставаш още по-екзистенциално състоятелен, по-вкоренен в сътвореното от Бога, по-дълбок. Та, Бога ми, във вените на провинциална България текат инстинктите на истинския наш живот, човекът тук е много по-автентичен, истински и чист, тук до затрогване потрепва той от срещата със себе си, откривайки под пръстите на ходилата си и някакви метафизически обеми и дълбочини. Тера инкогнита – защото тя действително е тайна, тя е непозната, но само тук, на тази територия, човекът си е – в истинския смисъл – интересен сам на себе си, защото тука не желае нищо той, което да е по-голямо от живота, разпънат между бремето на самотата си и тази наша вкорененост в света. Навярно на латински би звучало „inter-ecce” – общуването между две различни същности, есенциални дадености или живи същества – тъкмо това е собствено и коренът на „интересен”.
Така накрая тези три нива на стихосбирката съвпадат с трите плоскости на общата битийна споделеност, за да превърнат себе си и в равнища на света, да споделят и общата екзистенциална отговорност пред световната тежест. Случайно или не, самата тя е разделена в три отделни цикъла, като навярно центърът е някъде в третия от тях, където ние действително се срещаме с патината на едно уиски в тенекиена кутия – сиреч американският опит личи – но на уиски, от което някога са пили и баща му, и предците му. С матов цвят и патина, която помни онзи дъх и цвят на устните от няколко предишни поколения живот, с кутия, по стените на която са се отпечатали оттенъците на душите ни. Има някакъв порив към отрешеност, към желанието рязко да напуснеш света, в поезията на Пейчо Кънев, подир чието олюляване и изнасяне отвъд хоризонтите на предела моралният императив се връща върху същността на този свят – още по-радикален, тежък и категорично безкомпромисен. И цяло чудо е, че прагматизмът на сегашните ни времена не се е отразил и върху тези няколко млади имена, сред които Васил Георгиев, Милен Русков и Пейчо Кънев, напротив, те са точно от обратната страна на „въпроса”, и цяло чудо е, че историята и родовата памет е видяна именно като уиски в тенекиена кутия – с две думи, като нещо чуждо, станало отдавна твое, като загар, вместилище и патина, която абсорбира няколко поколения дъх.
За тези важни неща се говори в стихосбирката – за пътешествието на човека през годините и континентите, за любовта и артефактите на модернизма, ако щеш, за онова, което впечатлява, уязвява и греши, ала понякога и възкресява нашата духовна същност, за смисъла на самия живот. Защото малко са онези днешни автори, които търсят смисъл на живота и държат на своята екзистенциална състоятелност. И то с предметната конкретика на делничния изказ, с имена, места и топоси, които сме навикнали да мислим като части от „плътта на света”. Плътта е винаги метафизична, ала ние сме забравили това и само тези кратки епифании на делничното ни откриват мъжеството и трогателността на второто й „Аз”, с едно напипване на пулса и дъха, и топлината, идеща от вените. „Отгатната стократно плът –  и пак незнайна!”… Такава е плътта на този свят, усетена след посвещенията, в тялото на родното.

Пейчо Кънев, „Уиски в тенекиена кутия”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2013.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s