Николай Кънчев. Опит за портрет

Мариана Тодорова

Пренебрегнал светците, но дисциплинирал до аскетизъм художника в себе си, Николай Кънчев недвусмислено се нарежда до авторите, които прекрачват границата на собственото си време с лекота, завидна за съвременниците му. Защото поетът успя да сложи акцент върху друга стратегия – бъдещето:

Ако блесна, ще се появиш.
Но как могат те да те очакват
гърбом спрямо свойто настояще?

Ти си туй, което съм и аз
точно там, където се предвижда,
че ни предстои да се разминем.

Както светлината и гърмът
ние сме в едно и също време,
но се появяваме в различно!
(„Бъдеще“)

Много преди в съвременната българска поезия да се появи дуалистичното превъплъщение „ние сме“, Кънчев беше направил заявка за категоричното му сцепление: „Ти си“ е равно на „съм и аз“.
Заглавието на стихотворението е точно и акцентно – „бъдеще“. Но както сляпата Вайша на Господинов не можа да си „събере очите“, за да „огледа“ и прецени вярно своето настояще, а по-късно това се оказа фатално за нея и за обкръжението й, така и в своето стихотворение Николай Кънчев пророкува бъдещата съдба на недалновидните, пренебрегнали настоящето („ни предстои да се разминем“) поради тоталитарната оптика на безпрекословения оптимизъм („ние сме в едно и също време, но се появяваме в различно!“).
Разноликите усилия, липсата на свобода, социалните диспропорции и разслоения при социализма и недалновидността на властовите му ресурси правят тоталитарния климат на Кънчевото настояще тягостно, когато той дебютира с поетичната си книга „Присъствие“ през 1965 г. Външно напълно овладяна, стилистиката на Кънчев трасира още тогава пътя на драматичнотото социално и културно-естетическо разделение сред хората на изкуството („се появяваме в различно“).
И неслучайно социалната следа в това програмно стихотворение на Кънчев е съзнателно недискретна, дори с особен акцент, защото поетът иска да внуши най-тревожния въпрос: „как могат те да те очакват / гърбом спрямо свойто настояще?“ Не можем да очакваме, че слабите художествени позиции в една мимикрираща среда ще се коригират към по-добро, и какъв смисъл би имало това, ако компромисите тласкат към бездуховност, такива размисли са белязали ранните му стихове. Подобни оскверняващи духа изяви на социалистическите порядки застигнаха и се стовариха върху част от „тихите поети“ от средата на 60-те на миналия век.
Ако не успеем да разтълкуваме тази негова естетическа позиция, ако не я ситуираме в средището на литературните дискусии на културата и литературата от Пантелей-Заревото и Левчевото време, сега ще бъде излишно да имаме каквито и да е претенции, че сме разчели почерка му наобратно – от общата лакировка на тогавашната „априлска“ линия в полето на литературата и на българската култура – към най-новите изяви на класическата и постмодернистката литература (макар в тази „априлска“ суматоха да имаше и талантливи поети като Петър Караангов и Първан Стефанов например).
Николай Кънчев тогава не беше никъде. Просто защото не го публикуваха. За няколко години забраната да се печатат стиховете на Кънчев беше въведена тихомълком и повсеместно.

О, чувам брадвата, с която се секат пари върху врата ми,
а денем прекосявам цялото поле за добърдена на човека…
(„Как да поискам мълния назаем“)

Ударният заряд в замисъла на заглавието на това стихотворение не мога да забравя никога. Наистина, много неща можеш да вземеш назаем, или дори да си ги присвоиш користно, но съдбовната светкавица във визията на изреченото („Как да поискам мълния назаем“) – невъзможно. Пламен Дойнов го нарече справедливо „ковчежник на езика“. Посочените творби са интересен етап в творчеството на Николай Кънчев, и с формалния белег в строфическото изграждане на всяка творба, и с лирическата съкровеност в разкриване на смисловата й компонента.

Първата стихосбирка на Кънчев е „Присъствие“ (1965), а през 1968 г. той отпечатва и втората – „Колкото синапеното зърно“. В периода 1968 – 1980 г. на Николай Кънчев е „внушено“, че е по-добре за него да не публикува. През това време поетът работи професионално и самоотвержено в квартирата си. За това говори фактът, че когато забраната през 1980 г. избледнява, той публикува периодично готови завършени ръкописи, които се превръщат в най-значимата книжна продукция в българската поезия през 80-те, 90-те и първото десетилетие на новото хилядолетие: „Послание от пешеходец“ (1980), „Осланям се на маранята“ (1981), „Нощен пазач на зората“ (1983), „Лайкучката не хапе, а ухае“ (1984), „Редом с всички мигове“ (1986), „В гората има някой“ (1990), „Балът на невинните” (1992), „Вятърът отнася мойта шапка“ (1993), „В бялото пространство на безкрая“ (1994), „Галактизиране на празнотата“ (1996), „С яка от камък, воденичен камък“ (2003), „Чайлд Харолд далеч по-късно“ (1997; 2004), „Избрани стихотворения 1965 – 2005“ (2006) и пр.
Дори нелицеприятна, истината заслужава цялото ни внимание, макар разреденият кислород от времето на социализма да задушаваше, защото тя е упованието за обикновените хора. А пък „и най-богатият език не може да купи доброта“, усмихваше се много рядко Н. Кънчев, ако времето е пропуснато.
Аксиоматично бяхме приели да говорим за неизбежната и много характерна семантична плътност в изказа на Николай Кънчев, изненадваща дори за ранните му творби. Стихотворението „Съсирената кръв…“ е сред най-значимите негови творби и необяснимо защо е стояла встрани от критическата заинтересуваност при анализ на творчеството му. Същото може да се твърди и за други качества на поезията му: тя е пропита от изключителна човешка емпатия, не един прочит на стиховете му самата мен ме е измъквал от депресивни състояния. Ето как в друго стихотворение поетът е изградил метафизично огледало, където грее в отблясъци неразкрасеният образ на „бедняка“:

Къщичката на бедняка е с невидими етажи.

Творбата не е автобиографична, макар да се предполага, че би могла и да е. Водещо тук не е огорчението от собствена житейска неудача, каквато не беше спестена и на семейството на Николай Кънчев. Но в това свое стихотворение той откроява огромната си любов към Човека – този човек, за който поетът иска да съгради алтернатива. Както е в поезията на Борис Христов. Не за себе си, а за другите свои съвременници, за да ги обнадежди. Да им предостави целия си талант, показвайки как писателят, художникът, човекът на изкуството въобще, тежко прекосява пространствата, за да удари като камбанен звън съкровеното човешко слово: „добърдена на човека“.
Всъщност темелите и на своята съдба Николай Кънчев проектираше сурово:

Поетът е миньор: със слово върху своето чело

Този стремеж да се сгъстяват описанията, търсейки ядрото, смисъла на явленията от реалността, е повече от резултатен в неговото творчество. Защото над всичко – над трудностите, над изпитанията, над горчилките от цензурите – стои красотата, предназначена за обикновените хора и Кънчев смирено (единствено тук) заставаше до тях:

…измолвам прошка от коленичилите тук, преди
с цената на живота си да заплатя билета до
оня свят, където ме очаква мойта слава:

защото, щом преминат през тунелите слънцата,
прахът на пеперудите ще позлати безкрая…

Не е самонадеяност, не е.
Той можеше да бъде смирен, но само пред обикновения човек, никога пред властника. Виждала съм го как се стяга отведнъж, чертите на лицето му се изопват, прибира се в себе си. В такива случаи изглеждаше студен и напълно недостъпен. Внушаваше, че знанието за истинската перспектива на оригиналното изкуство („където ме очаква мойта слава“) е предсказуем. Тази неизбежност е пророкувана от него за интелектуалците, които по време на тоталитаризма залагаха живота си, за да не изпортят верния живец на стиховете си. Авторът на „Съсирената кръв…“ и на „Убеждавам се от всичко, че живея“ успяваше да „спои” неизползваните докрай „залежи“ на българското слово, а това е нова възможност за сложно метафорично и полифонично звучене на драматизма:

Ще заудрям въздуха, ще лая
срещу всичко, тясно възприето.
Лудостта ще ми даде безкрая да си разпростра сърцето.
(„Убеждавам се от всичко, че живея“)

Прочитът на стиховете му ни убеждава колко монолитен в стила си е Кънчев – не само като визуални детайли, а като окончателни художествени решения. Изумително е това богатство от разнообразие на вложените идеи в неговата поезия, но това не допуска аморфност или разпиляност на визиите:

Едно стихотворение не може да се напише, ако не потегля
обратно да си събера сълзите, изсипали се точно там, където
очите ми са пясъчен часовник на вечността.
Аз,
толкова самотен,
че още малко и ще съм вселена
(„Едно стихотворение не може“)

Абсурдно е да го обвиним във високомерие, но ако това подозрение се е вмъквало преднамерено сред блюстителите на реда при тоталитаризма (спрямо Кънчевия „негативизъм“), го отдавам на неразбиране, на нещастна завист сред посредствените, и най-вече на неспособност за разчитане на тази сложна, надграждаща се образност в неговото творчество:

Аз съм за усмивката, когато ще се отстоява,
а усойницата стиска зъби и тече отрова…
Слушам как цветя си чукат чашките за мое здраве.
(„Сериозният от млякото
на мащеха е болен“)

*
Николай Кънчев е актуален в онзи почти аскетичен, изчистен до съвършенство правдоподобен пренос на метафорите, с философския им заряд, със сгъстен социален и семантичен акцент. А това изчерпва не само съдържанието на текстуалната и извънтекстуална същност, но дори и формалния изказ:

Една лъжа не струва цяло царство,
но истината заслужава кътче.

Като нагласа Н. Кънчев е много различен от събратята си по перо, по-близък е до аналитичните разрези на явления и събития, на контрасти, които обсебват личността и създават постепенност на нейната духовна зрялост – като потенциал от намерения и реализации…

За 70-те и най-вече за 80-те години на ХХ век, когато Кънчев е особено продуктивен, неговият стил е и изключение, и предизвикателство за следовниците. Той направи пробив в поетиката на литературата от предходния век и трасира пътя на съвременната българска поезия в най-високите й регистри. И практикуваше изкуството така, че то да бъде дълбоко свързано с европейските естетически концепции – за висок клас литература и култура. Дълбоко съм убедена, че точно поради тази причина в днешната ни литература, независимо от дългите списъци, съставени от имена на добри поети, той има съвсем малко действителни съперници.
Въображението му създаваше такъв модел за света, какъвто го виждаше авторът в най-смелите си мечти. Неговото въображение не беше наситено от идилични картини. Но търсеше истинския, дълбокия смисъл на битието. И макар други, псевдовеличия от неговото време, в началото на 21. век вече да се опитваха да създават нови правила – да привличат на всяка цена зрителски или читателски интереси чрез рейтинги от шоуменски характер, хранителна среда за масовата култура, Кънчев и кръгът около него бяха друга порода хора, особена, най-устойчивата като морал на битието.
Колко от нас имат доблестта на свободния човек, какъвто беше Николай Кънчев, да се изправят лице в лице със съдбата си и самоотвержено да задават въпросите, които са най-тежките, защото са родени от собственото сърце:

…надхвърлям ли наистина страха си?

Мисля, че само малцина ще се осмелят да разкрият директно болките си, както го направи Кънчев, по изключение, може би в отплата на любовта си към Ал.-Геровото: „Болка. Болко… Болчице!“ Откритостта и искреността на Николай Кънчев му създадоха ореол, който го съпътства и до днес.

*
Според цялостната концепция на Кънчев целта на всяко истинско изкуство се свежда до „мисловен синтез“, който не само е човекознание за света, но и посочва лостовете, чрез които можеш да го промениш.
Сред тихата поезия на неговите връстници (другите той не ги броеше за писатели) се градеше неотменно и сурово тази максима за поезията, върху която само някои от критиците тогава през 60-те години на миналия век фокусираха своето внимание. Изключение може би правят само рецензиите, свързани със стихосбирките му за деца.
Силният социален елемент не грубее в поезията на Кънчев поради таланта му, превръща се в неповторими образи от истина и красота, а за бездарните граждански „остриета“, съставени от поети и писатели на априлските пленуми, оставаше самоизяждаща се амбиция от непостигнатото. Характеристиката на сътворението при Кънчев е привлекателна, почтена и достолепна за представяне днес пред по-младите му събратя по перо:

На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.

На края на света,
където свършват думите,
е Словото.

„В литературния контекст на
60-те години за Кънчев, както и за други тогавашни поети – пише Светлозар Игов в своя статия за него, – бяха актуални ред моменти от Далчевата поетика: неговият непатетичен и недекларативен лиризъм, склонността му към философско-метафизичен размисъл, обективираната в предметна образност лична чувствителност в противовес на емоционалистките излияния, а също и ерудитската склонност към модерните поетични и философски движения, които впоследствие Кънчев обогати с интерес към по-нови художествени и интелектуални движения, които на Далчев вече бяха чужди.“

Когато се появи втората му книга, „Колкото синапеното зърно“, 1968 г., Кънчев често употребяваше израза „поетически и мисловен синтез“. Подчертаваше не описанието, а сгъстеното мисловно обхващане на противоречивото разнообразие от заобикалящия ни свят, впоследствие той сложи акцент: „синтез“ на този свят вътре в нас.
В творчеството на Николай Кънчев изразът „поетически синтез“ изцяло обема творческото отношение към видимото, но и към субективното. Това го сродява и с творби, при които има директна характеристика на субективни състояния и преки наблюдения над конкретността, захранваща след това богата гама от фантастични образи, с подразбиращи се цветове (както е изследвала това и Яница Радева в статията си „За Николай Кънчев из регистрите на бялото“).
Можем да обобщим: картините в неговата поезия не са многобагрени цветово. Прилагателните тук са по-скоро оскъдни. Многобагрието, светлината извират от характера на мисловния синтез, обхванал разтърстващото богатство на вътрешния му свят. Преобладаващият цвят в неговата поезия винаги е един – белият, който, поради своето полимерно наситено съдържание, може да постига многофункционални състояния.
От края на 60-те поезията на Кънчев се коментираше на фона на една неразгърната в мащаб дискусия за ролята на Пенчо Славейков в съвременната българска поезия, обаче в съвсем тесен литературен кръг. Именно в своето проучване „Поетиката на Пенчо Славейков“ (с точно намерените детайли в творчеството на този изключителен български поет и критик) Стоян Илиев през 60-те настояваше за категорично признание на едно свое професионално наблюдение: „В зрелостта на усещанията на Вазов се крие неговата сила и неговият предел. В «упоритото му душевно здраве» се корени причината на неговата огромна плодовитост. Затова той така много се страхува от «книжките» и иска неговите песни да са израз на «всяка хубост дива и обожаването на естеството». Това негово «естество» изразява всичко просто, съгласно с природата. (…) Пенчо Славейков заменя наивното влечение, инстинктивното или първично усещане с внимателно обмислената концепция…(…) той лесно се откъсва от реалността, защото целият е в своите размисли за живота и изкуството, подобно на всеки човек, който, задълбочавайки или преустройвайки своя мислителен свят, се откъсва от познатото… «Естеството» на Вазов отстъпва на „анализаторските“ състояния на духа. Появяват се поети, които подлагат проблемите на изкуството на предимно естетизаторски и аналитично-философски дисекции. И трябва да се признае, че у нас най-голяма заслуга в тази област има Пенчо Славейков“.
Можем да твърдим, с известна уговорка разбира се, че Николай Кънчев е продължител на тази линия в поезията, следвана от Пенчо Славейков. Уговорката засяга психологическата индивидуалност на твореца и нейното отражение върху художествените интерпретации на някои по-специфични проблеми, което е и резонно.
Забелязваме колко очевиден е стремежът и на Николай Кънчев да подлага на анализ природата на самото изкуство (в частност и на поезията), за да се разкрият всички реални и потенциални въз­можности на мисловния синтез. Той е от малцината български поети, продължител, в този смисъл, на Пенчо Славейков. За подобен подход е необходим не само стоицизъм в отстояване на нравствените принципи. Да си последовател на Пенчо Славейков е необходима преди всичко дълбока аналитична способност:

…животът е такава музика
и много по-възвишено звучи, когато рогът е още върху дивеча…

За тези безспорни майстори на словото поезията не е (и най-малко е) екзалтация на чувства и страсти, както биха се изразили някои биографи. „Проблемът“ като естетическа цел у Кънчев и съответното му „вярно“ отражение в текста – е сетивен, емоционален и мисловен компонент от един цялостен творчески разгърнат потенциал. Към отглаголното съществително „отражение” поставих определението „вярно” в кавички, защото истинността като естетическа цел в творчеството на Кънчев е от по-особен характер. А как иначе бихме могли да разчетем другото му стихотворение например:

Тук времето е преди времето и този безподобен случай единствено е при пророците.
И въпреки това би трябвало стремежа ни
към красотата да бъде редом с всички мигове.
Защото вече, за учудване, на мраморните кариери работи бъдещият паметник!
(„Изкуство“)

„Проблемът“ (живот – частен случай – възможност), към чието решение се стремеше Кънчев, за да го изследва и преосмисли в поетическа визия, в творчеството му e органическа част от текста и контекста – при него наблюдаваме извлечена като философска природа самата същност на изкуството.

Да подложиш на естетически анализ самия естетически момент на сътворението – в това има одързостен риск, дори своеобразен „натиск“ върху читателската възприемчивост… Но Кънчев се справя успешно (и това е забележимо не само в книгите му „Присъствие“ и в „Колкото синапеното зърно“ от 60-те, но и в по-късните – „В гората има някой“, 1990, „Избрани стихотворения 1965-2005“), защото той успява да раздвижи, да динамизира кодовете на едно модерно в своите внушения изкуство, където простото и сложното са едно и също:

Мама се откройва в равнината
Планината е на юг преместена,
ако щете, вярвайте, от мама.

Оттогава има толкова години,
но за мама си оставам малък
колкото синапеното зърно.

Това стихотворение, дало заглавие на втората книга на Кънчев, е обяснителен подстъп към пиетета, който той изпитваше повече към поета Александър Геров, отколкото към Далчев. „Колкото синапеното зърно“ онагледява как при талантливите автори детското и интелектуалното се сливат в органично единство. Николай Кънчев, превел стотици страници чуждестранна литература, чрез която той ни разкри познанието за света и чудесата му, си остава дете за своята майка, чиято магическа сила може да премести планини от грижи и тревоги. Сравнен с нейната любов, световноизвестният мъж е малък колкото „синапеното зърно“.
И в стихотворението „Родна къща“ е разкрита първоосновата, върху която се гради това родство между детското и интелектуалното:

Ако времето се беше спряло?
Краят сигурно се би стъписал.
Твойта родна къща върху хълма
чака да я построиш отново.

Как с какво – не беше ли с кирпичи?
Спомняш си единствено комина:
пушекът изчезва лъкатушно
като връв на някакво хвърчило
пуснато от рая към земята!

Детското хвърчило, спуснало към земята тъничката си връв от небесния „рай“, е поетически символ на надеждата и бляна на зрелия мъж – провидял от настоящето сладостта на сътворението, своето бъдещо място в него, равносметката на живота си.
Дебютирал сред смазващите го тоталитарни нрави, Николай Кънчев даде заявка, че провижда бъдещето на българската литература в органична свързаност със западноевропейската цивилизация и особено с френската поезия, чиито преводи той следваше неотклонно. С раздвижването на културните контакти след 1989 година Кънчев предостави десетки преводи на американски, френски, португалски автори, стояли в чекмедже поради тоталитарната цензура. Изключителният нравствен максимализъм, който ръководеше творче­ската интуиция на Славейков, издигайки го над всяка „земна суета“ – обаче и над „естеството“! – в творчеството на Кънчев същият този нравствен максимализъм е изведен до емблема. Необходими са духовни „корекции“ в света, отправя послания неговата поезия. За автора на „Колкото синапеното зърно“ това е съдбовно. Този израз на поета се помни завина
Така ми трябва светлина,
че аз благодаря за нея, дори на вълчите очи.
(„Ноктюрно“).

В това е и основното отличие на автора на „Ноктюрно“ от тра­дицията.
Защото, ако Пенчо Славейков виждаше „основната задача на поета в издигането му над живота и над всяка земна суета“, в творчеството на Кънчев е така: „В явленията съм потребен / и им отдавам свойте дни“ (за него това не е принизено ежедневно общуване с читателите му, не е излишна скромност). Убедена съм, че за автентичните писатели по принцип не е необходимо да притежават превратна „скромност“, кому е нужна подобна безлична пасивност. Сам по себе си актът на сътворението на поетичното, такъв чрез всеобщата сила на словото, е нещо, което е присъщо само и единствено на човека, а това вече е заявка за „нескромност“ поради търсения диалог с читателя.
Специфичното у Кънчев произлиза от смесеното чувство на ирония и самоирония, някак неотлъчно и дискретно винаги обвързани. А до тях – искрящ от вътрешно напрежение драматизъм, по младежки силен, открит и преследващ чуждите посегателства върху свободите на човека. Но ако се запитаме – кой е всъщност човекът на Кънчев?
Отговорът е многократно извеждан като послание в стихотворенията му, особено от най-ранния му период: това е свободният, мислещият, активният, но на всяка цена – добрият човек. Страхливецът винаги се елиминира от поезията му. Крайно е като постулат в творчеството му, но е така в неговата оптика, в принципността му („надхвърлям ли наистина страха си?“, както и на себе си е готов да поиска отговор Кънчев). Защото достолепието на българина е на пиедестал в неговата поезия, подчертавано е многократно, то е фактическият поетичен избор:

Една възвишена възможност: на удари не отговарям.
Така съм сдържан аз, че имам под кожата открити рани.
(„Една възвишена възможност“)

В неговата поезия изострената форма на наблюдателност поражда различни чувства и размисли, състояния на радости или душевни рани и травми. Тук няма достъп само самонадеяната предпазливост, водеща до арогантност, назована и посочена като такава именно от Николай Кънчев: „И безпощадният ловец би носил върху свойта шапка /перото от безсмъртна птица“.

Кънчев отбягва да дава превес на чувствата, емоциите, ефектиращите състояния и т.н. и по този начин успява да въвлича и да придърпва естетическите характеристики в един по-изящен регистър на споделеното (както е в стихотворението „България“). Едва ли има български поет, който да не е изразил отношението си към родината: преклонение, преминаващо в обожествяване или в гневна любов. Едно от най-вдъхновените обяснения в любов, достойно да бъде посветено на родината, такова е стихотворението на Н. Кънчев:

Понякога и слънцето дори след дъжд
в небето слисано се появява двойно:
но ти си винаги единствена страна
и друга никога не ще те има…

Не мога точно да определя какво
си ти при всичките ми първородни думи:
но както ангелът не е човек с крила,
така и ти не си обикновено място!
(„България“)

Любовта към България (дори „небето е слисано“) търси равнозначност с неговата непримиримост към посредствените занаятчии в изкуството.

*
Бездомен и звезден, появяваше се в кафенето на ул. „Ангел Кънчев“, заело партерния етаж, над който по горните етажи тежко дишаше Литературната бастилия. Живееше в с. Петърч, защото тези, които имаха власт, не им се нравеше да се срещат с него напреки, а получаването на софийско жителство, жест от тяхна страна, би означавало точно това. Очакваха да бъдат омилостивени чрез смирени стихове. Но не би, винаги оставаха разочаровани.
Пазеха го, да е отдалечен от младите поети, за да не замърсява идеологически техните ведри души. В знаковия си балтон, с неизменната чанта, тип ученическа от стария модел, за да може да побере много книги и ръкописи, той пристигаше към обяд в София, зависим напълно само от междуселските автобусни разписания.

*
Вроденият аристократизъм на Николай Кънчев („съм всъщност твоята десница“, „се моля“, „благослови“…) възпроизвежда непрекъснато интерес към творческата му биография, а в това има и чисто човешки подбуди. Има преклонение и почитание… Има почти болезнена липса, че никога вече няма да е възможно по площад „Славейков“ да се види високата му фигура, един побелял до сребро мъж, което подчертаваше неостаряващото му лице, а в ръката му препълнена огромна чанта, натежала от най-загадъчните книги.

Откъси от по-голям текст