Нещо става с модернизма

Пътни бележки из една орбита

РУМЕН ШИВАЧЕВ

001 aВ един свой културологичен текст К. Юнг с блестящия си и опростен литературен стил обобщава: „Модерният човек е самотен. Той се намира на един връх. Под него е цялото културно наследство на човечеството, стигащо до първобитните мъгли. Над него и пред него е небето, в което той трябва – ако може – да се отпечата“.
Книгата на Мариана Тодорова „Физика на тъгата като послание“ по най-непосредствен начин илюстрира тази поетична констатация. Тя хем всеотдайно потъва в идейната и тематична проблематика на творчеството на Г. Господинов, хем демонстрира непоколебим личен интерпретативен характер, поддържайки един специфичен монодиалог с неговите художествени внушения.
И няма как да е другояче. Обектът на литературните й изследвания – комплексното творчество на Г. Господинов – провокира точно такава рецептивна и интерпретаторска нагласа; поставя интелектуалните рефлекси в силна зависимост от културната емоция. Произведенията му се спускат до най-мъгливите митологични пластове в културата на човечеството и се разполагат, както ще ни покаже Мариана Тодорова, между земните и небесните неща, за да провери състоянието именно на модерния човек.
Писателят се врязва право в гравитационния център на модернистичното, промъква се в разнообразните му разклонения, наставяни с префикса „пост-(модернизъм)“ и възлиза на едно много по-широко, но далечно, отстранено, заградено и сякаш забравено пространство.
Наистина творчеството на Г. Господинов се вклинява в постмодернизма така, че пресича границите му и излиза от дискурсивните параметри на понятието. То се разширява към други полета на веригата от културно-исторически процеси, които са белязани иначе от своевременно установилите се и господстващи художествено-творчески форми, като са се сдобили с властова класико-традиционна изразност. Затова Мариана Тодорова избягва да употребява думите „модерно“ и „постмодерно“, да се спира на тяхната идейност, вписваща се тъй или инак в творбите на Г. Господинов.
Разбира се, той няма как да прескочи постмодернизма (което не е и много полезно), тъй като е писател, роден от него, и тя му отделя внимание. Мариана Тодорова обаче до такава степен е погълната от внушенията, аспектите, проблемните ядра в книгите му, че самото схващане за „модерното“ се оказва недотам значително и недотам значещо – маломащабно. При това, без да оспорва неговото влияние. Фактически, отношението й към модерното и постмодерното е изразено в директния й контакт със същностното и съдържателното у Г. Господинов. Което според мен е един адекватен и сериозен критически рефлекс на ограничаващите ни от съвременните тенденции разбирания. И разбира се, един необичаен и рискован творчески избор.
Авторката на „Физика на тъгата като послание“ коментира същини, аспекти, идеи и смисли, а не терминологизирани възгледи и историцистки понятия, нито локални художествени концепции, съотносими иначе към творчеството на Г. Господинов. Тя е твърде широко устроена, за да се поддава на изкусителните, често механистични терминологични стилизации в изследването си. Точно това способства тя да навлезе в тъканта на художествените идеи и внушения и да ги възприема именно като послания – в тяхната насрещна непосредственост и продуктивна културна комуникабилност. За нея той създава не само и не толкова литература, колкото свят. Свят, който съвсем не може да бъде разбран и решен единствено чрез  гóворите за едно конкретно историко-статистическо съвремие, едно недалечно минало или поставен в гланцирани рамки ареал, с каквито често идентифицираме и идеологизираме модерността. Казано още по-точно – за нея Г. Господинов създава не свят, а природа. Силно и надменно очовечена природа, залесена и обитавана от флора, и особено фауна, ту бродеща из митологичните лабиринти, ту възлизаща сред измамните миражи на рационалистичните завоевания на човека. Но винаги страдаща. Едно от най-важните послания, които Мариана Тодорова разчита в творчеството на Г. Господинов, е в критическото му внушение, разкриващо, че съвременният човек съвсем не е кулминация в историята на човечеството; че ако този човек е разбрал колко полезни са науката, технологията, информацията, колективната организираност, той би трябвало да си даде сметка и колко опасни и катастрофални могат да бъдат те; че ако представлява някакъв връх, то утре той ще бъде надминат – с по-полезни и по-опасни завоевания. Аз решително се солидаризирам с имплицитно заложената в книгата на Мариана Тодорова позиция, че у Г. Господинов модерното съвсем не е приковано за съвремието като някакъв криворазбран мит за Прометей, нито за етническото минало и въобще за строго определен времеви отрязък или тезисно регламентиран проект. И действително, вмисляйки се върху книгите на Г. Господинов след техния прочит от Мариана Тодорова, без да пренебрегваме всички фактори, засегнали творчеството му, не можем да не признаем, че модернизмът съвсем не е нещо нечувано в културната история на човечеството; съвсем не е нещо, което се е появило за пръв път преди 100 или 150 години, още по-малко преди 20 или 30, или дори 40 години. Нито пък е откъснато и отдалечено на разстояние един поглед с очила или телескоп. Той е само една проява на универсалния екзистенциален порив на човека към творчество, макар да ангажира и по цяло поколение. По принцип той или възниква като алтернатива на определено консервативно статукво, или протича паралелно като балансираща опозиция в тенденциите на дадена културно-историческа доминация. И то в очакване на оня съдбоносен момент, в който ще измести консервативното тяло и на свой ред ще наложи практики с амбицията да станат традиционни и с класично изгладена и разбираема изразност.
Още в Стара Гърция античната класика е „подяждана“ от корозията на различни модернистични атаки и опозиционни движения. Особено в изобразителното изкуство. Достатъчно е да споменем имената на Павзон и Пирейк.
Г. Господинов е овладял и двата културни рефлекса – революционния и либералния. Трудно би могло да се оспори, че точно това разширяване или развитие на писателя именно към „Физика на тъгата“ улеснява Мариана Тодорова и нейната монография реализира по изключително последователен начин желанието да изгради не художествено-творчески портрет на Г. Господинов, нито идейно-смислов проект на творчеството му или само да локализира някой важен културен проблем на съвремието, а да прекоси цялата общочовешка екзистенциална парадигма, разпиляна като скъсан гердан из времена, народи, събития, имена и разпростряна под пластовете на тематично проблемните конкретики в отделните му произведения; да открие нишките на тяхната органическа споеност и взаимосвързаност. Затова в книгата й са намерили място всички творби на Г. Господинов – тук е разгледана цялата му поезия, двете пиеси, романите. Тя събира в едно интерпретативно цяло поета и романиста, драматурга и автора на комикси. Но и в текста, и в контекста на цялото й изложение с остра и критическа настойчивост звучи изключително актуален (може би не само културен и национален) лайтмотив, изведен от творбите на полижанрово-родовия писател. Този лайтмотив би могъл условно да се формулира така: „Нещо става с модернизма“.
Както споменах, може би не само в неговия български културен модел. Той сякаш прави усилия да излезе от собствения си магнетизъм, да пробие плацентата и да излезе от благоутробната си жизнена среда; да се измъкне от кожата си, от себе си, от родителя си.
Спирайки се подробно на всички произведения на Г. Господинов, Мариана Тодорова ни подсказва с едва доловим глас за съществуването на незабележим, но основен център, който всъщност разколебава отношението ни към модернизма и неговия префикс и динамизира всички художествени мотиви и внушения на писателя, всички негови творчески замисли и решения, обуславяйки и многото им литературни форми – въобще центърът, даващ живот на цялото му творчество. Той пък може да се назове с една дума: „Човекът“. Ще си позволя да споделя, че както споменатият лайтмотив – кога директно изразен в текста, кога скриващ се зад контекста, – така и този неназован, но доведен до осезаемост център са двете главни достойнства на „Физика на тъгата като послание“ (краткостта на този текст не ми позволява да разгледам достатъчно подробно и редица други достойнства на тази книга). Те формират в мен, от една страна, пристрастия към нея, а от друга, ме карат да се вмисля по-дълбоко в самото творчество на Г. Господинов. Разбира се, центърът му, който обозначих с тази всекидневна дума „Човекът“, провокира асоциации с Ренесанса, тъй като безусловно може да се преведе на езика на понятията: „Хуманизмът“. Още повече, че например и Гаустин от „Писма до Гаустин“ е, както буквално пише авторката, „странен образ от ХVІІ век, който е и тук, и неизвестно другаде, и сега, и тогава“. Сиреч, кажи-речи, в Късния ренесанс. Аз не съм толкова самонадеян, нито съм толкова компетентен, за да обхвана и уплътня една универсалия, проникнала всички области на живота и преминала през десетки поколения, ако не считаме т. нар. каролингски ренесанс и други ренесансови явления преди ХІІІ век. Не съм и такъв оптимист, за да облека в нова идеологистична премяна и да проглася на света нещо толкова фундаментално, което не може да се осъществи от един-единствен творец, пък бил той и конгениален – това е явление, дължащо се на множество различни фактори, а аз намирам, че такива работят днес. Духът на книгата на Мариана Тодорова обаче, характерът на творческите й интерпретации, който, както загатнах, е емоционален, креативен, комуникативен, опростен, културален, асоциативен, обвързването на всичките произведения на Г. Господинов с романа „Физика на тъгата“, който се превръща в „съдбовната „капсула“, както пише авторката, в „капсула-майка“ на „други, по-скромни капсули“, ни внушава чувството, че в края на краищата движението на всичките й наблюдения е предизвикано от този силно магнетичен център, че тя сякаш орбитира около него, влязла във въпросната „капсула“. Че текстовете й за отделните произведения на Г. Господинов наподобяват бележки за рецептивните й приключения по пътя на една орбита, формирана от някакъв притегателен център със силно магнитно поле. И тъй като космическите метафори често имат мистичен аспект, а аз се доверявам преди всичко на непосредствения текст, се натъкнах именно на този център. Човекът. Хуманизмът. Около тях орбитира авторката, изложена на продуктивните внушения на Г. Господинов сред многозвездния литературен космос. (Все пак оправданието ми за тази космическа метафора е, че и френският астроном Льоверие открива планетата Нептун с върха на перото си, макар че Нептун не е всевидимото Слънце.) Видно е с просто око, че Човекът у Г. Господинов съвсем не е ренесансовият Човек, затова предлага на Мариана Тодорова реалности, които касаят модерния човек. Докато ренесансовият Човек е зареден с виталност и оптимизъм, у Г. Господинов тази виталност е сведена до битка за оцеляване и скептицизъм към всичко. Или както пише тя в студията си за „Естествен роман“: „Механизмът на естеството за „оцеляване“ става водещ център в книгата на Господинов“. Докато ренесансовият се смее с цяло гърло, другият се подсмихва; докато единият е силно устремен, другият е притворен и колеблив; докато единият се гмурва с възторг в природата, другият се старае да я употреби, да я консумира докрай – както отбелязва авторката за романа „Физика на тъгата“: „Един от основните акценти в романа е „разконспирирането“ на човешката ловкост, която иска да надхитри природата, биологична и нравствена, за да постави неоснователно човека в центъра на света“. Тези цитати са само фрагменти от погледа й към цялостната невесела панорама, която прави Г. Господинов в своето творчество. Бих вметнал обаче, че все пак Човекът от Ренесанса и Човекът у Г. Господинов си приличат по едно нещо – малко, но важно. Интересът на Ренесанса към Човека и интересът на писателя към Човека е един и същи; въобще интересът към Човека сближава „онази“ епоха с интереса към Човека у съвременния писател; може би е извършен вече пробив в плацентата на модернизма и неговия префикс; поне е направен опит да се изглади и уравновеси скъсването с традиционното, да се регулира тенденцията за доминация на едното над другото.

Текстът е четен на представянето на книгата на Мариана Тодорова „Физика на тъгата като послание“ (изд. „Карина М“, 2012) на 26 април 2013 г. в НБКМ.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s