Литературните мостове на Балканите

Книгата на Евдокия Борисова „Литературите ни. Романът на Изтока със Запада в балканските литератури“ (2017) носи симптоматично заглавие. Първата част – „Литературите ни“ – подканва към разчупване на провинциалните комплекси на балканските литератури и конкретно на българската, на универсализирането и вписването й в по-широк културен контекст. Втората – „Романът на Изтока със Запада в балканските литератури“ – дообяснява избора на призмата за четене на българската литература през балканския литературен контекст. Уместна в това отношение се оказва литературната метафора, формулирана от Орхан Памук, но потвърдена от литературноисторическия опит на Изтока и антропологическите, културологични, ориенталистки и оксиденталистки концепции на Запада. Твърдото убеждение на Памук, че има такова нещо като роман за Изтока и Запада специално в турската литература, амбицира авторката да потърси потвърждения в българската литература или поне в някои от нейните пластове за достатъчно внушителен принос към романа за Изтока и Запада.
Съществува ли балканска литература? Как протичат и как взаимодействат отделните национални литератури – гръцка, турска, българска, албанска, – като отделни процеси или като Литература, своеобразен мегасюжет с общи ядра от митове, сюжети, мотиви и роли? Може ли подобно на геополитиката да се говори за геопоетика, която надхвърля националните, географските, класификационните ограничения? Ако съществува някаква базова свързаност между отделните национални литератури, на какво се изгражда тя? Има ли балканска идентичност, която е отразена в литературните текстове? В каква позиция е поставен литературоведът спрямо обекта на своето изследване? Тези трудни теоретични и методологични въпроси си задава Евдокия Борисова в новото си изследване „Литературите ни. Романът на Изтока със Запада в балканските литератури“ (2017).
Идеята за труда е вдъхновена от метафората на Орхан Памук (от книгата му „Наивният и сантименталният писател“) за съществуването на феномена „роман за Изтока и Запада“ в турската литература, което насочва авторката да потърси аспектите на взаимодействието в балканските литератури. Това са, посочва Памук, всички онези текстове, които интерпретират темата за взаимоотношенията между източните и западните стереотипи (любов, съпружества, моди, морални казуси и пр.). Евдокия Борисова решава да разгърне тази метафора в играта на допълнителните метатекстови значения: романът като романс (т.е. любов между Изтока и Запада или танц между тях). „Романът романс между Изтока и Запада ще осмисля съжителството на балканските литератури и култури върху основата на общи мотиви, сюжетни ядра, типажи, теми, емоционални експликации, имена, жестове и културни езици“ – заявява изследователката. Така критическият подход се отдалечава от строгите жанрови и компаративистични успоредявания между Изтока и Запада и навлиза в полето на междутекстовите съотнасяния и тематологията. Ако съществува обща културна идентичност на Балканите, тя се основава върху общи архетипи или балкански образи на света, интерпретирани в литературните творби чрез общите топоси: път, мост, дом, храм и хамам, градина, острови и полуострови. Евдокия Борисова не твърди, че открива балканска идентичност, но търси мостове за възприемане на балканския човек в неговия образ в националните литератури. Всички топоси се оказват метафори за мост, преминаване, сговаряне, оглеждане, свързване.
Основните автори и текстове, опериращи с изброените общи универсалии в картината на общобалканската литературна памет, са: О. Памук („Истанбул”, „Бялата крепост” и „Музей на невинността”), И. Кадаре („Кой доведе Дорунтина”, „Мостът с трите свода”, „Посърналият април”), И. Андрич („Мостът на Дрина” и „Прокълнатият двор”), В. Баяц („Хамамът Балкания”), Й. Йовков („Старопланински легенди”), А. Каралийчев („Росенският камен мост”), Н. Казандзакис („Капитан Михалис”, „Христос, отново разпнат”, „Алексис Зорбас”), П. Славейков („Чумави”), П. Тодоров („Над черкова”), В. Мутафчиева („Случаят Джем” и „Летопис за смутното време”), Х. Едип Адъвар („Синекли бакал”), Е. Шафак („Чест”, „Майсторът на куполи”, „Копелето на Истанбул”) и др. Предизвикателно до „генералите“ Андрич, Казандзакис, Памук и Кадаре, както казва авторката, се нареждат по-малко известни автори като Халикарнас Балъкчъсъ в турската литература или пък Ангел Каралийчев в българската. Други получават своите генералски пагони – като Вера Мутафчиева, на която българският литературен канон остава задължен.
Първа глава е посветена на „безмълвните“ литературни диалози на Балканите, литературната карта и идентификационните маркери на полуостровната култура, на балканските литературни утопии и сюжети, на балканския човек и неговите литературни стереотипи и комплекси. Още тук се предлага едно евристично, в началото звучащо смело и предизвикателно понятие геопоетика, което заработва в текстуалния корпус на труда. И понеже литературоведският интерес към този концепт се засилва в последно време (излезе и книгата на Михаил Неделчев „Геопоетики. Провидени пътища на културата и в литературата“, 2017) е редно да направим уточнение какъв е съдържателният обем на понятието в актуалните му употреби.
Евдокия Борисова акцентира върху сходството между общи теми и мотиви, разкриващи определени културни стереотипи. Мегасюжетът се разгръща в поредица от междутекстови диалози, за да стигне до архетипните дълбини на взаимодействието между балканските литератури и култури. Втора глава е посветена на романа на Изтока със Запада, на Другостта и Двойничеството в три балкански романа – „Случаят Джем“ на Вера Мутафчиева, „Прокълнатият двор“ на Иво Андрич и „Бялата крепост“ на Орхан Памук. Третата част изследва песента за мъртвия брат и нейните две литературни интерпретации в поемата „Чумави“ на Пенчо Славейков в диалог с повестта „Кой доведе Дорунтина“ на Исмаил Кадаре. Разкрити са стереотипни модели на балканското патриархално инцестно съприкосновение между своите и чуждите. Братът и Сестрата са интерпретирани като Изтока и Запада – съответно Жертвата и Спасението. Четвърта глава насочва вниманието към балканските литературни градини в няколко български, турски и гръцки литературни сюжета: Йовковите старопланински градини, Градината-завръщане при Вера Мутафчиева, Градината-държава и Градината-писмо на Орхан Памук, Градините край морето и Островите-градини на Халикарнас Балъкчъсъ и Никос Казандзакис. Пета глава е посветена на балканските литературни градове – градове-храмове, хамами, градове-картини или метафизически градове. Шеста глава метафоризира мостовете като пътища на Балканите и разглежда мита за вграждането в произведенията „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич, „Мостът с трите свода“ на Исмаил Кадаре и „Росенският камен мост“ на Ангел Каралийчев.
Междутекстовата археология се доближава до архетипните пластове на балканската култура. Дълбинният срез стига до културния герой, въплътен в образа на Воина, Майстора и Учителя и свързания с него мит за смъртта. Митът за мъртвия брат е видян като медиатор между света на живите и мъртвите, родното и чуждото. Към този пласт са включени и т.нар. „култови митове“ в сюжета за Неразделните след смъртта. Близначните митове са втората важна основа, над която се изграждат балканските културни сюжети. Те се изразяват в мотива за двойничеството в сюжети на сдвояване и противопоставяне. Третото ядро на балканската митология са есхатологичните митове, в които се проектира образът мотив за Земята Рай, равнината или Балкана, спрямо морето или реката. В тях изследователката открива срещата на матриархалните с патерналистичните представи.
Метафората за Романа между Изтока и Запада придобива плът в задълбочените ерудитски междутесктови срезове, които се превръщат в културологични сондажи. Предложеното понятие геопоетика се уплътнява от взаимопроникването на общи теми, мотиви, сюжетни ядра, културни универсалии. Михаил Неделчев подчертава в своите „Геопоетики“ в тълкуването на концепта неговата хетерогенност и многосъставност и го представя чрез сюжети, основани върху биографическата типология на определени български писатели и художници, създали своето изкуство в смисловото напрежение между родина и чужбина във важни топоси от творческата им съдба – пътувания, проекти, жестове, възприятия на градове и краища и техните тематизации в изкуството. И двамата учени избягват обобщенията и се стремят да уловят многопластовия потенциал на понятието, като Евдокия Борисова използва междутекстовия и архетипния подход, докато при Михаил Неделчев се разгръщат културно-историческият и биографичният контекст на топологията.
Връщайки се към изследването на Евдокия Борисова, трябва да кажем, че то преосмисля и значението на термина „национална литература“. Ако съществува балканска литература, то тя е изтъкана от многопластови вътрешни диалози и в този смисъл е хетерогенна цялост. В контекста на съседните литератури националната се универсализира. В някои аспекти нашите автори откриват – в своята художествена интерпретация на определени мотиви – пътища, които се обхождат повторно от писатели от съседните литератури (например при Вера Мутафчива и Орхан Памук или Пенчо Славейков и Исмаил Кадаре). Националната литература започва да изглежда разколебаваща се, но и динамизираща се величина, погледната от този смислов аспект.
Изследователският подход и стил на авторката се отличават също със специфична вътрешна динамика на постоянно поставяне на въпроси и опит за тяхното разрешаване и надграждане към по-дълбоки срезове в проблематиката. Пристрастие, но и точен избор на значими автори с най-успешните им достижения, склонност и вещина в съшиването на литературоведските сюжети, но и точни наблюдения и обобщения върху литературните стереотипи. Емоционален и жив език, изпълнен с реторични въпроси, които въвличат читателя в сюжета. Книгата на Евдокия Борисова привлича със своята страст да пита, разколебава, да търси отговори на трудни литературоведски въпроси. Текстът отваря нови пространства за осмисляне на общия културен фундамент на балканските литератури и извършва това вдъхновено, със собствени методологически и интерпретационни открития.

ВЛАДИМИР ДОНЕВ

Евдокия Борисова, „Литературите ни. Романът на Изтока със Запада в балканските литератури”. УИ „Еп. К. Преславски”, Seria Akademica 21, 420 с., 2017.

Реклами