Ленард Коен, „Свещеното чудовище“ на меланхолията

 Леа Коен

str-3-2

Коен в брюхато си на писател

Когато преди месец Нобеловият комитет в Стокхолм обяви, че присъжда Нобеловата награда за литература на Боб Дилън, в литературните среди настъпи смут. Нестандартният избор даде статут на „несистемната” поезия на Дилън, която академичните норми трудно ще преглътнат.

Днес стана окончателно ясно, че Боб Дилън не желае тази награда. На 16 ноември той официално заяви, че няма да отиде в Стокхолм, за да я получи, „поради други ангажименти“.  Такъв шамар Нобеловият комитет не е получавал от времето на Сартр, който също през 1964 заяви, че не желае наградата, за да остане напълно независим и за да не се превърне в „институция“.

Присъждането на наградата, както и нейното отхвърляне  още дълго ще захранват салонното бърборене около правото на „несистемната поезия“ да се нарича такава. Особено там, където правилата на естаблишмента,  включително на литературния, са трудно преодолими.

Най-добрата оценка за смисъла на тази награда, отнесена към Боб Дилън, даде едно друго „свещено чудовище“  на… поезията? на прозата? на музиката? На Синкретиката между тях? Името му е Ленард Коен. С едно изречение той постави на място и Нобеловия комитет, и споровете за мястото на Дилън: Да се даде Нобелова награда за литература на Боб Дилън е все едно да се признае, че Еверест е планина”, написа Коен.

Направи го не само в защита на Дилън, но и в отговор на настъпилото почти моментално раздвоение в Света  на нестандартните поети, който се раздели на привърженици на Нобел за Коен и за Дилън, като че ли двамата биха могли да бъдат противопоставяни.

Ако Коен смяташе Дилън за Еверест в поезията, Дилън също искрено се прекланяше пред Коен като пред гений:

When people talk about Leonard, they fail to mention his melodies, which to me, along with his lyrics, are his greatest genius. Even the counterpoint lines—they give a celestial character and melodic lift to every one of his songs. As far as I know, no one else comes close to this in modern music. Even the simplest song, like ‘The Law,’ which is structured on two fundamental chords, has counterpoint lines that are essential, and anybody who even thinks about doing this song and loves the lyrics would have to build around the counterpoint lines[1].

Значението на Коен е съизмеримо днес с огромната болка и тъга от неговата загуба само преди седмица. Тя може да се сравни с безутешната скръб на феновете при смъртта на Елвис, Ленън или Майкъл. Тримата обаче имаха статут на попзвезди, докато Коен не се побира в нито едно клише, поради което остава още по-мистериозен, обаятелен и съблазнителен.

Ленард Коен не е особено познат в България по много причини, които най-общо могат да бъдат обобщени чрез  „културна изолация“. В това отношение не трябва да се заблуждаваме. Въпреки някои компенсаторни практики, дори българските елити през последните сто години (с малки изключения) не са били във връзка с интегралното богатство на онова, което днес наричаме най-общо „световна културна традиция“. Това се отнася както за музика (в продължение на много десетилетия в репертоара липсваха важни периоди като църковните оратории на Бах, оперите на Вагнер, цялата авангардна музика на XX век, с малки изключения от руски и съветски модернисти), за танцова драма, за каквато музейният класически руски балет не оставяше никакво място, поради което Марта Греъм, Били Форсайт, Кънингам, Килиан бяха почти изцяло неизвестни, за живопис, която не се интересуваше от Ротко, Полок, Уорхол, или за литература или поезия, при които интересът към модерността беше сведен до Евтушенко, а четенето на Достоевки се смяташе за акт на интелектуално свещенодейство.

Нека не се заблуждаваме. Дори новатори като Елвис или Ленън в средата на миналия век си пробиха донякъде път в културните интереси на младежта или чрез танцовата ритмика, или чрез твърде директни идейни послания, някои от които бяха дори поощрявани от левичарските тенденции и режими.

Поради тези причини  Ленард Коен остава уникално явление. Той не носи директни послания и не е „борец за мир“, подобно на Джон Ленън. Нещо повече, твърди, че войната го интересува, поради което два пъти директно се забърква в нея: първия път, като отива директно в Куба и втория, когато през 1972 г. се записва доброволец в израелската армия по време на войната на Йом Кипур. Отнася се към любовта както никой друг от неговите съвременници. За него тя е нежност, еротика, пътуване, приятелство и… многообразие. За Коен отдавна се говори по начин, който е запазен за много малко сценични знаменитости. Той предизвиква необикновено страхопочитание поради обстоятелството, че упражнява трудно определимо влияние, близко до мистиката и до онази невидима граница, която граничи със свят, в който се свещенодейства.

Вероятно най-близо до същността на този автор се доближават онези, които се стремят да възприемат едновременно различните пластове на многообразната му поезия, еротични, меланхолични, мистични или с ясни препратки към определени събития като войната, съпротивата, Холокоста, емиграцията, като най-често образуват заедно обща тъкан в рамките на една и съща поема и дори на един-единствен стих. Така Dance me to the end of Love  може да бъде тълкувана като любовна балада, но също така и като приспивна песен от времето на Холокоста, чиято люлка е Аушвиц. Същата трактовка може да има и прочутата First we take Manhattan, изпята като че ли от survivor, който може да е Робинзон на Даниел Дефо, но и „оцелелият от Варшава“ от Арнолд Шьонберг.

Ленард Коен предоставя многобройни жокери на своята публика за тълкувание на многообразието на текстовете му под формата на заснетите различни версии на неговите балади, в които режисьорското тълкувание на самия Коен помага да се проникне в скрития смисъл на думите.

str-3-3

Като доброволец в израелската армия през 1972 г. (до него е Ариел Шарон, по-късно министър-председател на Израел)

Онова, което убягва на пръв поглед у Коен, е, че той е интегрален автор, който разказва с помощта на визуални средства, на изключително талантлива музика и интерпретира с богатия си на тембри баритон, всъщност една необикновена красива литература. Защото Коен е преди всичко литератор. Независимо от своята световна известност и слава като пеещ бард, той е автор на два романа The Favourite Game и Beautiful Losers , както и на шест стихосбирки, някои от които издадени в стотици хиляди екземпляри: Spice Box of Earth, Let Us Compare Mythologies, Flowers for Hitler, Parasites Of Heaven, Selected Poems, Energy of Slaves.

Въпреки че се смята преди всичко за писател, Коен се качва на сцената като певец, за да се изхранва от красивия си глас по времето, когато литературата му не носи пари. Той открива много бързо предимствата на интегралното изкуство и го развива във висша степен. Онова, което го прави необикновено автентичен, е, че Коен спазва строго един етичен протокол, който го кара да разказва с цялата й сложност не само собствената биография, но и биографията на времето, в което е израснал и живее и чиито рани не иска да лекува, защото ги смята за източник на истина. За него еврейската принадлежност не е религия, а същност, от която понякога се отдалечава (например за да отиде като будистки монах в Тибет), за да се завърне после към нея с още по-голяма сила. Макар самият той да е роден в Канада през 1934 и фактически да не е изпитал Холокоста, съдбата на евреите несъмнено импрегнират неговата меланхолия и песимизъм до степен да възприема живота като върховна милост, а смъртта като изцеление от умората на скръбта.

Затова излезлият само три седмици преди неговата смърт последен албум със знаменателната балада You want it darker е всъщност последна глава, епилог на историята на неговия живот, каквото представлява творчеството му. Живот, през който през цялото време Коен се е готвил за смъртта като присъда, надвиснала над него  още от първия ден на зачатието му.

След Густав Малер едва ли някой е написал по-депресивна музика от музиката на този последен албум. Самата балада You Want It Darker е основана на възгласа на отчаяния Исак „тук съм, тук съм, Господи, готов съм“[2], взет от онзи текст от Тората, който се чете за Рошашана. С тези текстове, изпети от най-отчаяния и меланхоличен кантор, Ленард Коен се сбогува с живота и приема смъртта.

През 1934 година, годината на рождението на Ленард Коен в Канада, Алма Малер пренася в куфар през Пиренеите партитурите на първия си съпруг Густав Малер, бягайки от нацистите в Европа за Америка. 10 години по-късно Малер е един от най-изпълняваните европейски композитори в Америка, а след 50-те години и в Европа. Неговата меланхолия стана символ на трансцеденталното страдание, на болката катарзис и на любовта религия.

В известен смисъл Ленард Коен се явява наследник на тази традиция. Със средствата на едно синкретично изкуство, включващо поезия, музика и визуалност канадецът е феномен, който тепърва ще откриваме във всичките му фасети.

 

[1]Когато се говори за Ленард, хората пропускат да споменат неговите мелодии, които за мен, заедно с текстовете му, са най-гениални. Дори контрапунктите – придават божествен характер и мелодично приповдигане на всяка една негова песен. Доколкото ми е известно, никой друг в съвременната музика не се приближава до това. Дори най-елементарната песен, например „The Law”, която е изградена от два основни акорда, има контрапункти, които са съществени. Всеки, който дори само си помисли да изпълни тази песен и обича текста, ще трябва да се се придържа към тези контрапункти.

[2] Hineni, hineni, I’m ready, my lord

 

Advertisements