Късият разказ – кадър между илюзия и действителност

Анжела Димчева

06-Korica-Prikaznite-OstroviМодерното мислене, генерирано от компютърното битие и социалните мрежи на 21. век, все повече отклонява досегашния йерархичен модел на обществото към по-сполучливия интуитивен, децентрализиран, саморегулиращ се строеж в природата, пренасяйки неговите закономерности не само към политическите практики, към разбиване на вековни семейни и социални постулати, но и навлизайки в културните модели. Неслучайно в целия свят нараства влиянието на екодвиженията, чиято мисия е да се съхрани автентичното – като природност и първичност, но и като човешка оригиналност, противопоставяйки се на „пластмасовия“ човек, на илюзията „демокрация“, на окования от бюрократични и законови мантри гражданин на технологичния свят.

В този смисъл и създаването на един проект – най-общо казано, в сферата на изкуството, достигна своята крайна разкрепостеност, когато вече почти всеки творец сам ражда поджанр, поднаправление в своята сфера на изява. Динамиката на ежедневието предполага все по-кратко време за усвояване на една книга, филм, пиеса или мултиизразен продукт. Свидетели сме как новите поколения поглъщат информация предимно от телефоните или таблетите си, возейки се в метрото. Твърде често  учениците се запознават с класиката само от анотации в интернет или от трейлъри на екранизации на световни произведения. Логото, рекламата, клипът и шоуто диктуват модата – съмнителни произведения изгряват като бестселъри, а стойностни автори и културни проекти тънат в неизвестност.

Една тенденция обаче е очевидна – свиването на обемните словесни форми: поеми вече никой не чете, стихотворенията са четивни до 3-4 куплета, все повече автори залагат на хайку, танка и афоризмите, а романите все по-често се раждат във вид на готови сценарии или кратки новели.

Показателно за диктата на кратките форми е и реакцията на Нобеловия комитет, една толкова закостеняла институция, която изведнъж показа през есента на 2013 г., че е в крак с времето, удостоявайки с Нобелова награда за литература Алис Мънро – майсторка именно на късия разказ. Както „Ню Йорк Таймс“ писа при награждаването й, тя умее да разкаже цял един живот само на няколко страници.

Ето как един сравнително стар жанр в литературата изплува на екраните на потребителите и става все по-актуален. Близо 180 години след създаването на късите разкази – тип мистерии, както и на първите детективски сюжети от Едгар Алън По, сме свидетели на насищане на литературното пространство с къси белетристични форми – импресии, фейлетони, скечове, миниатюри, хорър комикси. Много са и определенията за същността на жанра къс разказ, а още повече –  опитите да бъде разкрита и дефинирана тайната на успеха, който жънат световни автори като Уошингтън Ървинг, Марк Твен, А. П. Чехов, Кърт Вонегът, О’Хенри, Хенри Джеймс, Труман Капоти, а в България – Елин Пелин, Емилиян Станев, Дончо Цончев, Деян Енев, Здравка Евтимова.

Пътуването на всеки един автор към „своя“ си модел за максимално въздействаща фабула, открояващ се стил и изграждане на типология герой-интрига-символ се превръща в негова запазена марка, така че още от първите изречения читателят разпознава авторския почерк.

Свободата при създаването на къси разкази е най-важна. Вече почти никой от съвременните творци не спазва максимата на Алексей Толстой, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но“. А тематиката бележи още по-голяма вариативност – говоренето за всичко видимо и невидимо доведе дори до възникването на sms разкази или чат новели, каквито се появиха и на българския книжен пазар.

Лошата новина за оценителите на подобни произведения е, че те трудно се ориентират в морето от бръщолевене, което се издава на хартия или се качва онлайн в литературни сайтове.

В края на краищата има неизменни параметри, които идентифицират изкуството – истината, любовта, страданието като вътреприсъщи на целта и основанията за възникването на художествен продукт. За тези стойности може да говори с автентичен тон само авторът, който с рентгеновото си зрение изследва действителността и се вселява в душите на внезапно изникналите срещу него обикновени лица, които той типологизира в живи персонажи и в словесна алегория на времето.

Един такъв автор е Златимир Коларов, съвместяващ активна лекарска практика и научно-преподавателска дейност със страстта си към писането. След серия издадени книги с по-обемни белетристични форми – новели, приказки, романи, сценарии – той представи през миналата година сборника с разкази „Прах във вятъра“ („Сиела“, 2012). В него бяха включени както къси разкази, така и новели от „двугласен повествователен тип, съчетание между писмен повествовател и устен разказвач“ по определението на Никола Георгиев[1]. В предговора на тази книга Деян Енев (автор, превърнал се през последните десет години в запазена марка на краткия, интелектуалния сюжет) споделя: „Вероятно лекарите стават писатели, защото и писателите, и лекарите се занимават с болката – болката на тялото, но и болката на душата. Какво друго е в крайна сметка писателят – освен лекар на онези болки, които не можем да излекуваме при лекаря“.

Още в тази книга Златимир Коларов демонстрира овладяно разказваческо умение. Независимо дали е в сянката на героите си или директно в разказа, той се „вмъква“ в образната канава и предизвиква неочакван преломен миг – тайното очарование на всеки разказ е „осветяването на пресечната точка, разкриване на промяната“ (по думите на Искра Панова[2]). Разказвачът върви стремително към тази пресечна точка – при него няма скучни увертюри, а постепенното метафорично напластяване на кадри от външния и вътрешния обем на сюжета сгъстяват читателското очакване: така е в постройката на великолепните разкази „Шоколади за Ирина“, „Санта Лучия“, „Серафина“. Другият любим модел на Златимир Коларов е „аз”-повествователят да се представя в отворен диалог с читателя, често зад маската на единствен герой (дори неодушевен предмет – „Притесненията на стола“) и  чиято самоличност изкристализира в поантата – творбите „Прощаване“, „Иван“, „В края на часа по рисуване“. Когато четях тези нравствено-психологически изповеди, вариации на несъстоял се живот или хронология на едно материализиращо се въображение, си спомних натрапчиво как определя магнетичната сила на един добър разказ Дончо Цончев: „Интригата в един разказ може да бъде огромна. В един къс разказ може да се огледа една цяла, впечатляваща, страшна съдба… Може да се огледа моралната структура на цяло едно общество, на една нация, на един свят“[3].

Но какво наблюдаваме в най-новия сборник – „Приказните острови“ („Сиела“, 2013)? Често сюжетите са заети директно от лекарското ежедневие на автора, но са облагородени през личния му хуманистичен ракурс. В повечето конкретни истории (сякаш фотоси на ежедневието) е залегнала идеята за безценността на индивидуалния миг – запечатан в един поглед, в една въздишка или ситуация, в трагичното като случайност или  съдба. На пръв поглед това са обикновени лекарски случаи – не претендират за някаква фабулна сложност и изключителна проблематика. Но събрани в отделна книга, тези творби ни стряскат. Колко страшни факти сякаш не забелязваме, вторачени в собственото си пренатоварено ежедневие!

А Златимир Коларов не само ги е видял като лекар, той ги е изстрадал в тъканта на словесната интерпретация, създавайки свой собствен модел на къс разказ.

Известно е, че има разлика между разказ, който е кратък, и късия разказ. Не е никак лесно в малък обем (от 1 до 4 страници) да завъртиш хора и идеи, човешко и абсурдно, време и материя в словесно колело, което още през 1923 г. е наречено „О’Хенриизъм“ (в книга на Брилиън Фейджин именно като синоним на виртуозно изпълнен сюжет). Авторът в разглежданите градски разкази не стои като високомерен говорител встрани от сюжета – той е психологогическият партньор на героя, разпитва го, изслушва го, „вкарва“ го в пулсиращ фон – емоционален и екзистенциален. Без някаква специална и дълга портретна обрисовка лицата на тези герои се запечатват в съзнанието на читателя, защото те са делничните мимики на страданието в един изкривен, объркан, некомуникативен свят, в който човек осъзнава, че тича на място („Самотната бегачка на дълги разстояния“).

Важно е да се каже, че писателят подхожда към всяка отделна история с въображението и лексиката на поетическата изобразителност. Защото за него важи формулата на Ролан Барт, че „почеркът е по същество морал на формата, избор на социално поле, в което писателят решава да положи природата на своя език“[4]. Например разказът „През междучасието“ се отличава с такава динамична кохезия между героя, разказвача и читателя, сякаш гледаме кадър от филм – толкова пестеливо, автентично, дишащо е подреден пъзелът от думи, за да внуши една трагика, без да обяснява, без да поучава. Същото експлозивно въздействие има и творбата „Асфалт“ – на страница и половина е събрана в своето неразрешимо кълбо нищетата на българите по селата, демагогията на политиците, любовта, сълзата и проблемът за достойнството.

С този сборник от къси разкази Златимир Коларов напълно потвърждава максимата на Едгар Алън По: „За времето на прочита писателят разполага с душата на читателя“[5].

И не само това: в днешното пространство, пренаситено от саморекламиращи се, начинаещи автори, често се натъкваме на текстове не само абсурдистски по маниер, но и изпразнени от съдържание. Нахвърляни думи заради самото писане, с претенция за артистичност. Забравя се, че ядрото на добрия къс разказ е интересната случка. „Ако писателят няма история, която да разкаже, разказването й е глупаво противоречие“ (Есенвайн).

А някои от сюжетите на Златимир Коларов са достойни за романна трактовка – напр. „В обора, при овцете…“, „Коледен подарък“, „Кратък автентичен разказ“, „Ре-Це и майка му“. Шокиращото в разкритията за героите не само стряска цивилизационото ни чувство, а ни предупреждава, че все още в българската ни действителност има превес егоистичната логика, животинското съперничество, социалната нетолерантност. И много трудно ще постигнем примирението между описателството и истинското знание, между езика на омразата и знаците на любовта.

В „Приказните острови“ Златимир Коларов е включил и едно есе от поредицата си „Сиво, черно и свещица“, която той публикува във в. „Словото днес“ и в която блести с публицистичните си качества – точен, безкомпромисен, аргументиран критик на все по-разпростиращата се епидемия от невежество, несправедливост, алчност и подкупност в нашето общество: „Все по-често си мисля, че живеем в обезумял, абсурден свят, в който няма място за надежда“.

Авторът не обича сълзливите обяснения, а счита въпросите „Защо?“, „Какво?“ и „Как?“ за основополагащи в йерархията на дилемата „Ще го бъде ли българинът?“. Докога на гражданите на една уж европейска държава ще се предлага мнима алтернатива? Докога в уж деполитизирани държавни органи ще властват партийните лобита? Докога културните достижения ще бъдат всъщност продавани за жълти стотинки? Докога съвестта на управляващите ще бъде стока с изтекъл срок на годност?

Тези и още отрезвителни въпроси преобладават в прозата и публицистиката на Златимир Коларов. Той търси за нас пътя към изнамирането на катарзисния еликсир, който да спаси автентичния български духовен пейзаж, да предложи нова структура на ценностите… Докато все още има българи в Европа.

Златимир Коларов, „Приказните острови“, изд. „Сиела“, С., 2013.


[1] Георгиев, Н. „Път към Европа ли? Не съм от тях“. В: „Нова книга за българския народ“. УИ „Св. Кл. Охридски“, 1991, с. 91.

[2] Панова, И. „Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа“. ДИ „Народна просвета“, София, 1988, с. 6.

 [3] Цончев, Д. „За майсторството на разказвача“, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1989, с. 71.

 [4] Барт, Р. „Нулева степен на почерка. Митологии“. ИК „Колибри“, София, 2004, с. 29.

 [5] По, Е. А. „Разказът“. В: „Гражданско неподчинение. Американски есета“, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1981, с. 58.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s