Като две капки вода, или обилен дъжд?

4-6-2Print

В края на 2015 и началото на 2016 г. на книжния пазар в България се появиха романите Самодива (Wildalone) на Краси Зуркова и Щъркелите и планината (Stork Mountain) на Мирослав Пенков, които в редица отношения си приличат като две капки вода. Те са написани от българи, живеещи в САЩ, излизат почти едновременно на английски и на български, а българските им адаптации са направени от самите автори. И двамата писатели са родени сравнително близо във времето и пространството: Краси Зуркова през 1974 г. в Елена, а Мирослав Пенков осем години по-късно в Габрово. И двамата са завършили английска гимназия в София и престижни университети в САЩ. И за двамата романите са дебютни, но ако за Зуркова това е и писателски дебют, Пенков е познат със сборниците с разкази Кървави луни (2000) и отпечатания на английски и на български На Изток от Запада (2011).
Действието в двата (до известна степен псевдоавтобиографични) романа се развива трансконтинентално в България и Америка в няколко времеви пласта и в няколко паралелни действителности. Героинята нараторка на Краси Зуркова – Теодора Славин, наричана Теа, през 2007 г. е приета в  Принстън, където преди петнадесет години е следвала нейната сестра, Елза, починала там при неизяснени обстоятелства, а тялото й изчезнало мистериозно от погребалната агенция. След пристигането й в Америка животът на увличащата се по митологията талантлива пианистка протича в тайнствения университетски кампус и Източното крайбрежие на САЩ с редки ретроспекции към България – земята на Орфей и Евридика, на самодивите и семейството й.
Повествованието в романа на Мирослав Пенков също се води от основния протагонист – Американчето, който след петнадесет години, прекарани в Америка, през 2005 г. се завръща в България. За разлика от Теа, която в принстънския кампус и близките му околности преживява трансформацията на Пепеляшка, героят на Щъркелите и планината, попадайки в неназования задокеански университет, деградира до задлъжнял аутсайдер и лузър. Принуден да търси финансово спасение в семейната реституция, младият българоамериканец се озовава във фикционалното селце Клисура (с прототип с. Кости) на реалната Странджа планина, където протича преобладаващата част от романовото действие. Подобно на разказа в На Изток от Запада Пенков ситуира съдбите на героите си в (транс)гранична ситуация. Този път на Юг – в пресечната точка на държавните граници и историческата памет на българи, турци и гърци. Въплъщение на тази памет е дядото на Американчето, който в младостта си е даскалувал в Клисура, а след краха на комунизма с парите от реституираните ниви, очаквани от внука му, се е преселил да живее там.
Функционални за романовите интриги обаче не са образователните поводи за прекосяването на Океана, а скритите подбуди на двамата млади българи да сторят това. Теодора Славин е обсебена от желанието да разплете загадката около смъртта и изчезването на сестра си, а Американчето се нуждае от възстановяване на излинялата и съвсем прекъсната емоционална връзка със своя (също безименен) дядо. Героите на Зуркова и Пенков прелитат в двете посоки Атлантика, за да разкрият родовата тайна, преодолеят семейната травма, установят реалната си идентичност и завършат своята инициация.Тези цели се преплитат и тяхното постигане, съвпадащо с читателското очакване, се извършва в обратен ред.
В романа на Краси Зуркова на преден план излизат любовните и сексуални трепети и перипетии на сестрите Славин и братята Естлин, случващи се на фона на клавирните надсвирвания на четворката и Принстънските потайности, съвместяващи високия академизъм с разюздаността на богаташките чеда, езическите обреди и мигриращите митове. Съзнателно и подсъзнателно, следвайки сестра си, Теа бързо надминава всичко човешко, което е постигнала Елза. Теодора блестящо концертира в Принстън и „Карнеги Хол”, впечатлява с ерудиция преподавателите си, завърта с красотата си главите на състудентите си, шизофренно се влюбва в двамата братя и изцяло отдава тялото си на по-големия от тях. Но сексуалната инициация и доминацията над братята Рис и Джейк не е достатъчна. Пълната инцициация на Теа може да завърши само тогава, когато установи своята идентичност– човешко същество ли е, или нещо повече?
Любовта е основна нишка и в романа на М. Пенков. Още в първите часове след „кацането” си в Странджа героят на Щъркелите и планината, без да знае, тръгва по пътя на дядо си към обречената любов. Крайграничното селце е изпълнено с не по-малко потайности от принстънския кампус, но оределите му жители се делят не на преподаватели и студенти, а на българи и турци. Това едновременно улеснява и усложнява сближаването на Американчето с първата и последна девойка, която среща там, и свежда до минимум интимните компликации на връзката им. Елиф, екзотичната дъщеря на деспотичния клисурски имам, копнее за свобода; алиенираният внук на бившия селски даскал – за човешка близост. За разлика от чувствената сексуална инициация на Теа, телесното сливане на българоамериканеца с българотуркинята е патриархално невинно и скучно. По-интересен от физическото им опознаване е извървеният духовен път един към друг, по време на който Елиф въвежда Американчето в света на странджанския фолклор и сложната етнорелигиозна ситуация, причинила на дядо му редица потиснати травми.
Семейните тайни на Теа и Американчето са част от родовата и националната травма. В близък исторически план те са предизвикани от комунизма, а в по-далечен – от турското робство. И двамата автори въвеждат американския читател в българските реалии чрез неотдавнашния комунизъм, който за чужденците е значително по-разпознаваем от нашия фолклор, етнография и митология. Странностите в живота на Елза Славин започват с четенето на „заклеймени като идеологически опасни за комунистическия строй” разсекретени сведения за самодивите и участието й в археологически разкопки по Южното ни Черноморие. Героят на М. Пенков, запомнил нееднозначно последните комунистически години, отделя значително повече внимание на комунизма и Партията – дядо му е един от пишман-партизаните, които наложената нова власт превръща от комунисти в антикомунисти. Комунистическият недоимък е основната причина семейството на сина му да емигрира и внучето от пионерче да стане американче. Партията заточва дядото в пограничната  Клисура уж за наказание, а всъщност заедно с попа – агент на Държавна сигурност, Дионисий, да подготви смяната на имената на местните турци. В Странджа даскалът среща гръцката нестинарка Ленио и се влюбва в нея, а нейната предизвестена смърт става причина към секретната партийна мисия на даскала да се прибавят и срамни лични тайни, задълбочили се с годините в семейна травма.
Но както висшето образование е само поводът, но не иглавната причина за заминаването на Теа и Американчето съответно за САЩ и България, така и близкото комунистическо минало е само видимият пласт на родовите тайни. Травмите и на двете фамилии са следствие от турското робство и останалите извън държавата ни исконни територии – две все още непреодолени национални травми. Самодивите се вселяват в рода Славин след Балканските войни и поредното преместване на границите, когато турчин, в името на Аллаха, посякъл невръстното бебе на тяхната предтеча Евдокия, която „призовала белите, крехки, сияйни същества“ и те веднага се притекли на помощ, извили защитно самодивско хоро около нея и мъртвото дете, прекършили чалмосаните глави и чудодейно спасили съселяните й от жестокото клане.
Докато проектираната на фона на националните трагедии травма на рода Славин е биологически наследствена, тъй като „само родените със самодивска кръв могат да призовават за помощ посестримите си“, родовата травма на Американчето е „придобита”, но също е предизвикана от действията на поганците турци, които след нашествието си в Странджа разселват българо-гръцките нестинари от двете страни на границата. Ежегодните трансгранични нестинарски гостувания в деня на св. св. Константин и Елена стават причина дядото атеист да се влюби в красивата гъркиня Ленио и дори да стане векилин (застъпник) на клисурските нестинари.
Превръщането на личните трагедии в травми до голяма степен се дължи на изчезналите трупове. Братята гърци убиват сестра си Ленио в Клисура (митът за лукавите гърци!) и отвличат мъртвото й тяло отвъд границата. Трупът на Елза изчезва мистериозно от заключения траурен дом в Принстън. По време на бремеността на Елиф тя и Американчето наяве и насън се страхуват, че щъркелите ще откраднат бебето, а след спонтанното му абортиране мъртвият плод не преминава ритуално през трупозаравяне или трупоизгаряне, а е оставен в щъркеловото гнездо сред непогребаните нестинарски черепи. Според принстънската психоаналитичка д-р Прат невъзможността мъртъвците да бъдат оплакани и погребани „оставя мъката неизживяна. А раната, така да се каже, завинаги отворена”. Може да спекулираме, че фикционалната психотерапевтка би обобщила интертекстуалните случаи на непогребани мъртъвци като „синдром на непогребания труп”. В Самодива д-р Прат обаче коментира единствено „синдрома на детето заместител”, в каквото родителите на Елза и Теа превръщат по-малката си дъщеря. Този синдром на битово и психично ниво е маркиран и в двата романа. Родителите на изчезналата Елза събират и заключват вещите й в отделна стая, а след безвъзвратното заминаване на единствения внук за Америка дядото пренася едно към едно обзавеждането и играчките на детската му стая от градската панелка в клисурския си дом. След като Ленио и Елиф (по различен начин) физически напускат дядото и внука, осамотелите мъже запазват отрязаните им плитки, така, както паралелно въведената в повествованието на Пенков славянска богиня Лада дълго къта в косите си непогребания ковчег на своя любим – последния предводител на хуните Атила.
В Щъркелите и планината синдромите на детето заместител и непогребания труп се загнездват не в съзнанието на (игнорирания от разказвача) син, а във внука. Някога дядото даскал е отвлякъл сина на бременната от грък Ленио, официално припознавайки го за свой, а след години „синът” му „отвлича” любимия „внук“ чак в Америка. В края на комунизма дядото е изградил дълбоко емоционална и своеобразна кръвна връзка с подрастващия внук, давайки му (като компенсация на изтеклата от момчешките рани кръв) да смуче от нарочно порязания си пръст. Макар и прелята, кръвта вода не става и блудният внук се завръща в родината, за да преживее драматичната своя и дядова любов.
В романите Самодива и Щъркелите и планината възрастните се опитват да преодолеят своите травми чрез „децата заместители“, надявайки се повтарящите се действия при аналогични обстоятелства да завършат с хепиенд: Теа тръгва по пътя на сестра си, а Американчето – на дядо си. Американчето се влюбва в дъщерята на ревностния пазител на турско-мюсюлманската идентичност и тяхното колкото случайно, толкова и неизбежно запознанство прераства в приятелство, сексуална инициация и сгодяване, но закономерно завършва с абортиране на желания, но забранен българотурски плод и бягството на Елиф отвъд граница. Помирението между имама и даскала възродител (и натрупаната вековна вражда) чрез техните потомци се оказва невъзможно. Американчето обаче осъзнава, че дядо му споделя партийните тайни и личните си травми не за да се отърси от болката и срама, а за да помогне на внука си, да му покаже, че не е сам. Травмата преодолява не „внукът заместител“, а дядото изкупител, който изповядва своята и прощава чуждата вина. Прошката помага на забравата да надвие паметта.
Имамът потисник, поставящ Аллах над семейното щастие, моли всевишния да го дари с мъжка рожба. „Детето заместител“ обаче отново се ражда момиче и тръгва по стъпките на непокорната си сестра. Макар и епизодично, темите за покорството, омразата и свободата са вплетени и в двата романа. Помнещите комунизма и възродителния процес Елза и Елиф съвместяват в себе си копнежа по свобода със стаената омраза. И двете са „заразени с посткомунистическия вирус“ на неограничената свобода и не им е достатъчно да са това, което са. Подобно на Американчето, което повръща символизиращите свободата американски сникърси, с които баща му го натъпква веднага след емигрирането им в Канада, „преялите“ със свобода Елза и Елиф я заплащат твърде скъпо – българката изгубва човешката си същност, а туркинята детето си. Все пак свободолюбивата Елиф първа от героите на двата романа прозира, че заместители на свободата няма и за да освободи сестра си Аиша и Американчето (от себе си) решава да ги напусне. Даскалът и Американчето се освобождават от физически напусналите ги Ленио и Елиф едва след като изгарят в нестинарския огън техните отрязани плитки. Плитки, в които, подобно на сплетения в косите на Лада труп на Атила, тлее непогребаната любов.
В края на Щъркелите и планината Американчето разбира, че е прелетял обратно Океана не за да изплаща студентски дългове и да преживее голямата любов, а за да открие истинския си дядо, да изплати дълга си към него и двамата да се слеят в едно. Благодарение на дядо си и въплътената в него родова и национална памет Американчето открива своята идентичност и постига социална зрялост. В неговия случай духовната близост се оказва по-важна от кръвната връзка.
Докато символичното установяване на кръвна връзка в Щъркелите и планината напомня ритуалното побратимяване на еднакво мислещи равнопоставени приятели, ритуалът кръвопреливане в Самодива променя статуса на „подгряващите“ романовото действие лица. Кръвта на ухапаната от змията на Дионис Елза става еликсир, с който мъртвият Рис е превърнат в демон, а Елза – в менада. Този ритуал е сред възловите епизоди в романа, осъществяващ връзката на простосмъртните персонажи с класическите митологически герои и техните фикционални копия. Рис е сексуално обвързан с двете сестри Славин, а Теа, въпреки че раздвоява любовта си между двамата братя Естлин, не възнамерява да дели с кръвно свързаната с нея менада тялото на демона Рис. В края на Самодива Теа е разколебана в значимостта на биологическата си обвързаност с Елза, но за разлика от героите на Пенков за лечител на семейната травма тя избира не забравата, а паметта. Отлично запознатата с митологията българка (теоретично) знае „къде се крие силата на самодивата и как дай я отнеме”, но преди да стори това, решава сама да избере своята идентичност и доброволно се отправя към подземния свят. Какъв е нейният избор, каква е тайната на ирландския род Естлин и кого от двамата братя ще предпочете завинаги, читателите ще разберат в очакваното продължение на романа.
Създаването на паралелни действителности и слизането в подземното царство е сред хитовите мотиви на съвременната романистика. Достатъчно е да припомним преминаващите през последния роман на Георги Господинов мутиращи минотаври. Нишката на Ариадна своеобразно свързва подземията на Физика на тъгата, Щъркелите и планината и Самодива с повърхността на романовите интригии с митологичните, митизирани и мистифицирани действителности в тях. За разлика от Г. Господинов българоамериканските автори (как ще ги стигнем американците?) въвеждат повече от една паралелни действителности. В Щъркелите и планината като червена нишка преминава полулегендарната история на нестинарите, а в края й е въведена мистифицираната легенда за любовта на славянската богиня Лада с хунския вожд Атила. В Самодива Краси Зуркова (значително по-органично) вплита легендата за самодивите, Дионисиевите мистерии и мита за Орфей и Евридика. Докато при М. Пенков легендата за Лада и Атила едновременно е паралелна на реалността и на основното повествование, в романа на Кр. Зуркова реалност, митология и фантазия се сливат в едно, като в ролята на медиатор между света на хората и митичния свят влиза спътникът на Дионис – Сайлън.
Паралелните действителности в двата романа често се пресичат на земята и в подземния свят. Елза, която активира самодивската си същност под смокинята на църквата в Царево, би могла да се засече с танцуващите нестинари край отстоящите само на 25 км река Велека и село Кости. Двете книги, които на места изпълняват ролята на уроци по митология и български обичаи за американци (да не забряваме, че някои европейци научават за индианците от Винету!), въвеждат в северноамериканската литература наши реалии, фолклор и митология. След джазирания от Милчо Левиев български музикален фолклор и вампирското нашествие в художественото слово и киното (в Самодива принстънски студент първосигнално свързва родината на Теа с вампирските замъци), М. Пенков запознава американските читатели с нестинарските обичаи, а Кр. Зуркова  – с „нежните вампири“ – самодивите, които, преди да умъртвят или наранят жертвите си, им доставят естетическа и еротична наслада. Има вероятност изведеният в заглавието неологизъм wildalone по подобие на Чапековия robot да се утвърди в английския език. До автентичните обичаи и легенди Пенков и Зуркова нареждат съответно славянското мистифицирано божество Лада и живелите по нашите земи Орфей и Евридика. За наш земляк може да мине и богът на възраждащата се и умираща природа Дионис – тракийският предходник на славянската богиня на младостта, пролетта и брака Лада. Любопитна дреболия е, че попът възродител от Щъркелите и планината се казва Дионисий.
В Самодива и Щъркелите и планината връзката на света на живите със света на мъртвите, размяната на живот за живот и опозицията „памет – забрава” води до Долната земя. Орфей слиза в царството на Хадес да търси Евридика; Лада се спуска в мрака на Велес веднъж, за да освободи от смъртната хватка Атила и втори път – за да размени божественото си битие за живота на затворените в подземния мрак негови войни, както в Самодива крал Артур слиза в келтското подземно царство, за да открадне котела граал, с който би върнал живота на мъртвите му войни. Пъклените планове на Елза да размени живота си за живота на Рис, превръщайки го в демон, са замислени с помощта на Сайлън в принстънските подземия. Самият Рис попада в капана на Елза, подведен от възможността с цената на своя живот да спаси майка си. Теа, избирайки паметта пред забравата, се гмурва в света на мъртвите, за да открие идентичността си и разгадае интересуващите я тайни.
В разглежданите творби с научнопознавателни елементи автентичните и мистифицирани самодивски и нестинарски легенди се преплитат със сюжети и фигури от гръцката и славянската митология. При Зуркова изпадналите в транс, обладани от Дионис менади разкъсват моногамния Орфей; при Пенков Лада попада в храма на „дивите менади“ и опиянена от техните танци и вино, забравя за баща си Перун и за любимия Атила; след нестинарския танц изпадналите в транс гърци убиват родната си сестра, а „лудите жрици накъсват Лада на сто парчета, за да слезе при Велес в тъмата“.
Над двата романа витае сянката на смъртта, която е представена като преход от едно състояние в друго. Елза се превръща в самодива и менада, Рис – в демон, Лада от богиня – в простосмъртна, а според Ленио, когато умира нестинар, се ражда черен щъркел, а когато умира черен щъркел – се ражда нестинар. В романа на Пенков доминират щъркелите, в Самодива – маковете. В Щъркелите и планината дългокраките пернати не носят бебета, а са символ на мигриращия анонимен съвременник, който в търсене (и поддържане) на своята идентичност (корени, топлина, поминък, образование) все по-често лети насам-натам. В интертекстуален план е интересна приликата на мита за Орфей с една легенда за щъркелите. Някога щъркелът бил поклонник, често пътуващ до Божи гроб. Веднъж, за да изпита истинската му вяра, Бог му заръчал да изкачи тежък сандък на висока планина, без да отваря капака. Човешкото любопитство надделяло и богомолецът бил превърнат в сновящ между дома си и Божи гроб щъркел.
Макар и да не са изведени в заглавието на книгата, маковете, наред с бръшляна, са съществени орнаменти в романа на Краси Зуркова. Запазена марка на семейство Славин са самодивите, а на рода Естлин – маковете. Маковете, които, докато цъфтят, символизират красотата, но обикновено се асоциират със съня, хипнозата, смъртта и забравата, са част от паралелните измерения, създавани от човека демон Рис за Теа. Дали те ще разцъфтят, или повехнат, ще разберем от продължението на книгата.
Взети поотделно, двата романа безспорно са увлекателни и самобитни, но при успоредното им четене поредицата сходства възбужда редица въпроси, един от които е дали те са начало на оригинално литературно направление, или негов епигонски залез, дали си приличат като две капки вода, или са част от обилен дъжд? Може би след края на историята (по Маркс и Фукуяма) и края на идеологиите (след края на Студената война) се връщаме към митологията? И защо не, след като вече е невъзможно да бъде продаден роман, в който просто се разказва за любовта на българоамериканец с българотуркиня или на умна нашенска хубавица с красиви и надарени ирландскоамерикански богаташи? След като в наши дни смяната на пòла и раждане на бебе от трима родители са възможни, защо да е невъзможна любовта на човек с божество, животинска твар или извънземно? И тогава ще се окаже, че по време на социализма са ни лъгали не само за капитализма, но и за митологията.

ПАНАЙОТ КАРАГЬОЗОВ

Пенков, Мирослав. Щъркелите и планината. Роман. София: Сиела, 2016, 392 с. ISBN 978-954-27-2060-4.
Зуркова, Краси. Самодива. София: Егмонт, 2015, 416 с. ISBN 978-954-28-1476-7.

Реклами