Как е възможна частна литературна история?

За да можем пълноценно да осмислим новата монография „Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници“, би трябвало да изясним връзката й с предишната литературоведска книга на Мира Душкова – „Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази“ (2012), която очевидно се явява предвестник на изследването от 2018 г. Налага се предварително да отговорим на резонни въпроси. Имаме ли елементи на подозрителна повторителност в анализите и в приносите на двата монографични текста? В крайна сметка какво е новото и надграждащото в последното изследване?
Нека припомним, че книгата от 2012 г. „Semper Idem“ се явява първата цялостна монография, посветена на Константин Константинов; че се откроява като образцов приносен текст, постигнат чрез внимателен, задълбочен анализ на късните разкази на писателя; че около „затвореното четене“ на разказите нарастват силни контекстуални кръгове – биографично знание, исторически ракурси, преглед на целия творчески път на Константинов, интертекстуални мрежи и т.н. Към всичко това книгата има изключително подробен справочен апарат, именен показалец. В литературната и научната публичност Мира Душкова успя да изнесе своеобразен открит урок по темата „Как се прави монографичен труд“.
Затова изненадата от новата й книга е голяма. Оказва се, че през последните няколко години Душкова така е развила своя академичен професионализъм, че представя още по-промислен, мащабно проектиран и скрупульозно изграден монографичен текст, при това – съдържащ широка концептуална рамка и предлагащ теоретичен литературноисторически модел, достоен за новаторски труд. В около 300 страници авторката разполага съвсем нови наблюдения, анализи и тези, които, разбира се, от една страна, помнят постигнатото от книгата „Semper Idem“, но от друга, категорично го допълват, обновяват и надграждат. Казано съвсем накратко, докато в „Semper Idem“ Мира Душкова извършва поредица от фини разрези предимно в света на Константин-Константиновото творчество, оставайки най-вече в сферата на стила и поетиката, сега вече рязко разширява тематично-проблемния кръг, въвличайки личността и творчеството на Константинов в развоя на цялата българска литература от ХХ век. Така отделната литературна личност се превръща в център на протичащото литературноисторическо време, но и самото време придобива чертите на присъстващата в него литературна личност. Точно този жест на съполагане на Персона и История прави от труда на Мира Душкова нещо повече от поредния текст за български писател, а го изтегля в позицията на изследване, по което може да бъде четено и разбирано модерното българско литературно наследство.
Най-важният научен принос е конструирането и демонстрирането на модела на частната литературна история в четвъртата част и в първото приложение на книгата. Всъщност литературноисторическият разказ се движи още от началните страници тъкмо към тях. През подробното и конкретно съграждане на вселената Константинов и включването й в динамично диахронно движение през целия ХХ век се проясняват елементите на този модел: Светът на субекта (живот, творчество, рецепция, значение), въвлечен в историческото време и неговите социални променливи. Задължителните съставни части на такава частна литературна история са: наличието на авторски текстове от различни жанрове (художествени, критически, мемоарни, епистоларни и пр.); богатство от социални роли; интензивни междуличностни, междугрупови отношения и задгранични контакти; критически оценки и мемоарни свидетелства за съответната персона; богато архивно наследство; и разбира се, всичко това основано на дълголетие, което да покрива достатъчно дълъг отрязък от историческо време, като за предпочитане е то да вмества няколко различни епохи. Така се гарантира моногопластово лично и творческо битие, което съвпада с динамиката на националното и общественото битие.
Без съмнение Константин Константинов (1890–1970) е един от представителните обекти, подходящи за конструирането на такъв модел. Мира Душкова виртуозно демонстрира как през неговата персона може да бъде проектиран ходът на българската литературна история.
Сериозно предизвикателство към останалите български изследователи е моделът да бъде изпробван от литературознанието и чрез други литературни личности, изпълващи с присъствието си години от ХІХ и ХХ век. Важно е да бъде следван същият конкретно-исторически подход, използван от Мира Душкова, т.е. да се разкаже частна литературна история през личности, които са представителни за дълголетни тенденции и процеси в българската култура. Например би могло да се провери дали фигурата на Иван Радославов (1880–1969) като водещ критик и идеолог на българския символизъм ще бъде достатъчно силен генератор на голям исторически разказ. Или да се прецени кой от двамата – Христо Радевски (1903–1996) или Тодор Павлов (1890–1977) – би задал по-подходящ персонален контекст за разгръщане на една частна литературна история с марксистко-ленински и соцреалистически профил. Струва ми се, че и литературната личност на Атанас Далчев (1904–1978) притежава голям потенциал за реализирането на подобен модел, доколкото нейното битие е драматично разполовено в края на 40-те години и в редица отношения е показателно за богатството от естетически, идейни и жанрови търсения в модерната българска литература.
Ясно е, че не всичко около тази новаторска идея на Мира Душкова е решено. Но именно това предизвиква радост. Появила се е теза, която има качествата да бъде изпробвана и продължавана в дебати и в следващи изследвания.
Книгата представя цяла система от диалогични и полилогични връзки между К. Константинов и други писатели – български и чужди. Литературни и човешки приятелства, професионални и неформални контакти умело изплитат мрежите на общуването, в които и личността на Константинов става по-обемна, и българската литература – по-диалогична и многосъставна. Междуличностните връзки са взаимоподхранващи. Повечето от контактите на Константинов са равностойни, надрастващи бита и едностранната изгода. Главите за Димчо Дебелянов, Елисавета Багряна и Димитър Шишманов представят своеобразното „вътрешно“ узряване на българската литература между световните войни, но и подчертават резкия обрат в нея след 1944 г. Следващите глави, посветени на Иво Андрич, Иван Бунин и Иля Еренбург отвеждат към порива за излаз на българската литература навън, залагайки обаче именно на личните контакти и приятелства. Диалогът с чуждите литератури е представен предимно като лично общуване, като извънинституционално постигане на равноценен разговор.
Важен анализационен ефект е постигнат при изграждането на системата от социални роли на Константин Константинов, която би могла да се превърне в нова евристична структура – модел на литературна личност. Мира Душкова инвентаризира и обосновава социалните роли на Константинов: „участник в българската литературна бохема“, „оригинален поет“, „откривател на автори от първата четвърт на ХХ век и застъпник на таланти“, „водещ български белетрист“, „активен обществен деец“, „преобразовател (преводач, есеист, пътеписец, очеркист) на литературата“, „медиатор между българската и европейската култура“, „летописец на живота от епохата на Третото българско царство“, „вътрешен емигрант след средата на 40-те години“. Този синтез сам по себе си е откроен като приносен модел. Чрез формулиране на подобни социални роли (при известна конкретно-историческа редакция, разбира се) биха могли да бъдат каталогизирани и други личности от различни български епохи, да се фиксират най-предпочитаните от тях публични прeвъплъщения, да се откроят доста правдиви образи на типовете литературна личност.
Мира Душкова не би могла да стигне до подобни изводи, ако бе останала в тесните рамки на литературоведския анализ. В целия си текст тя се придържа към една безпощадна интердисциплинарност, съчетавайки литературноисторически, културологичен, съпоставителен, биографичен, интертекстуален и прочее подходи, като избягва характерния за не малко съвременни литературоведи еклектизъм в избора на теоретически инструментариум. Тя развива добре подбрани за своята цел идеи и теории на Ж. Жьонет, Р. Перкинс и М. Неделчев, умерено ги доработва, за да постигне собствените си открития. При това извършва всичко с концептуална решителност и литературноисторическо въображение. Така пред нас възниква историята на литературната личност на Константин Константинов като вариант на българската литературна история през ХХ век. Първият опит е направен.

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Мира Душкова, „Memento vivere: Константин Константинов и неговите съвременници“. Изд. „Артцентрик“, Русе, 2018, 306 с.

Реклами