Изговаряне на автентичността

mid-plamen-antov-granitsi„Граници на забавяне“ на Пламен Антов е естетска книга. Политическото говорене тук е забранено. Това вътрешно творческо съзаклятие се чете в заглавието още на предходната му книга „Тотемът на вълка. Неполитичното” (стихове, 2012).
Написаното от Антов поставя онтологичен проблем. Залогът за  свободата в творчеството му обаче е толкова голям, че граничи с космическото, със самотността на човека. Няма измерение за този залог. Вдишан е чрез човешките думи, независимо от ограничението на литературните жанрове. Той е и мълчанието, и търпението, и готовността за себеотдаване, чрез които авторът се разтваря в тишината на природното. Прониква и се слива с дивото (на вълчото сърце), с разпръснатото (тази глътка на вятъра за писъка на листото от дива круша), с обгореното (извън сезоните). Но и с кроткото (но не опитоменото), с остатъка светлина в притъмняването (стихосб. „Пантеизъм и   емпириокритицизъм“, 2013).
Макар на корицата на „Граници на забавяне“ да е отбелязано – новели и разкази – този своеобразен текст „на забавяне”, има отликата на  р о м а н – неразчленима мрежа от преливащи се един в друг разкази. Макар и преминал през печатарската индустриална мелница, той и сега си стои като един автентичен ръкопис, изтръгнат от сърцето на земята, над който времето едва ли ще разреши друга власт.
В „Граници на забавяне“ уловката е опростена – текстовете са на Автор, който, чрез намеса на Редактора, ги „завещава” на своя Читател. А това предопределя най-силна позиция на втория участник: неговата е акцентната избирателност сред купчината ръкописи (успоредно текат литературен сюжет и персонажен „редакторски” текст); редакторът е и с предпочитание към изказа (нали стилът е „морал” на формата?); налице е неговият зъл самоконтрол („зъл и ням“ е легитимна лексема в книгите му); целта – постигане на лекота в четенето и дългото му отлежаване в душата. Това „съотношение“ Пламен Антов го е формулирал в стихотворението си „Степени на свободата,15“: когато пътеката се раздвои тръгни и по трите пътя… (сходството: сюжет на Автора, стил на Редактора, текстуална интерпретация от Читателя).
Тази технология („играта на литературата със самата себе си“, с. 6) не е странна. През последните години дори е модно да се разсекретява „начинът” на правене на литература, да се онагледи литературният опит и литературната мисия, да се отправи дискретна покана за гостуване в творческата лаборатория. Защото писателите си пожелават, освен литературата (дори има точно такова заглавие на книга “Освен литературата“), или въпреки нея, именно те да поведат читателя към всички ония примамливи детайли на сътворението изобщо, които биха направили живота малко по-добър, а човека – малко по-щастлив:

– Защо пишете?
– Защото животът никога  не е достатъчен
(„Граници на забавяне“ с. 40)

Пламен Антов има безупречен усет в описание на технологията на литература, на изкуство въобще. Той чудесно се вписва в режисирането, в радикалната организация на „пространството“. Но предпочита, въпреки тази радикалност, „финес“ на структурите, да го наречем така. Без политическо говорене – да, но негативизмът му срещу акцентни социални характеристики повече засяга насоките на разгъване на сюжета, модуса на разказване, а не е липса на зрялост на социалния опит. Напротив. В написаното от Антов има особена пламенност и уют, има дори нежност до жестоката откровеност, но те стават видими само ако имаш усет за красивото и нежното в разломяването, и ако нямаш чувство за страх от потъването в крайните състояния на човешката душа, където се таят различни страсти. Разказаното събитие – обикновено е в различни  времеви отрязъци – и по тази причина писателят леко преминава през различните емоционални състояния на своите персонажи: „Интересуваше го олющената мазилка сама за себе си, освободена от патетичната аналогия с пищната барокова конзола над нея. Интересуваше го изящно безизразният като самата природа профил на гълъба, освободен от всяко значещо противопоставяне с изразителното бронзово лице на Бартоломео Колеони, върху чиято глава бе кацнал“ (с. 73); „Мразя красивите сюжети. Хубава снимка става само от грозния сюжет“ (с. 29).

При Антов и различното е „особено“. Интересът към другите изкуства го прави по-мъдър, но истинските корени на литературата той търси в пантеистичното сливане с природата, наричана най-често „равнодушна“, „безразлична“, но обожавана до степен за сливане с нея. За писател, прекарал цялото си детство сред природата, това е обяснимо  („Залез над Гаганица: 1, 2, 3, 4, 5“), но по-сетнешното му битие сред една урбанизирана среда ще го тласне към другата видимост на субективното +– архитектурно вглеждане в знаците на времето. Забраната „без политическо говорене“, за която споменах в началото, в написаното от Антов има валидността на манифест. Защото ако в съвременния социален живот нахлуха резки и почти брутални промени за  кратки отрязъци от време, то в архитектурата се „откроява” по-добра приемственост, традиция, вид психологическа устойчивост (тоест „границата на забавяне“ е по-явна и по-добре обособена). Аналогична е границата на забавяне и при добрата литература, която обикновено етикираме като престижна (такива са и 6-те разказа в „Граница на забавяне“: „Писмо до редактора“, „Животът е недостатъчен“, „Други градове: изгубвания“, „Нещо странно познато“, „Бащата“, „Пигмалион”). Обещана от автора е и нова книга с характеристика на «бърза» литература, тоест развлекателно, любовно-криминално четиво, плод на забавно и бързо писане.
И ако предпочитанието му към „технологията“ на съчиняване на словесно изкуство е явна, то чрез архитектурата Антов ще ни подскаже как може да се опази изкуството. Да се спаси човешката душа. Не чрез стерилност в живеенето, а в точното разчитане на  белезите от самата разломеност на материалното: „Избодените очи на светеца върху старинния ръкопис. Какво ли са видели те? Какво ли никога няма да видят?“ (с. 28) „Мразя имената. Имената придават  някаква измамна и опасна конкретност на света“ (с. 121).
В прозата си Антов извлича достатъчно първопричини за случванията, но би се огорчил, ако му вменим пристрастеност в  играта на думи, той изпитва пиетет към детайлите, към всяка форма, към отломките на камъка. Например „това петно олющена мазилка можеше да бъде заснето навсякъде по света, но обстоятелството, че бе заснето именно тук, пише Антов, му придава съвършено нов смисъл“; ето тази „част от мокър вестник, залепнал в ъгълчето между две каменни стъпъла“ или „възхитителното възлесто клонче, кой знае как озовало се тук, в този напълно лишен от природа град“ са уникати, терминът е на автора.
Мечтата му, привидно „ловко“  реализирана, е да се създаде усещане за безусловност, за да се чете текстът гладко и леко: „Страхувам се от продължителните диалози, категоричен е авторът. – Една реплика, увиснала в мълчанието, е безкрайно по-интересна за мен. Две реплики – също. Но не повече; но не и цял диалог. Тогава текстът придобива усещане за безизходност“. (с. 30)
Конструкцията на разказите му е дълго премислена, усложнена, но не натежава, напротив, създава се усещане за виртуозност и търсено съзаклятничество. Такъв е финалът на „Животът е недостатъчен“ („Няколко дни по-късно си заминаха и те. Лятото бе свършило“, с. 54).
Той просто има усет за възможните дискусионни зони между автор и читател. За кръстосването им. Ставаме свидетели на разбуждане на Божественото в човешкото чрез аналогията със стиховете на Рилке на морския бряг (разказът „Писмо до редактора“): „…пясък и дъжд, който отнася знаците“, „гущери, които нощем пълзят между думите“, „…риби, които тайно подават глави от морето и се взират в думите с учудени кръгли очи“.
Ирационална нагласа на изказа, а философска зрялост в конструкцията на разказваното – това са все белези на добрата литература. В „Пантеизъм и   емпириокритицизъм“ резултатът беше предусетен:

Дори най-злото ти стихотворение
като сребриста раничка ще свети.

Има я и играта с езика – името на влюбената жена, привлекателната очарователна Ада, стилистично напомня за другото ужасно  място, отвъд границата на живота.
Според Пламен Антов интуицията е много важна за всеки човек, но като автор той не й се доверява стопроцентово. Понякога „техниката“ се използва до степен на  посегателство върху личното пространство на персонажите, но тъй като на творчеството му са вътреприсъщи любовта и съчувствието, преднамереността се смекчава. Тогава да наречем ли тези разкази Фотоси на ежедневието? – невъзможно, защото рамкирането на абсурдността на житейските правила са му чужди. Амбициите му на писател са много по-големи. Постиженията – също.
Колкото силно го занимава „неизреченият“ свят, толкова неотлъчно го придружават сенките на прекалено добре „обговорените“ човешки светове и страсти, особено от класиката (реплики към „Часът на вълците“ на Бергман или  „Горчива луна“ на реж. Роман Полански, или „Лолита“ на Набоков), усещаме желанието му да фиксира по свой начин лентата на живота и литературата.
Едвин Сугарев също е забелязал тази специфика у Антов – докато други писатели се интересуват от здравината на мрежата, която ще гарантира добрия улов на рибата, Антов иска да улови чрез мрежата – водата.
В научноизследователската си практика Пламен Антов  е с предпочитание  към херменевтиката – като начин да се контролира субективността  (в смисъла, който влага Джани Ватимо, ученик на Хайдегер).
При него боготворенето на природата, възторженият пантеизъм, се сраства с критичността на емпиричния, на социалния опит. Поетът и ученият ги подлагат на дисекция, за да „свидетелстват пред Бога” за техните неразчленими противоречия и цялост. Думите са „последното убежище“ на поета, свит в клетка, „която те зазижда// в самодостатъчната самота“.  А през решетката „отвред те ближе // окото възхитено на света“.
Ще си позволя още едно вглеждане в книгата му  „Пантеизъм и емпириокритицизъм“, конкретно в „Залез над Гаганица 5“, защото мотивът там е симптоматичен  за цялостното му творчество и особено за „Граница на забавяне“. Ето за какво става дума:  един автор миролюбиво  поставя  лист хартия,  където е описал собствения си живот,  пред зрението на един скакалец, и ето че „очакванията“ на писателя ще се окажат неочаквани: „Очевидно листът бе за него просто целулоза – част от неговия свят; трева. Част, отнета му насила, която той сега си връщаше обратно, изличавайки следите на чуждото присъствие. Оставил химикалката, полегнах на тревата бавно, за да наблюдавам. Наблюдаван отблизо, дъвчещият скакалец има ужасяващия вид на бойна машина: желязна броня в маскировъчен цвят каки, огромни железни челюсти, които методично унищожаваха изписаните думи; имаше също така – отбелязвам в изблик на лиризъм – лирообразен орнамент върху шлема си и две несиметрично разположени черни петна… Понякога, когато, подтикван от любопитство, невнимателно скъсявах дистанцията, той спираше за момент да дъвче и изправяше глава, тревожно потрепвайки с пипалца. Но успокоен от угодническата ми неподвижност, скоро подхващаше отново заниманието си.
Не го прогоних. Мазохистично продължавах да лежа така, с лице съвсем близо до него, и слушах апокалиптичното скърцане на хищните му челюсти. Присъствах на рядък катаклизъм: бях свидетел как фигурите на персонажа и автора, на създанието и създателя, на роба и господаря разменят местата си, възстановявайки някаква лекомислено разрушена хармония“ („Пантеризъм“).
Творбата му „Отчаяно нахълтване във фикцията“ е  свидетелство за неразединените позиции между  автор и читател… Макар да иска „милост за написаните думи“, Антов е нераздвоен  от  „фикцията“, напротив, той е наясно с енергията  на думите, защото „от думи е моята къща“, писателят живее за и  чрез „думите си, верни като кучета…“
В „ Граница на забавяне“  най-силната страна на концепцията на текста не е в легитимността, в достоверността на обитаемото пространство, където се ражда литературата. А е в опита на Антов да постигне тяхната идентичност (национална, етническа, човешка) чрез архитектурния облик на градовете („Венеция“, „Виена“, „Лисабон“ и пр.). Защото „непостижима е на камъка тъгата,// стаен като баща,// голям,// надвесен // над бледите умиращи треви – тъй кратки//  посред единствената своя есен” (стихотв.  „Камъкът“, посветено на Иван Цанев).
Авторът иска да изговори идентичността, извлечена не чрез хералдичните знаци на държавността, дипломатиката, политическите отлики или регулация на границите, а чрез архитектурата, обладала градовете, разхвърляни върху картата на света, в единение или в разрив с природата. Те са поразили въображението му на пътешественик, вгнездили са се в сърцето и душата му. Дори усещаме как историческо-социалните характеристики са повече излишни, отколкото полезни… Да изговориш националната идентичност чрез архитектурата на градовете, съградени от човешка ръка! Това вече е нещо. Като онази каменна пейка, „посивяла и напукана от вековете, която изглеждаше тъй чужда в своята непроницаемост, изведнъж се оказва проникната от човешко присъствие“  (с. 83).
Не изяществото и устойчивостта на градските каменни мостове, а техните гърбици, придърпани симетрично към небето…
Цялостната проза на Пламен Антов, както и поезията му са изтъкани от парещи зони на дискусионни въпроси и отговори. Като писател го интересува основното, и той му се посвещава изцяло: да назове условията, при които личността ще бъде свободна… Според Антов „свобода” е онова състояние на човека, позволяващо му „да се съсредоточи върху истински важните за него неща“ (с. 140). Само толкова.
Допустимо или не, ставаме свидетели на неговия неприкрит упрек и горчиво заклинание срещу нашето невежество да бъдем свободни хора. Това е призоваване. Доброто попадение на заглавието „Граници на забавяне” обаче дава  шанс за сбъдвано желание.

Мариана Тодорова

Пламен Антов, „Граници на забавяне”, изд. Жанет 45, 2014

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s