За живота след смъртта и за поезията

6-2

И само продумвам
с ръце протегнати към онова място от камък,
какво друго е смъртта ти
освен да си отново старото си аз,
какво смъртта е
освен при себе си да се върнеш,
точица, изпаднала
от твой стих.  
Ан Секстън, „Смъртта на Силвия“

17 февруари 1963

Две пиеси, обединени от един проект и приютени в едно книжно тяло. Това са „Миграцията на сьомгата“ на Светлана Дичева и „Милост. Да играеш Ан Секстън“ на Мая Кисьова. Събрани в елегантното томче „Две пиеси“ на издателство „Скалино“ те си съжителстват по един необикновен и същевременно добър начин.
Много са допирните точки между двете пиеси: вдъхновени са от почитта към поезията, почиват на биографични факти за две американски поетеси, живели и творили в един и същ исторически отрязък,  завършили живота си със самоубийство. Силвия Плат и Ан Секстън. Двете пиеси обаче имат различен подход и различно звучене. Авторите са прочели биографиите на своите героини през различна призма. Но и двата драматургични текста са ценни и биха били предизвикателство за всеки театър, ако реши да ги включи в репертоара си.

„Миграцията на сьомгата“
Това е първи драматургичен текст, писан от Светлана Дичева и както самата тя споделя на няколко места, плод на внезапно вдъхновение. Това обаче е и големият плюс на пиесата. Защото от всяка дума на герой или в ремарка се усеща страст. При това всеки прочит носи на читателя различно усещане. От сериозност и трагичност до ирония и сарказъм.
Да четеш пиеса е различно от това да четеш белетристика. Тук героите са важни. И ако пиесите се пишат за театър, то режисьор и актьори допълват, доправят текста. Дори само с индивидуалното си излъчване. А когато четеш, имаш пълната свобода на въображението си. Можеш да си представиш героя приличен на портретите на прототипа или точно обратно – съвсем различен. Още повече, че авторът ни е дал тази свобода: тук не се говори за Силвия Плат, Ася Вевъл, Тед Хюз, Никълъс и Шура, а за техните сенки в отвъдното. Кой знае сенките приличат ли на хората? И не бива да пропускам един важен герой: Ангелът, задължен да въвежда ред. И обект на най-много обиди и подигравки от останалите.
Изкушавам се да кажа, че пространството, в което се развива действието, е повече от пространство. Това е едно място, специално обособено от отвъдното, където нашите герои да се срещнат и да изяснят онова, което на земята не са успели. Да преосмислят живота си, изборите си и да мечтаят отново. Едно място, белязано от люлките. А люлките – не могат да са случаен детайл. От една страна, те са някакво постоянно движение, което не води до никъде. От друга страна, напомнят на народната поговорка „Каквато люлка те залюлее“.
Някъде там, в едно друго пространство, в една липса на време, героите отново и отново обговарят живота си и изборите си. И отново мечтаят за неща, които никога вече няма да се случат. „Съществуването не дава гаранция за щастие, а за катаклизъм“, казва Светлана Дичева. И може би точно това е посланието на „Миграцията на сьомгата“. Защото текстът на няколко пъти ни усъмнява дали пък не сме сьомги.
И макар да разказва три самоубийства, пиесата носи надежда. Тя излъчва светлина, защото разкрива съществуването като избор. Силвия Плат, Ася Вевъл, Никълъс Хюз – самоубили се заради трагизма на съществуването си и останали да съществуват въпреки това, за да задават въпроси, да замислят.
Светлана Дичева  разглежда самоубийството като избор в пиесата си. Но повече я интересува животът. И това ясно личи на финала, когато героите тръгват към свои неслучили се мечти (подаръците от Ангела за Коледа).
За творчеството и поезията става дума някак индиректно. Но именно тя е важната: Никълъс, който цял живот е бягал от поезията, избира професия, която някак подсъзнателно е метафора: изследва живота на сьомгите. Учените са своеобразни поети на материята. „Миграцията на сьомгата е метафора на смелия избор на човека да избере съществуването пред небитието“ (Светлана Дичева).
Що се отнася до поезията на самата Силвия Плат, може би нейни важни характеристики са честност и бруталност. Поне такова е внушението на пиесата. Но тук няма толкова от поезията, колкото от отношението към поетическото творчество. Тук някак е зададен въпросът Какво е да си поет? и подвъпросът му Какво е да живееш с поет? И в този смисъл образът на Тед съвсем не е обречено-трагичен, но не може и да бъде виновен за всичко. (Както сякаш им се иска на жените му.)
И казвайки жените, плавно преминавам към усещането за образа на Съперницата, на Другата. На Ася Вевъл, една особена еманация на трагичния 20-и век. Тя е генетично и исторически объркана – това казва личната й история. Дете на руски евреин и германка, няма как да не бъде изгубена в чувството си за идентичност. А какви опори й дава времето, в което живее? Според Светлана Дичева „тя търси опора в любовта, а попада в плаващ пясък“.
„Миграцията на сьомгата“ в читателското ми усещане се явява един текст, който очаквам да видя на сцена. Той е ироничен, доколкото може да бъде ироничен самият живот. Той е познавателен, опирайки се на биографични факти от живота на Силвия Плат. И е философски, задавайки въпроси за смисъла на живота, на творчеството, на успеха, говорейки за изборите и за самоубийството като избор и право.

„Милост. Да играеш Ан Секстън“
Пиесата е написана от автора на още десет пиеси Мая Кисьова. Личи професионален поглед към драматургичния текст. Читателят съзира интелектуална отстраненост от ситуацията.
Заглавието първо дава ключ към разбирането. Милост. Да, милост е нужна, за да разбереш и приемеш избора на самоубийството. А в думите „да играеш“ веднага съзираш многопластовостта на образите, защото на сцената има актриса, Ан и някъде във въображението ти все пак трябва да се появи прототипът – поетесата Ан Секстън. Същото е и с мъжа – той е актьор, той е Мартин, но и д-р М. Орне.
Пиесата се опира на биографията на Ан Секстън и на записите от сеансите на поетесата с психиатъра й, използвани и от нейния биограф Даян Милдбург. Но поезията има свой живот в действието. На сцената по идея на автора трябва да са композирани стихове, които на моменти се четат от актрисата. И това е ключов детайл. Да е поет е най-важно за героинята. Поезията дава смисъл на съществуването й. Но в тази поезия прозира копнежът към смъртта. Още едно противоречие на личността. Затова и диалогът с психотерапевта е важен както за прототипа, така и за изследователя. И тук драматургът се оказва в ролята на изследовател. В тази си роля той е длъжен да бъде аналитичен, безстрастен, дори по някакъв начин хладен към обекта на изследване, за да бъде максимално точен, и Мая Кисьова го постига. Така от микроисторията на един живот тя създава пиеса за макроисторията на големия въпрос за смисъла на творчеството.
В „Милост. Да играеш Ан Секстън“  Мая Кисьова е внимателна към детайла. Но същевременно оставя пространство за импровизация както на актьорите, така и на рок групата, която е важен участник в действието. Защото музикалните импровизации трябва да преодолеят напреженията между многото въпроси, които текстът задава. Превъплъщенията актьор-герой са важен ключ към осмислянето и съпреживяването. Читателят е въвлечен в диалога между терапевт и пациент и се явява съпреживяващ. Не можеш да останеш безразличен при този текст.
Това е кратка камерна пиеса и вероятно е адресирана към камерна публика. Заедно с това тя е дълбинно изследване на „моралния казус до каква степен една диагноза може да бъде трансформирана в изкуство“ (Мая Кисьова).
А каква е връзката между двете поетеси освен суицидността? Биографичната точност показва, че те са се познавали и са посещавали един и същ курс по творческо писане. Говорели са много, особено за това, което ги е привличало най-силно – смъртта и начините за постигането й. Така, научавайки за смъртта на Силвия Плат, Ан Секстън й посвещава стихотворение, откъс от което поставям като мото на текста си. Защото смъртта не е нищо повече от „къртица, паднала върху“ поезията. А поетът може да е „аутистът на съвремието“ по думите на Светлана Дичева в едно интервю, посветено на този съвместен проект, осъществен чрез драматургията и вдъхновен от поезията.

ИЛИЯНА ДЕЛЕВА

Светлана Дичева, „Миграцията на смьомгата“; Мая Кисьова,  „Милост. Да играеш Ан  Секстън“, изд. „Скалино“, 2016

Advertisements