За един усъмняващ се текст. „Дайни” на Калоян Праматаров

Стихосбирката „Дайни” не е дебютна книга за Калоян Праматаров, бидейки предхождана от сбирките „Асфодел” (2012) и „Casual Nobody” (2013), но същевременно на страниците й се разиграва един от „дебютите” на прибалтийската тема в българската поезия. Разработката на тази тема обаче не се разгъва в определена пейзажно-емотивна лирика, експлоатираща изобразителното пресъздаване на необичайния ареал и търсеща да запознае читателя с „духа на мястото”. Една по-различна амбиция издава изборът стихосбирката да се озаглави с името на дайната – разпространен жанр на фолклорния песенен епос на балтийските народи. Подобен избор може би предполага опит за известно превъплъщение в образно-митологическия свят на чуждоземния фолклор, тоест опит за преразглеждането на т. нар. родно изотвън, чрез предрешаването в облиците на другия, чиято перспектива би могла да разкрие скритите потенциали на другото, различното и нееднородното в недрата на българската поетическа машинария. В конкретния случай специфаиката на този друг вероятно е от значение, при това не с необичайността си. Поне от края на XIX в. насам, когато настъпва възходът на сравнителноисторическата лингвистика, балтийските етноезикови общности започват да се схващат като „прозорец” към индоевропейския праезик. Нещо повече, в качеството си на най-късно покръстените християни в Европа балтийските народи сякаш съхраняват отпечатъците на една предхристиянска езическа древност, която е алтернативна на и не съвпада с Гръко-римската античност. В този смисъл обръщането към поетическите жанрове, митологията и пейзажа на Прибалтика би могло да означава опит за проговаряне от името на изначалното, старинното и автентичното, което е останало невинно и непокътнато от тоталитаризма на цивилизационния проект, в чийто обхват Хегел включваше едновременно Древна Гърция, Римската империя и християнска Европа. Може би тъкмо афинитетът към прибалтийския митологизъм обяснява натрапчиво високата честота на метафората в поезията на К. Праматаров. Сякаш метафората се явява стилистичното измерение на синкретичността, функция на първичното „диво мислене”, което търси сложни, неузнаваемо преплетени връзки по сходство между нещата от света и проблематизира самоуверената рационалност на дискурсивната мисъл. В този свой аспект стихосбирката предприема метафизичното издирване на същностното, истината и спасението, които се изписват в образа на слънчевата богиня Сауле: „приветствам те, Сауле! в топлината ти / кръвта ми ври, откривам сили да обичам / и докато времето човешкото ми тяло / не стопи / по стълбището на лъчите ти ще се изкачвам (…) вгледан в теб, съзирам овъглени руни, / потъмнели сребърни дворци, / птици с излекувани крила, / политнали отново” („Сауле”). Изцеряването на крилата и техният повторен полет се залагат във връзката си не само със светлината и топлината на богинята и с възвисяването по битийната вертикала. Изкачването е в не по-малка степен свързано със и ограничено от „топенето” на смъртното тяло, от неминуемата му смъртност. От своя страна, церът на новия живот също така е ограничен до примката на погледа, на несигурната сбъднатост на пожеланото. Тук намира границата си и инсценировката на необикновеното, чийто критически заряд се дължеше на алтернативността на „дивото мислене”.
Тези ограничения се провеждат, от друга страна, доколкото в „Дайни” работи поне още една смислообразуваща тяга, до голяма степен несъвместима с фолклорно-митологичното проникновение. Тяга на едно предпазливо усъмняване в дълбочината на световната истина, в наличието на забулена и скрита автентичност, чийто покров би трябвало да се снеме посредством отказа от следването на автоматизмите („родната” поетическа традиция, християнско-рационалистичната система). Метафизическото визионерство, диренето на истински същностното и вглеждането в живителния огън на Сауле непрекъснато биват скептично разколебавани от появата на специфичната образност на града, на машината, на неживата предметност и в крайна сметка, както вече стана дума – на смъртта. Тази образност без съмнение е свързана с писмеността и движението на изписването: „Зимата изписва с черно оголени дървета” („Кучето на Бог”). В буквеното слово е заложена заменяемостта на създателя му, на неговото отсъствие, носещо контурите на смъртността: „книгите в библиотеката се пренареждат, / авторите разменят своите места, / гласовете им остават” („Дом”). Писмената сякаш елиминират дълбочината на нещата и ги възвръщат към повърхнината на собствения си изписващ замах. Писането накърнява мистичното свещенодействие на съзерцанието, което трябваше да долови божествената светлина на слънцето: „В небето средновековни силуети бродят – / черноглави рицари от дим, / замъците им – ята от жерави – в очите влитат / като историята с мастиления си кинжал” („Черноглавци”). Допуска се възможността отвъд мъртвата кора на света изобщо да липсват каквито и да било пластове на фундаментален, неприкосновен, творчески и истинен живот: „развързва се езикът, / нима човек говори, докато е жив? / или мъртвите играят с отблясъци думи?” („Морета”). В потока на тази образност светините на живота, истината, силата, светлината губят привилегирования си метафизически ранг и биват еретично смесвани със знаците на отсамното, конкретно-предметното, разрушимото, а съответно и преходното, слабото: „денят е с цвят на угасена лампа” („Гора”), „това, което е било, не е сега, / отпечатъците се размиват, / зимата гребе по пътя със слънчеви весла” („Води”), „в кухнята потракват приборите на живота” („Дом”). В подобни пунктове метафората губи статута си на проницателно разкритие на битийната истина и се превръща в място на нечистото преплитане между живота и смъртта, където твърде иронично и неуважително се употребяват знаците на животворното слънце: „слънцето – нагрят котлон, едва блести / под пластовете сиви шуби на небето” („Кучето на Бог”). Баналният битов детайл подкопава величието на митологическо-метафизическите инстанции по същия начин, по който буквата, книгата, писмеността подкопават предварителните нагласи, които сякаш се създават чрез жанровото название от заглавието. В такъв смисъл „Дайни” на Калоян Праматаров поставя под съмнение именно възможността да се говори откъм автентиката на фолклорната песен, откъм „духа на мястото” и истината на битието, да се изкачи лествицата на това битие и да се постигне умиротвореното съзерцание на блажената Сауле.
Може би „Дайни” действително извършва опит за „предаване” на латвийския природен и градски пейзаж, за вживяване в митологичния свят на балтийския фолклор, за преразглеждане на цивилизационните ориентири на съвременната българска култура и пр. Същевременно обаче в текста на тази поезия е вплетен дълбок скептицизъм към достижимостта на истината, същността и смисъла на битието. Затова, ако текстът наистина отключва положенията на известна нееднородност или различие спрямо „обичайната” поетическа структура, то те не могат да се сведат до етногеографски определимия друг на Прибалтика. Регионалният дух е единствено лостът, чрез който се разгръща нерешимостта на съмнението. По тези си качества поезията на Калоян Праматаров вероятно ще напомни на читателя за тази на ранния Атанас Далчев или на Николай Кънчев, в чиято противоречива традиция той вероятно би се вписал.

Венцеслав Шолце

Калоян Праматаров, „Дайни”, изд. „Сонм”, 2016