За видовете памет и за новия роман на Здравка Евтимова „Зелените очи на вятъра“

Яница Радева

Писателят е създател на уникален свят, който не е нашият, но използва познанията ни, за да ни каже нещо друго. Едва ли са много авторите, които приемат за естествено сравнението със свои съвременници, но литературната история обича сравненията. Чрез конвергенцията и дивергенцията се гради постройката на Традицията, чрез общуването на творбите една с друга се осъществява приемствеността на изконните за всяка национална литература теми. Освен това чрез вниманието към езика сравнението е не мярка за измерване на писателски почерци, а поставянето им в реда на паметта. Новият почерк помни предшественика си, а той, чрез проявяването му по съвременен и нов начин, продължава живота си в литературата.
Тези встъпителни думи, разбира се, служат да подготвят читателя за предстоящия опит да прочетем новоизлезлия роман на Здравка Евтимова през паметта, многопластово преплетена в „Зелените очи на вятъра“. Уговорката, която следва да направя, е, че тук няма да става дума за историческа памет – романът на Здравка Евтимова е съвременен. Като стилов жест той напомня предходните две книги на авторката – „Юлски разкази“ и „Една и съща река“. Троичността на женския образ, заложена в текста, не е непозната, откриваме го и в „Една и съща река“. В предходния роман присъстват три сестри – Люба, Сара и Пирина, в новия роман имаме повествование, водено преобладаващо от три женски гласа с едно и също име – Ана – име, натоварено с множество значения, които тройното му позоваване в текста би следвало да изпълни, и на което ще бъде обърнато по-обстойно внимание. Близостта между двата романа на Здравка Евтимова може да бъде забелязана не само на ниво протагонисти – Пирина от „Една и съща река“ много наподобява малката Ана, другите героини с това име – майката и бабата Ана също не са без памет за сестрите Люба и Сара, а по своеобразен начин ги носят в себе си, но най-важната според мен близост на „Зелените очи на вятъра“ е на ниво език. В романа с висока честота се употребяват (в речта на малката Ана във всяко изречение) сравнения, многократно повтарящи се и имащи ролята да обогатяват характеристиките за персонажа. Сравненията не толкова иронизират текстовото послание, макар че и това се случва, колкото хиперболизират образа. Преувеличените качествени и физически характеристики на героите ги превръщат ту в макети, ту в карикатури, към които е трудно читателят да почувства симпатия и/или емпатия. Емпатията, съчувствието се появява в онези монолози на героите, в които те са освободени от задачата да хиперболизират, когато романът допуска глас с различен регистър.
Друг важен писателски похват, не само в този роман, е употребата на високата литература за изразяване на лишени от възвишеност състояния, т.е. високото бива приземено, героите често не го разпознават или разпознаването е през иронията. Най-ярко се откроява в романа цитатността на Яворов и каноничният текст „Две хубави очи“. В „Една и съща река“ и в по-ранния роман на Евтимова – „В гръб“, писателката също ползва иронично високата литературност, позовавайки се на друг каноничен текст – този на Дебелянов. Дебеляновото проговаряне във финала на „В гръб“ се проиграва по сходен начин във финала на „Зелените очи на вятъра“ чрез скрития цитат от Вазов „Балкана, щом буря захваща“. Инкорпорирането на Вазовия стих от „Опълченците на Шипка“ в новия роман не служи за препратка към героично събитие – събитието, за което става дума, е героично като част от личното битие, но невъзможно и обречено като изпълнение. Във финала сама жена се възправя, стиснала като опълченец камък, за да воюва с черен джип. Изобразената сцена е гротескова, но имайки предвид логиката на героинята с великанския ръст – Дарина, безстрашно изправяща се и побеждаваща всяко премеждие, дали не можем в трагичната и абсурдна сцена да открием алюзия към други христоматийни образи и образци? Финалната сцена е и извън-световна, в смисъл извън света, който ни е познат като присъщ, разумен и обясним. Повествованието атакува разумните доводи, обективните решения, възможните развръзки. Но почитателите на писателката няма да бъдат учудени от тази склонност към наднорменото, хиперболизираното, явено на нивото на литературното пространство, дори и в реализирането на сюжета. Сюжетът не е толкова важен, по-важното за романа е да заяви друго ключово противопоставяне в нашата литература, което се проявява още в предходния роман на Евтимова – противопоставеното между града и селото/малкото селище. В съгласие с традицията селото е видяно като доброто, пазещото, помнещото, а градът е този, който умъртвява, озлобява, заличава хората. Разбира се, има пропукване в традиционното разпределение на ролите, по-точно авторката е сменила местата на силния, пазещия персонаж и на слабия, нуждаещия се от закрила. В този смисъл в романа за жената е отредена ролята на физически силната, открояващата се, защитаващата семейството, беззащитните и старците. Такава е ролята на Дарина. Но силна, мощна, макар и притежаваща разрушаваща сила са и госпожа Перчемлиева и дъщеря є Елизабет. В съответствие с избраната от авторката изобразителна парадигма е ролята на мъжа в „Зелените очи на вятъра“. Той е слабият персонаж, болнавият, пропадналият, пияницата, онзи, който не може да се оправи в света и със света, ако няма до себе си жена. Мъжът пропада без жена, дори и тя да е такава, която (вече) не го обича – обичта е нещо, което е невидимо в романа, нещо като отклонение, и е достижимо само за децата.
Трудно, неуместно и неприлично е да се пита кой е водещият мотив, накарал писателя да създаде творбата си, но бихме могли, имайки предвид единия от епиграфите на романа, да изведем главните роли – на детето, като съхраняващо важната памет, и на бащата, като онзи, който е „толкова лош, че даже си нямал дете“, толкова лош, че детето ще си отгледа майка, която да е и вместо баща. Това е роман за майките и майчинството в многото му проявления.
Така невъзможността да бъде показана любовта прави възможно търсенето на памет, която да обясни неясните и страшни неща в света. И тази памет, както беше споменато по-горе, не е историческата. Това е паметта на буквата, на азбуката. Уместно е да посоча, че тази година излезе още едни роман, който чрез буквите, думите, сричането на героинята си, не дете, но нисша духом като дете, невинна и непросветена в света, досътворява важното, ценното в света – това е романът на Емилия Дворянова „Мир вам“, а героинята є – Мо, се опитва да чете черковнославянските думи от Книгата, без да познава правилата за четене на благочестивите книги и без да знае значението на всички думи. Но съсредоточеното є четене, пазенето на Книгата и думите, които могат да изричат най-важното, което е нужно за човека, прави Мо достойна да съхрани паметта и да узнае написаното, да различи ценното от обезцененото. Така, чрез търсенето на буквите, малката Ана на Здравка Евтимова се опитва да сътвори света, и то не какъв да е, а света на думите, които значат добро и имат връзка с името є, с нейното място в света.
Вече беше споменато по-горе, че името Ана се появява като лично име на три героини в романа. Името навлиза в нашата именна традиция през християнството. Анна е името на майката на Дева Мария. Или казано през лексиката родовата памет, Анна е бабата на Исус Христос. Но романът отказва да възпроизведе библейския сюжет, инатливо довежда на света все онази, която следва да роди другата, която ще роди Спасението и сякаш, понеже спасението е отказано на света, винаги и отново се ражда Анна, и никога Мария. Но Анна на иврит значи „благодат“. Негов синоним на български е „Блага“, „Добра“. Такива ли са героините с името Ана в романа и ако не са, кога престават да са добри, успяват ли да носят тежестта на името си? Дали доброто е избор или дарба, която се губи, когато човек се измами в света и от света? И още нещо: щом името бива възпроизвеждано, вероятно нещо не е изпълнено и следва все някога да се случи. Това е един от възможните прочити на романа на Здравка Евтимова. В „Зелените очи на вятъра“ има още много имена, обикновено скъсени и съкратени, заличили източника си, сякаш непонесли етимологията си. Един прочит през имената би могъл да обогати допълнително индиректните послания на текста или да провиди нови.
Но сега нека се спра на още един диалог на Здравка Евтимова с Традицията и по-точно с нейната памет. Искам да предположа възможност за стилистична връзка с един неканоничен текст на Антон Страшимиров – това е романът му „Роби“. Припознаването на А. Страшимиров като важен за съвременната българска литература не е ново. Инна Пелева разпознава авторските жестове на писателките от 90-те години на XX в. като сходни със Страшимировите литературни съчинявания на жената, т.е. тя провижда жената като вече случила се в мъжкия текст от 30-те години. Тук ще спомена близостта със Страшимиров не като тема, а с това, че в неговите произведения също се открива склонност към неестествени, ефектни сравнения и хиперболизации. В посочения роман на Страшимиров също могат да бъдат забелязани различни регистри на речта – грубото слово на „тъмните герои“ и оформящата се градска реч с нейния специфичен спектър. Подобен тон се забелезва и в романа на Евтимова и може да се открои във вътрешните диалози на бабата и на майката Ана, на Фил(лип) Василев, които проговорят, когато детето е доведено в града. У Страшимиров също се среща модернистичната склонност към експеримент с българските канонични автори. В „Роби“ се „чува“ цитат от Ботев – „край град София аз видях стърчи черно бесило“, и героят допълва иронично, за да може текстът да снизи регистъра на казаното, че там всички са за бесене.
Този текст не целеше да преразказва романа, читателят ще проследи сюжета му и сам, не целеше и да търси неточност в сравненията или да коментира повторителността на хиперболизациите, макар че някои биха могли да бъдат избегнати. Той се опита да потърси мястото на романа не по лавиците на книжарниците, каквото той безспорно ще има, а в литературната памет, която чрез сближаванията и раздалечаванията поставя всяка творба на истинското є място. Засега остава да внимаваме за мълчаливото четене на онзи, който е срещнал книгата, бил той почитател или читател, който за първи път се докосва до творчеството на Здравка Евтимова. След мълчаливия прочит идва ред на търсенето на място в паметта.

 

Здравка Евтимова, „Зелените очи на вятъра“, Пловдив: „Жанет 45“, 2018.

Реклами