Женското в лириката ни от ХХI век. Абсорбираните гласове на традицията

31518imagesДве наведнъж появили се през 2013 г. стихосбирки от един автор – Пламен Антов – присъстват силно, но и самотно-специфично в началото на литературната година. Но има и нещо друго в тях: те са в христоматийния смисъл междутекстови, тъй като всмукват в себе си известни поетични гласове предимно от камерните поети на България и света. Потопени в постмодерната съвременна ситуация, тези стихосбирки безспорно афишират колажна поетика, смесица от жанрове и чужди гласове, но същевременно изграждат здрава собствена почва, индивидуално отработен образ, изтъкан предимно от чувството. В българската лирика подобна традиция сякаш спира някъде до края на 70-те години от миналия век, заглушена от ерудитско-рационални или сатирико-гротескни почерци, които бяха приоритетни в културното ни съзнание до съвсем скоро. Сравнен с други значими поети от настоящето, например Пламен Дойнов с неговото опоетизиране на публицистичното и социалното, или Николай Милчев с неговата пък игрово-наивитетна визия, с Ивайло Иванов и присъщото му иронизиране на статуквото, Пламен Антов абсорбира „тихите” гласове на традицията и ярко възкресява теми като природата, поета, любовта – въобще сюжети от 60-те и 70-те години, които при Антов се превръщат не толкова в продължение, колкото в културна стилизация, в пребродена дълбочина и нейната дистанцирана овладяност.
Двете стихосбирки имат „говорещи” заглавия: „Пантеизъм и емпириокритицизъм” и „Тотемът на вълка. Неполитическото”. Още с обявяването си те заявяват дълбинните води, из които ще извадят съвремието. Връщайки се назад към митове или завършени модели, към мощни сентенции, постигнати чрез чувството, интуицията или световни сюжети, авторският ракурс ги обработва чрез подробни детайли, чието натрупване постепенно води до екзистенциален извод. Един напълно завършен, затворен, в добрия смисъл на думата, поет, който култивира предходното до степен на индивидуално постигане и прозрение. Природата е тема; но не пейзажът, а тъкмо природата е едновременно обект и субект на тази лирика. Безспорно човекът, изразен обикновено като „аз”-форма, е потопен в природата, наблюдаващ и разсъждаващ относно природата, но пантеизмът е философията, която интегрира живото и неживото, зарежда във всеки детайл или сюжет силата на трансценденцията. Точно според пантеизма, ракурсът се движи в крехката зона между реално и нереално, между живота и илюзията, между натуралното битие и мечтата. Думите, образите, визиите са мълниеносно хвърлени в импресионистични очертания, в тънки мрежи от очертания, но за сметка на това – в бляскави води от емоции: „От нищото светът изригва, / докосна ли предметите с очи.” Наивитетът, „детското” рядко завършват идеята, но затова пък отчетливо чувстват: „Тук винаги ще съм едно безкрайно дете, / на което всичко му предстои.”
Сред българските пейзажисти в лириката Пламен Антов е този, който разработва женското начало, в смисъл на полифонично чувстване без извеждане на идея-гръбнак. Преобладават облите форми, цветните детайли, естествените, натрапчиви миризми. Цялото е разложено на отделни характерни части, които поразяват с асоциативност, с пораждащи усещания за хармонията на вселената. Природните късове са организирани от множество миниатюри, от цветна паяжина, заплашваща да се разпадне, ако към нея се посегне без обич, без възхищение. В традиционен план поетите пейзажисти преди Антов овладяват природата от мъжки поглед, дистанциран, раждащ сюжет, чертаещ или култура на географията, или сентенция на екзистенцията. Антов потъва дълбо в първичността на природата, където има само чувстване, само удоволствие, само неразчленимост в полифонията. С други думи, тук пантеизмът е най-автентичен. Не човекът поражда природата, а природата поражда човека. Активирането на подобна жилка в българската поезия изглежда самотно и беззащитно отдаване на ненужното, на съзерцанието, на онова, за което обществото най-малко се сеща. Лирика на покоя, самотата и илюзията:

Тук, сред настръхналия храсталак,
в самото дъно на бездънната природа,
незнайно как, ненужно как,
увлечен в своята разходка,

нагазих сред поляна в странен цвят.
Че туй са диви ягоди разбрах
едва по ласкавия аромат
на онова, което стъпкал бях.
……………………………………………..
Затворената в себе си, ненужна красота,
отиваща си неузната. И затова лишена
дори от изкусителната суета
на естетическата своя самоценност.

(„Поляната с диви ягоди”)

Разбира се, пейзажите на Антов са не само в обсега на „дивото”, а и в обсега на културите. Изобилстват творби с културни стилизации на градове, култури, улици. Урбанистичното се нарежда до рустикалното, но в овладяването и на двете преобладава състоянието на душата, изведено до пейзаж на душата. Детайлите „наблягат” на своята характерност, така че чрез тях израства градът – с цветове, с топоси, с миризми. Въпреки че човекът се движи – обхожда, оглежда, пътува, – то навсякъде се чувства състоянието на статичност, на завършени мисъл и чувство. Особено градовете са живописно пресъздадени, с откроени улици, къщи, лица, канали, покриви, но… с липсващи хора. По-скоро с липсващи общности, защото субектът е сам в тях, невиждащ друго, освен собственото си чувстване. Пейзажи, откроени на стената като живопис, организирани от преживяването на субекта, от завършените му чувствания, отлели се в покой,  в атмосфера, в индивидуален прочит на света. Сетивността на очите е последният, завършващ пейзажен момент, преди него са почувстваното, изживяното, размишляваното. В своята вторичност чувството като култура е стилизирано до степента на различните характерни детайли, изведени до емблеми на първичната културна основа. Нито рустикалните, нито урбанистичните пейзажи работят с широки пространства. Обратното: ракурсът загребва тесни, но специфични топоси, наситени със също тъй специфични детайли. Това води до интимност, а тя пък – до индивидуалност. Още по-точно – до самотния живот на постмодерния човек, намерил сили да организира от разпиляността цялото:

Виена през лятото се смалява – става
по балкански достъпна, шарена и лилава.
Обичам повече зимна Виена –
бялата, сивата и студената:
широките пусти улици, ветровете
по тях и топлите кафенета.
Виена, с която мога да остана насаме
като в себе си – и самотен,
и не…
(„Виена през зимата”)

Пространството е стеснено и интимизирано до най-малки подробности, до посочени детайли, които обаче носят идеята за цялото, за характерното, за онтологичното: „назад, към малките и бавни / неща, стаени най-дълбоко.” В този смисъл Антов реставрира чрез детайли не обществата като култури или преживяно време, а културите като чувство, като пробождащ спомен, за миг просветнал и отново изгубен във вселената. Всяка човешка активност е сведена до минимум, тялото е усмирено; дори и когато то се движи, траекториите му са ясни: навлизане в тишината, в самотата, в екзистенциалните дебри на въображението и съзерцанието, и в тези разходки чувството подава на ума илюзията за чавешката вечност. Ето защо самотата и тишината са съществителните, които обозначават повторяемите състояния на лирическия герой, чрез тях той може да види важните дребни неща, говорещи за природата на нещата, чрез тях той може да навлезе в дълбините на онтологията и да осмисли настоящия ден чрез далечна предистория. Пейзажите, природните описания, културните портрети на градове и улици се превръщат в природа на нещата.
Точно тази феминизирана чувствителност, облегната върху съзерцанието и детски възторженото откритие на важните „малки неща” превръща в обект жената, а не мъжа. Жената като красота, като изненада, като заоблена форма във вселената е част от възторга от живота, мощен тласък на чувството, импулсивен стремеж на сетивата, търсещи наслада. Жената и се обладава, и се изплъзва, тя е и усет за тяло, и мощ на духа, но преди всичко – тя е възторжено продължение на мъжката душа, търсеща и в нея покой, себеоглеждане, тишина, онтология: „Самата тя е образ в огледало, / повтарящ случването си в очите / ми.” Меката и обла природа е издялкала още една своя форма – жената, също толкова цветна и загадъчна, мамеща и възхитителна, приканваща не към бури и страсти, а към покоя на насладата и установената красота. Но и жената като всичко, видяно през живота, е илюзия, удостоверена само с чувство и с думи: „И само думите ще помнят онова, / което никога не се е случило.” Но жената е и нещо повече – тя е вариация на духовното, на чувстването на света, тя е живот не като пол, а като поглед-огледало на себе си: „Душата ми е с тяло на жена. / Тя в слабостта си само е свободна. / Душата ми е с тяло на природа.”
Там, където погледът, чувстването и размишлението излязат от обсега на природното с всичките му гами (женско, интуитивно, меко, обло), се появява градското, пак с вариантите му (модерно, грозно-разкривено, сюжетно, остро, затворено в стаи, самотни четящи герои, отровени от ерудиция, обезсмислен живот с изначално празни химери). Изобщо далчевски ракурси, с реставриране на диаболичното и вторично-урбанистичното. В цикъла „Градски прози” например (от кн. „Пантеизъм и емпириокритицизъм”) сюжетите са завъртени около ерудитски позиции на съвременния интелектуалец, изведени точно като у Далчев – в безсмислието на модерния човек, в безпомощността му да се „хване” за смисъла на раждането, в агонистичното му пътуване към смъртта. Естествено, че подобни ракурси ще са положени в градското пространство, в тесните стаи на обречената самотност, ще активират жестокостта в битието на малкия човек, „сгащен”, „зазидан” в съдбата си. Детайлите също са неумолимо натурални, белязани с усета за гниене, разпад, с болестното миризливо разтление на предмети, на човешки тела, с деградацията на радостта, на смисъла. Този цикъл е безспорно остро възвиване към мъжкото, натежало с тежките удари на откровените истини. Колкото женската струна е ефимерна и романтична, толкова мъжката е оголена до жестокостта на тленното:

Мъжът на болната жена не вижда сякаш
и не чува.
Измива я, поставя я върху леглото, после
притопля бързо нещо и започва да я храни.
И впити в петънцето мухал на стената
очите му не виждат болната жена,
ушите му не чуват как кълне го тя, докато
се стича супицата рядка
надолу по брадата й, а той я бърше с длан…
И най-накрая тя заспива, уморена
от своята ненавист към света несправедливо здрав.

Тогава чак мъжът, завил грижливо
своята жена,
присяда над карираната мушама – и там,
привел небръснатото си лице над мръсната чиния,
с коричка хлебец той дояжда супата набързо.
А после чак изважда от долапа
той шише с ракия
и устните му в миг се вкопчват в него…

(„Мъжът на болната жена”)

*    *    *
Далчевската традиция е продължена от Пламен Антов и чрез цикъл фрагменти от книгата „Тотемът на вълка. Неполитическото”, които поетът е нарекъл „Политически фрагменти”. Безспорно те започват с афиширане на политическото: „…отново съм тук и отново предстоят някакви избори.” Но дотук – политическото е само ремарка на съвременен живот, след което дискурсът се гмурва във вечното, отново в природното, от където се извличат като завършени състояния тишината, самотата, свободата, поезията, смъртта. Политическото, белязало хоризонта на очакване чрез заглавието, се мярва в началото и бързо-бързо е стопено до кратки сентенции: „Най-отблъскващата черта у политиците – оптимизмът. Без съмнение, най-циничната форма на оптимизъм е професионалният. Впрочем, тъкмо оптимизмът е най-сигурният признак за деградацията на либералната демокрация.” Тези мъжки проблясъци почти се потулват от приоритетното начало за Антов като автор – женското: „Когато пиша, се превръщам в жена.” Оттук нататък животът и човекът се осмислят чрез природата, за да стигнат не до пейзажното, а до природата на нещата. Политическото изцяло се пренебрегва още със заявяването си, или по-точно – политическото означава квазиполитическо, външното на деня е само маска на нещата: „Поезията – това не са думите,/ а гледката, която ги е породила.” Неслучайно се налага един пространствен образ – този на пътеката. Пътеки и пътечки, криволичещи навътре в гори, поляни, цветни полета, дъхащи на диви плодове и цветя. Те мамят човека, той тръгва да криволичи с тях и бавно, стъпка по стъпка, дребен детайл след дребен детайл, открива смисъл след смисъл. Така както върви човек през живота – ден след ден смисълът му се открива. Антов е един от поетите в българската литература, тотално загърбил революционното, новаторското (в смисъл на „ново”, несъвместимо с предишното). Започнал в лоното на постмодернизма, доказал естетиката му с критически и художествени текстове, развитието му като автор върви към отделянето му в индивидуални пътища, в потъването в себе си.  Антов примирява силно традиционни гласове в българската поезия с модерно-колажното чувстване на човека, за да се опре на най-дълбоко традиционното като философия, да го продължи, да криволичи с малките му пътеки напред, да хлътва още по-дълбоко в предшестващи го поети и да доразвива гласовете им: „Тази съвършена тишина на Природата. Съвършена, защото се състои от толкова много звуци, които хармонират помежду си без нито един да се наложи над останалите: шумът от пърхането на пеперуденото крило не е по-силен от далечната гръмотевица. Нито по-слаб от нея.”
Неслучайно един от циклите се казва „Природата – аз”. Когато нещо е обект в дадено творчество, то за да се пише за него и за да се извежда то до обект, значи, че между него и  субекта има дистанция. Субектът се е отдалечил и е осмислил, обобщил обекта до тема, до идея. Това се е случило и с лириката на Пламен Антов, в която „Природата е огледало, през което / навлизам в себе си самия.” Подобна лирика винаги ще остане в обсега на ценителството, не ще стане „звучна”, обслужваща нуждите на деня. Защото е прекалено интимна, съзерцателна, мащабна в слизането си надолу към скрити смисли. Традиция, която в културното ни съзнание е туширана, но затова пък – неизчезваща.

Пламен Антов. „Пантеизъм и емпириокритицизъм“, Ръжана-Ю, С., 2013.
Пламен Антов. „Тотемът на вълка. Неполитическото“, Small Station Press, С., 2013.

Антоанета Алипиева

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s