Единство на противоположни семи в поетичния жанр на Малина Томова

Кирил Попов

Малина Томова не обичаше светлината на прожекторите, беше чужда на усещането за изключителност. Разговарял съм много пъти с нея, пускаше мои текстове за художници и писатели в свои броеве на „Литературен вестник“. А моите усещания за уюта на гостоприемния им дом с Иван Цанев са внушени от общия ни приятел – големия художник Димитър Лалев (двамата с Иван направиха великолепна книжка за Божията майка, издадена от „Жанет 45“)… Сега духът на Малина живее в нейното творчество и надживява спомените за нея. И все пак…

Присъствахме с жена ми на премиерата на затрогващия филм „Гори, гори, огънче“ (и аз обикалях Родопите да събирам народни орнаменти за монографията ми, по време на „покръстването“). Изразихме на сценаристката и огорчението си от нападките срещу филма.

В гаснеща привечер на лятото през 2011 г. се срещнахме на трамвайната спирка срещу Министерския съвет с художника Минко Попдимитров – да му предам броя на в. „Арх & Арт“ с моя статия за изложбата му в галерия „Форум“. По отсрещния тротоар минаваха две жени – едната ми махаше дружелюбно за поздрав. „Това е Малина!“ – рече жена ми и отиде да си поговорят. Малина отново ми помаха високо с ръка. Било е за сбогом! А сега осъзнавам преждевременната й смърт като кошмарен сън, в него пробягват творческата неуморност и ежелюбов с образа на Малина…

Дълги години преди да напусне този свят Малина Томова се изявяваше като неординерен, лишен от маниерност лирик с нееднозначна надежда за социална хармония в условията на неравновесие между вътрешен творчески живот и обществено битие. Затворена в себе си и лиричните си медитации за безсилието да действа съгласно духовните си представи за хармония, тя съзнаваше поезията си като чужда на помпозни думи от моден журнал: „Боже, друго е моето мото: / не хитроумни сентенции в лъскав луксозен том, / а задушевно местенце търся, вървейки пешком“. И вървя с пророческа убеденост, че суетните ще са винаги изпреварвани от опитващата се да опише „живота си в един пътепис-бързопис./ С прашните мемоари на една пешеходна душа…“. Все в контекста на това творческо кредо са изворите за поезия на поетесата. Даже и ако истините за живота са преоткрити „символи, закачени като значки на чужди ревери“, божествено осененият ще ги реактуализира и напрегнат ще стисне в ръката си „голата действителност вместо просяшка тояга“ („Встъпление на глас“).

Без да спират при екзистенциалните извори само, перспективите на поетичния жанр при Малина Томова се завръщат към детските очи, чрез които иска да открие автентичния образ на човека: „ще сричам живота така, по детински,/ сричка по сричка и чудо по чудо -/ и дано дочета приказката за слепи,/ в която спасени и неомърсени/ блещукат из мрака жар-птици и ксении“.

Малина Томова беше орисана да разплете „на паяжината добрия жизнен смисъл“, да пресъздаде неописуемото в гъмжилото от невидими присъствия, верига от обвързващи ме свободи,/ щастливи злополуки и велики случки, / достойни за поредния оксиморон“. И да изрази по този начин поетическата си идея конкретно и констативно, с точно научно назоваване на преносния смисъл. Самоопределяща се и с елементи от приказния детски език, тази поетеса осъзнава фатумната си обреченост на изкуството като артистична игра на живот, но и на смърт. А душевната нагласа на този Homo Ludens (лат. играещ човек), с когото се идентифицира или е индиректен събеседник поетесата, се изразява чрез префикса еже-(любов), в различни форми на анафорично повторение („Последен хороскоп“), синтактично нюансиран /ежеминутен, ежедневен, ежелюбовен… („Долу на земята“). Или е определение към субстанитивна форма в „Епикриза на цветето“ – ежелюбовна калинка.

Хилозоизмът или всевъодушевеността и на неорганичния свят си остава обикнат от поетесата философски мотив, а по този начин вниква и в най-непроницаеми същности от реалния свят – „Щом загася светулката и унеса щурчетата,/ помагай, нощ, на колене ти падам“: „Денят е спортен и почти по потник,/ пак летните си маратонки е обул./ А налчетата, месечинки безработни,/ ще подковат нощеска някой сомнамбул.“

Лишеното от дидактика поетично слово на Малина Томова е наситено и с умалителни думи – пълководчета, щурчета, академичета, споменчета, кралче, смехче, мигче

Преди да хукнеш, твои бяха тези

игриви, трепкащи въздушни мигчета.

(„Гонитба на пеперуди”)

Умалителните думи съжителства в емоционално-сценъчни констатации с думи от лексиката на умъдрен от живота творец. Лексика, съставена от съдържащи предметно или метафорично значение на оксиморон, синестезия, антитеза, ирония – в противоречията си единодушна; гъмжило от невидими присъствия; протяга всеки чуждата ръка; новият ми /стар/ адрес; чужди мои… Лексика, в която има и просторечия – бачкатор, бачкане, създаващи по-пълния облик на един поет, който се вдъхновява в творчеството си от незалязващия образ и на най-обикновената жена-майка.

Стилът на Малина Томова е релационен – изразява отношения; лексиката й се осмисля в антонимичен аспект, отделната дума съседства със свой антоним и му се противопоставя. Приносен към изучаването на тази поезия е всеки интерпретационен опит. А петимният да се вчувства пълноценно в бързописите и стихотворенията на поетесата, да усети новата светлина, в която рефлектира детското, женското и майчинското начала в живота, ги чете бавно. И свързва тези поетични изповеди с наивиза на художниците с европейска културна основа или с интимизма на късния импресионизъм, изобразяващ непретенциозни интимни сцени от домашния бит (Пиер Бонар, Едуард Вюиар).1

Текстовете и стихотворенията, посветени на Малина Томова и публикувани в „Литературен вестник“2, съдържат лични спомени за нейната добродетелност като поет, редактор, издател и сценарист. От некролатричните по своята тоналност болшинство текстове за целите на аналитичните ми бележки отбелязах своето съгласие с точните попадения за изкуството на Малина от Бисера Дакова: „… Навярно тъкмо заради това недоизказаността се превърна в основополагащ белег на нейното лирическо мислене, бе въздигнат в норма, а редът многоточия бе манифестно буквализиран – като мълчание, отправено спрямо и срещу литературната врява“ (ЛВ, 2011, бр. 39-40, с. 11). Както и прозрението на Светлозар Игов: великолепната стихосбирка на Малина Томова „Жизнен опит“ – избрани страници от книга на познанието“, съставена от Иван Цанев: „Изворът на лирическото в поезията на Малина е одухотворената битова реалност – и то не патетизирана, а нарочно „снизена“. (Светлозар Игов). Или от текста на Златомир Златанов: „В невидимата си конфронтация тя предпочита пародийния патос на кухнята,тривиалния инкубатор на всички превръщения, минус колектора на ежедневните жертвоприношения с техния неразчленим битовистки и битов трагизъм…“

Като чете и между редовете в стихотворенията на Малина Томова, просветеният читател ще усети и философската енергия на сгъстените авторски прозрения – за гъмжилото от мисли, което не дава на човека почивка за тяхното осмисляне („Нонстоп“), за свободата като разстояние между убиеца и жертвата („Няколко йероглифа“); за осъзнаването на своя творчески живот като

Нехаен мъж, заспал в детинска поза,

стопанин на размекнатото пладне,

това е той – самият ми живот –

ежеминутен, ежедневен и ежелюбов,

щастлив по навик, самовлюбен до ушите…

(„Долу на земята”)

И във финала на това стихотворение Малина Томова отразява своето схващане за дуалистичното начало на живота, присъщото на цялата й поезия разбиране за едновременното съществуване на две различни и неводещи до единство не само природни и обществени сили, а и състояния, принципи, начини на мислене, светогледи, волеви ориентации, както и други принципи на познанието. И най-непредубеденият читател ще открие в присъщата на стихотворните й текстове двойственост Платоновото схващане за съществуването като „свят на идеите и свят на реалността“. Много често в различен тематичен, мисловен и емоционален аспект Малина Томова изразява своите поетични инвенции в съпоставка на Бог и Дявол, на детска и старческа възраст, на разсъдък и вяра, на отвъдно и отсамно. И винаги в основния противопоставим контекста на Дух и Тяло, на Добро и Зло:

Ала внимание! Тук долу – на земята –

започне ли доброто слънце да прежуря,

и злото изпълзява изпод камъка…3

В приглушена образност е изваяно стихотворението „Пътеуказател“: „А внуците – надменни автобогове/ ще профучават край последната талига,/ заскърцала въодушевено към безкрая“… Мисля с основание, че грешат онези повърхностни читатели, за които поезията на Малина Томова е една лесно усвояема духовно естетическа енергия. И защото самата душевна нагласа на тази поетеса е пронизана от скепсис, от критично мислене, от позитивно съмнение; душевност, стъкмена от стъпило на земята въображение…

Но скептицизмът на Малина Томова е умерен и в рамките на познатата реалност, в която се движи и размишлява нейният лирически двойник – строго резервиран към бездарността и към безкритичното отношение към различните превъплъщения на Злото. Съмнението у тази поетеса произтича спонтанно от дълбоко осъзнатото различие на всичко, което я обкръжава – хора, разстояния, места, явления, свързаност, закони, навици, възгледи… Всяко противопоставяне е възможно, тъй като съществува в границите на някакво единство4. Показателно за това е стихотворението „Поредният оксиморон“:

В противоречията си единодушна,

опитвам се неописуемото да опиша:

гъмжило от невидими присъствия,

верига от обвързващи ме свободи…

Много от стихотворенията на Малина Томова са себеизповед, като вътрешен монолог, в който по-близко свързаните с доскоро живата Малина ще узнаят и автобиографични факти от нейния живот: стопанка на гостоприемен дом, довереница на чужди тайни и проблеми, самарянка, щастлива майка… („Трийсет хиляди“, „Приказки по телефона“…)

Без да отслабват от своята жизнена острота и индивиуално изживяване, многозвучните идеи – да се живее с чиста съвест („Душата ми е бодра, гола, беззащитна,/ като дете в корито“), вложена в раздвижените от вътрешен диалог и автоинтервю стихотворения „Орехотрошачка“, „Най-хубавата ни игра…“, внушават обобщение и мащабност.

Избраната от Малина художествена форма може да е и епистоларно-сакрална („До поискване“) или зодиакално-посесивна и минорно пасеистична („Последен хороскоп“). И стихотворенията да се свързват с ключовата дума ежелюбов в епифорично и трикратно анафорично повторение – като емблематичен за тази поезия анжамбман, като благозвучно пренасяне на една ключова дума от едно стихотворение към следващото го, до трикратното сливане на думата във финала: „Звучи като ежелюбовежелюбовежелюбовна/ магия, детска игрословица, молба!“

Филологически академично образованата Малина Томова можеше съвсем професионално да постигне точно заглавие с понятийна дума. В „Акростих за деца“ отгоре надолу се четат имената на трите й дъщери – Рада, Цвета, Дана, наречени академичета по игрословие. Точното познание чрез игра е обогатено с омайни думички от рода на абракадабра. Често внесеното в заглавието литературно понятие е и ключ за радикално вникване в съдържанието на стихотворението („Старата метафора“). В абсолютния хилозоизъм на цитираното стихотворение философската тоналност е анихилирана неподражаемо – „… стипчиви ранни стиха/ са изпокапали в градината – набръчкани, отрано състарени!/ За радост на попарената авторка…“, „растат нещата,/ прераждат се и зреят мълчаливо“. Лайтмотивно извисената до универсалност идва с надеждата на лирическия герой, че утре ще е „семчица във всяка радост“.

Във формотворческата енергия на Малина е заложена амбицията да намери най-адекватен художествен изказ и на най-напрегнатата мисъл. Думи и изрази с противоположни семи („моят дом е тяхна крепост“) се изявяват в синтагматиката по своеобразен начин – в синтактични конструкции, в лексикална и синтактична съчетаемост и т.н. Впечатляваща е семантичната свързаност между значенията на еднокоренни думи: в стихотворението „Голямото съсредоточие“

… Съсредоточавайки се в правилата,

дечица ще играят на „не се сърди, човече“…

… а вече съсредоточени пълководчета

ще разиграват пъкловодческите си маневри.

В „Стигмати“ „душа червенокръстка е разпъната на кръст“; в „Плач по Александър“

изгряват и залязват в тоя незалязващ град,

пазарен и загадъчен, световен и провинциален…

Спомних си, че когато се появи стихосбирката на Малина Томова „Стигмати“, аз я възприех и като поетичен псалтир. Може би заради прерастващия от реалност към извисеност дух. Или заради предимството в книгата на духовно нравствените стойности – за вечния порив на човека към духовна чистота и съвършенство, за тъгата по преходносттта на съществуването… Тази поетеса знаеше, че възприемането на една книга зависи от активността на възприемателя, от неговата способност да допълни нарочно премълчаното в думи, образи и мисли, да „досъздава“ спестените от наративност лирични изповеди. Сега огласявам своите аналитични бележки за нейната поезия, макар да усещам присъщата й приживе скептична нагласа. Не съм Всемогъщият Четец, но провидях във виртуалното пространство многоточие в книгите и като на светлинно табло поетични инвенции за анестизиращото и тонизиращо въздействие върху човешката душа, общуваща с искрено изповедната поезия на Малина Томова…

1 Едуард Луси-Смит, Речник на термини на изкуството. София: Петър Берон, 1996, с. 118, 70.

2 „Литературен вестник“, С., 2011, бр. 28 и 39-40.

3 Вж. Хенрих Шмит,Георги Шишков, Философски речник. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1997, с. 173.

4 Гочо Гечев, Антонимите в българския език. София: Народна просвета, 1989, с. 14.

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s