Дейвид Мичъл разговаря с Дейвид Пийс: Забавям темпото. Не мога да повярвам, че съм публикувал осем книги за 10 години

Петнадесет години след като бяха включени в списъка на най-добрите млади британски писатели, съставен от сп. „Гранта“, двамата автори говорят за своите съмнения и пристрастия и разказват за новия си дом в чужбина

 

Дейвид Мичъл: Да започнем с това  – искам да споделя наблюдението, че всеки автор използва ограничен набор от архетипни теми – понякога само една. Авторите не избират тези теми, по-скоро ги получават в наследство от моделите, които следват в живота си; дори с времето да се опитаме да ги изключим от работата си, те отново проправят пътя си назад. Дали това звучи познато? Такава тема в новата ти книга Patient X: The Case Book of Ryиnosuke Akutagawa е менталното разстройство, екстраполирано в умопомрачението на автора на къси разкази Рюноске Акутагава. Приемаш ли, че това е една от архетипните теми и ако да, можеш ли да отговориш защо си се спрял на нея?

 

Дейвид Пийс: Съгласен съм, че писателите се занимават с повтарящи се архетипни теми или проявяват силен интерес към определени проблеми. Роджър Пулвърс, писател и преводач, наскоро постави същия въпрос във връзка с наблюденията му върху моите изследвания на „умопомрачението“. Всъщност бях искрено изненадан от този въпрос, бих казал, че проявявам интерес към хора и общества, поставени при екстремни обстоятелства,  справящи се с крушение – лично или на цялото общество. Вярвам, че в такива моменти научаваме какви всъщност сме. Дори тогава обаче не бих казал, че поведението ни е резултат от съзнателен избор; опитвам се да разбера миналото и настоящето на градовете, където съм живял и живея сега, както и хората, сред които съм бил и сред които съм в момента, и да направя това, като създавам истории и пиша биографии за тези места и хора.

Бях привлечен към Акутагава първо като читател, после като писател, а интересът ми към нето е начин да разбера по-добре страната, където бях избрал да живея, и по-специално периодът под управлението на Тайшо[1] – от 1912 до 1926 г. Исках да намеря отговор на въпроса как писателят се е справял или се е провалял в това бурно време, а не да се концентрирам върху влошеното му психическо здраве и последвалото самоубийство.

Връщайки се бързо към въпроса, който постави, бих искал да кажа, че ти си обсебен от темата за лабиринта и нишката, която ни води в него; сякаш всичките ти романи (и разкази) са част от една голяма книга, побрала множество карти, които непрекъснато проучваш, опитвайки се да намериш пътя от едно място до друго, от едно време към друго, по фантастични начини. След всичко, което казахме, все пак не е ли читателят този, който влага собствените си пристрастия и интереси в текста? Да отбележим, че сме приключили с този въпрос и да продължим напред…

 

Д.М.: Все пак, поддържам теорията за умопомрачението на Роджър Пулвърс, въпреки че това, което каза за екстремните обстоятелства, звучи убедително. (Какво би се случило, ако екстремизмът се превърне в една нова нормалност, през 2018 г. е спорен въпрос.) „Пропастта“ между начина, по който оценяваш собствените си творби, и начина, по който другите хора ги възприемат, може да бъде толкова шокираща, колкото и разликата между начина, по който виждаш самия себе си и преценката на другите.

Лабиринти и нишки? Те безспорно присъстват в моите книги, макар че ги виждам  по-скоро като мотиви или структури, а не като теми. Въпреки че понякога структурата е тема. Също като теб искам да разбера защо нещата са такива, каквито са, а не такива, каквито биха могли да бъдат. Освен каузалността, моите повтарящи се архетипни теми включват хищническия начин на живот, ненаситността и грабителството; езика и начина, по който той може да накърнява и принизява; принадлежността и липсата на принадлежност – наред с темите, които са вплетени във всички романи: идентичността, паметта и времето.

 

Д.П.: Мисля, че минаха две години, откакто се срещнахме за последен път. Тогава говореше за някои детайли, свързани с предстоящите ти книги. Според твоя план сега би трябвало да си в света на рока от втората половина на 60-те. Прав ли съм? Или имаше вмешателства в този план? Отклонения?

 

Д.М.: Да, сега съм там – в моето десетилетие, късните 60-те. Смятам да довърша книгата тази година. Два други проекта изядоха времето ми след последната книга, но пиша следващия роман и няма да прекъсна работата, докато не предам ръкописа. Върху какво работиш ти, пост-Patient X?

 

Д.П.: Работя върху третата книга от токийската трилогия, която се нарича Redux. Пиша я вече почти 10 години – изоставените чернови съдържат около половин милион думи. Redux отне по-голямата част от тези 15 години, изминали от първата ни среща, но беше пренебрегвана понякога заради настъпилите промени в живота ми. Режимът ми на работа съществено не се е променил: работя от осем до четири часа, седем дни в седмицата. Сега обаче се чувствам по-малко уверен в своето писане и често съм парализиран от съмнения. Забавям темпото: Не мога да повярвам, че съм да публикувал осем книги между 1999 и 2009 г., но съзнавам, че съм написал само две книги оттогава. Същевременно зная, че това не е нещо необикновено за мен; над бюрото ми виси лист хартия с цитат от Жан Жьоне, който ме крепи: „… след блестящ период всеки артист прекосява страната на отчаянието и рискува да загуби своя разсъдък и майсторство. Но ако успее да се измъкне от нея като победител…“. Работя с надежда.

Какви бяха промените, които настъпиха през тези 15 години в твоя „живот на писател“? Имам предвид както рутината и навиците ти, така и амбициите и надеждите ти, свързани с работата?

 

Д.М.: Промените в начина ми на писане от 2003 г. насам, когато бяхме включени в списъка на „Гранта“ с млади писатели? От една страна, не са много. Все още писането е работа, която трябва да бъде вършена всеки ден, но е съпроводена с тактики за отлагане, които засилват чувството ми за вина. От друга страна, забавих темпото. Появата на децата е една от очевидните причини за промяна. Не просто защото децата те карат да видиш обществото през очите на родителя. Постоянното наблюдение на процеса на израстване, който продължава повече от десетилетие, е полезен за опознаването и разбирането на личността и характера. Работех и за киното, което стимулира пестеливостта в писането. Сценаристите трябва да направят твърде много с малко думи.

Прекарал съм осем години от живота си в Япония, но ти си там вече почти 24 години. Като дългосрочно пребиваващ в тази страна, чувстваш ли се като човек, обвързан с това място, или все още си свободно движещ се чужденец, въпреки че имаш семейство и социална осигуровка? Пребиваването ти там предимство ли е сега?

 

Д.П.: Вкъщи или далеч от дома, Британия или Япония, приобщен към обществото или вечен чужденец? Това са трудни въпроси, свързани повече с чувствата, отколкото с разума, които се усложняват още повече от остаряващите родители, порастващите деца, времето и разстоянието. Рискувайки да говоря твърде често в цитати, искам да споделя с теб превъзходен откъс от последното интервю на Роберто Боланьо, където той казва: „Моите две деца са единствената ми родина. И на второ място, може би няколко мига, няколко улици, няколко лица, сцени или книги, които живеят вътре в мен“.

Когато направих опит да се върна в Йоркшир, разбрах – един егоистичен импулс – че се нуждая от стаята си в Токио, Националната библиотека и антикварните книжарници в Дзимботе, за да пиша, за да живея. Опитах се да не тълкувам това усещане като отхвърляне на Британия, а като приемане на ситуацията, в която се намирам. Би трябвало да си преодолял критичния момент – живееш в Япония по-дълго, отколкото си живял в Британия. Успешно си писал на много различни места – Италия, Нидерландия, Ирландия от известно време – смяташ ли, че си способен да пишеш навсякъде? Ирландия ли е мястото сега, от което имаш нужда, за да пишеш?

 

Д.М.: Също като теб аз съм британец като произход, семейство, култура, но с изключение на кратко прекъсване, когато се роди дъщеря ни, не съм живял в страната от средата на 90-те. Когато Англия играе срещу Ирландия в различни спортове, усещам, че тайно се надявам ирландците да победят, за да изпитам удоволствието от чистия възторг на моите ирландски приятели, който ще ни залее след финалния сигнал. Тъй като Брекзит остава по-скоро говорене, изпълнено с баналности, отколкото политическа програма, нямаме идея как оттеглянето от ЕС ще повлияе върху възможностите в живота на децата ни и свободата им на придвижване в бъдеще.

 

Д.П.: Да се върнем назад във времето, когато си бил в Япония. Какво влияние оказа японската литература върху твоето писане. The Makioka Sisters от Джуничиро Танизаки все още ли е твоят любим роман? Спомням си нашия спор в ресторанта на хотел в Нотингам през 2004 г. дали Runaway Horses на Юкио Мишима не е по-добър роман. Тогава ти ме обвини в липса на чувство за хумор. Не че съм злопаметен. Сега бих казал, че това е Kokoro от Нацуме Сосеки.

Водя курс за литературата на 21. век в Университета в Токио и в края на годината карам студентите да изберат любимия си разказ и роман, разглеждани в часовете ни. „Вариации върху тема на мистър Донът“, разказ, който си написал за „Гранта“ в Япония, два пъти оглави класацията; „Никога не ме оставяй“ на Казуо Ишигуро винаги печели класацията за любим роман.

 

Д.М.: Съжалявам. Решил си, че те обвинявам в липса на чувство за хумор, защото се възхищаваш на Мишима! Споменът ми е неясен, разбира се – сигурно съм се опитвал да кажа, по моя недодялан начин, че творчеството на Мишима е лишено от хумор; все пак харесвам книгите му в други отношения. Имам предвид хумора в неговия най-широк смисъл, не като поредица от остроумия. Танизаки не винаги предизвиква смях, но маята, с която е замесено писането му, го превръща в по-добра компания.

Минаха повече от две десетилетия, откакто прочетох Makioka Sisters; вероятно съм се променил като читател, не съм сигурен коя книга може да получи определението „мой любим японски роман“ сега. Харесвам също Сосеки – той притежава щедрост на духа, която ми напомня за Едуард Форстър – нещо, което липсва на по-аристократичния Танизаки.

След като сме тук, двама писатели имигранти, които обсъждат японската литература от 20. век като двама познавачи, трябва да кажа, че много харесах твоята глава за Сосеки в Patient X, когато той попада на един възможен Джак Изкормвача по време на мизерната си година в Лондон – това е един от моментите, когато се осъществява превъзходен синтез между криминалния писател и изследователя на японската култура.

 

Д.П.: Опитвах се да внеса хумор в текста за „инцидента с Мишима“[2] – това обаче не е моята сила – и за да бъда точен, не съм се засегнал ни най-малко. Благодаря ти все пак за твоята оценка на главата „Спалнята на Джак Изкормвача“. Исках да съпоставя злочестата година на Сосеки в Лондон с времето, което прекарва Анджела Картър в Токио. Бях вдъхновен от едно съвпадение: музеят, посветен на Сосеки в Лондон (който вече не съществува, за жалост), се намираше съвсем близо до последната къща, където беше живяла Картър в Клапхем. Намерението ми обаче се превърна в нещо друго, както обикновено се случва.

 

Преведе от английски Ружа Мускурова

 

Преводът е направен по The Guardian, 23 март 2018 г.

 

[1] Управлението на император Йошихито „Тайшо“ (1912-1926 г.) е свързано с нарастване ролята на парламента и засилване на демократизацията на политическия живот. – Б. пр.

[2] Мишима се самоубива, извършвайки сепуко, през 1970 г. след провала на бунт срещу властта, в който участва. – Б. пр.

 

Реклами