Геният в сянка

6-1Да продаваш книги е бизнес. Да редактираш граматически грешки и да коригираш шпалти е рутина. Да разпознаеш качествено художествено произведение, което ще остави отпечатък върху литературния хоризонт, е талант. Геният се крие в готовността да развиваш таланта на творци, които създават произведения, заради които си струва да се занимаваш с книгоиздаване.
Петстотин страници градят образа на един американски редактор през ХХ век. От биографията научаваме, че Макс Пъркинс е джентълмен от висока класа, янки, възпитаник на Харвард, бивш журналист, миротворец, съпреживяващ творбите на авторите си (притежателното ‚си‘ е нарочно и особено важно), винаги с шапка, с прогресивно намаляващ слух, съветник, здравомислещ стълб, баща и съпруг, добър слушател, дори когато не може да помогне с уместен съвет, обединяващото звено на таланта и гения с главно „Г“. И не на последно място: редактор.
През пролетта на 1919 г. в Манхатън, Ню Йорк се срещаме с Максуел Пъркинс, а биографията му ни поставя в началото на кариерата му като редактор в издателство „Чарлс Скрибнър и синове“. Макс не се дистанцира от писателите, говори на техния език и умее страстно да се бори в името на „превъзходни романи“. Той успява да разтресе приятно „спокойната лагуна на литературни вкусове и ценности към книги, вкарани в коловоза на благоприличието“ в консервативното издателство „Скрибнър“. Благодарение на непоколебимото упорство и вяра на Пъркинс в „талант като този“ „Скрибнър“ приема за печат романа „Отсам Рая“ (1920) на Ф. Скот Фицджералд.
„Още от Фицджералд и после с всеки нов автор, който поема, той (Макс) постепенно променя традиционното схващате за ролята на редактора. Издирва нови автори, които са не само „безопасни“, конвенционални като стил и приветливи като съдържание, но и говорят с нов глас за новите ценности на следвоенния свят.“
След литературния си успех Фицджералд е екзалтиран, но се лута между любовта си към Зелда, пищните бляскави партита, характерни за ерата на джаза, и сладкото опиянение на алкохола и славата. В края на 1924 г. той препоръчва талантливия според него Ърнест Хемингуей. Пъркинс прочита „коравите думи“ и „насечени изречения“ и въпреки новаторския стил на писателя, конкурентни издателства и краткостта на материалите, Хемингуей подписва договор със „Скрибнър“, които публикуват романа му „Слънце изгрява“ през 1926 г.
Третият ключов автор както в кариерата на Пъркинс, така и в живота му като близък доверен приятел впоследствие, е леко странният Томас Улф, представен на редактора от литературната агентка Мадлен Бойд. Огромното количество суров писателски материал предизвиква „тревожно опасение“ в Пъркинс, докато той се опитва да смели първоначално озаглавения роман „О, изгубени“. Година по-късно излиза от печат „Погледни към дома, ангеле“ (1929).
Могат да се изброят редица произведения, върху които Макс Пъркинс работи като редактор и основен двигател на всяка една книга да бъде издадена: Фицджералд с “Красиви и прокълнати“ (1920), „Великият Гетсби“ (1925), „Нежна е нощта“ (издадена чак девет години след „Гестби“ през 1934 г. при безброй аванси и обещания от автора); Хемингуей и неговите оживено критикувани произведения „Сбогом на оръжията“ (1929), „Зелените хълмове на Африка“ (1935), „Да имаш и да нямаш“ (1937), „За кого бие камбаната“ (1940); странният Улф и „За времето и реката“ (1935) и други.
Изреждането на популярни романи върши работа, нали? Впечатлява масовия читател с повърхностна обща култура и грабва окото като нещо „интелектуално“. Биографията на Макс Пъркинс, написана от А. Скот Бърг е изпъстрена със заглавия на книги, знайни и незнайни писатели, години работа, редактиране, редактиране, редактиране. Виждаме го през възгледите му за жените, книгите, книгоиздаването, съпружеските му отношения до ежедневието му и тривиалните детайли, чрез които успяваме да си го представим като истински човек.
Но тримата му най-известни „находки“ ще бъдат свързвани с неговото име заради комерсиалния им успех, въпреки че това в никакъв случай не цели да омаловажи литературната стойност на произведенията на писателите. „Читателите добиват повърхностно впечатление за книгата“, литературната критика винаги ще бъде на нокти не само срещу младите, красиви писатели, но и срещу утвърдените доайени. Редакторът е буфер между неоформения ръкопис и капризния читател, свикнал да чете на килограм. А този конкретен редактор Макс Пъркинс посвещава живота си на случайните литературни бисери, на които попада, а биографията му от Бърг успява сякаш чрез художествена измислица да изложи на показ гения и гениите му.
Читателите изискват величие и гениалност. Съвременното българско книгоиздаване има желанието да търси изпуснатите си гении, но в България продаването на книги е по-рентабилно от търсенето на гения. Тъжен факт, осъзнаван от редактори, възприели блогърската култура, обидени литературни критици и разглезени писатели.
Камбаните винаги ще бият за Макс с литературното ехо, отекващо в редактираните от него произведения. Великият Макс, който умира през 1947, за да се завърне у дома при непреходните думи – „най-въздействащата материя“.

ВЕСЕЛА КОЕВА

А. Скот Бърг, „Геният“, прев. Надежда Розова, ИК „Колибри“, 2016