В маргиналията на Бекет

6-2Англоезичен сборник с текстове върху Самюел Бекет, издаден в България… Звучи на крачка от научно-издателския авантюризъм, още повече, че след разгръщане на луксозния том с твърди корици българският читател бързо ще установи, че в него, като изключим предговора, текстове от български автори всъщност няма. Самото поставяне на въпроса защо? обаче преначертава всички локални, национални, регионални, езикови и дисциплинарни граници, които жестът на издаване на Beckett/Philosophy именно от Философския факултет на Софийския университет подрива. Бихме могли да напомним настояването, че науката се ражда от усилието по прекрачване на границите от възможното към действителното и от мислимото към възможното, макар да е вече поизносен от чести употреби в университетските аудитории сантимент. От друга страна, да приемем сборника като PR международна дейност, която цели да класира факултета и университета по-напред в някоя ранглиста или да го представя в добра светлина пред някакви глобални академични общности, би било не по-малко едностранчиво, пък и не без щипка балканска завист и неуважение към постигнатото от авторите на изданието, без значение като колко значимо преценяваме това постижение.
Към тази малка отстъпка от добрия тон на неутрална приветливост ме подтикна в голяма степен предговорът към сборника от Александър Гънгов – Is This Right Ttime to Ponder Beckett and Philosophy. При цялата представителност на изданието, предговорът на Гънгов разглежда абсурда твърде много по български и твърде малко по Бекет. Вижда разлики и контрасти там, където биха могли да бъдат видени също така прилики и сходства. Според Гънгов активната българска рецепция на Бекет принадлежи на годините на „реалния социализъм“, през които авторът се оказва освен всичко друго и стратегия за духовно оцеляване. При все че в годините на продължаващия преход „промени“ е сякаш не друго, а презимето на българския Годо. При все че Бекет не е слизал нито от театралната сцена (в Театър „Българска армия“ например), нито от рафтовете на книжарниците и продължава да бъде също толкова надеждно убежище на психическото здраве. При все че поводите за паралели със сега далеч не изглеждат по-малко от тези с преди. С това българският предговор пропуска да отговори, или може би го прави не съвсем убедително, защо една от сериозните стъпки в критическото осмисляне на Бекет се случва именно като издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, доколкото това не е сборник с доклади от конференция, провела се на българска академична територия, а подбор от критически текстове, които бележат достигането до някакъв етап на завършеност и осъщественост на критическия подход към работите на Бекет през отношението им към философията.
В уводните си думи Матю Фелдман се заема да скицира постигнатото от тази критическа традиция и мотивите за нея. Като нейно продължение сборникът съдържа десет есета с  ключови отношения между Бекет и даден философ и три по-обхватни есета, фокусирани върху следвоенното творчество на автора.
Томът представлява четене на Бекет по записките му в полетата на философските издания от личната му библиотека и по подробните бележки, които си е водил, запознавайки се с даден философ. Авторите от сборника се заемат с нелеката задача да обследват произведенията на Бекет за алюзии към философи, за които има достатъчни свидетелства, че са му били познати, и градят интерпретации въз основа на тези негови връзки с философията.
Карим Мамдани (вторият съставител на Beckett/Philosophy) напомня обаче и за рисковете в този подход. При все че наличието на тези връзки е безспорно, тяхната природа не е толкова ясна и безпроблемна. Остава отворен сериозният въпрос дали това са отпратки към философски концепции, които Бекет споделя и от които черпи естетическо вдъхновение за работата си, или те са повече иронично оттласкване от развенчани като несъстоятелни за автора позиции. Всяко от есетата остава изправено пред този въпрос и по необходимост му дава свой несигурен отговор.
Според Фелдман „философското чиракуване“ на Бекет се осъществява в десетилетието между 1928 и 1938, кратко, но интензивно. Оттам насетне работите му само утвърждават „ученото незнание“ (Кузански), с което той се обръща към въпросите за съществуването и човека. Според Доналд Върин Вико заличава границата между филология и философия за Бекет, което му предоставя възможност за сливане на двете в един изследователски метод. Според Ерик Тонинг Бекет заема от Шопенхауер скептицизма си по отношение на продуктивността на концепцията в изкуството и изобщо вижда Шопенхауеровия песимизъм като основа на особената Бекетова естетика. Дейвид Адиман пък се разграничава от възгледа, че Бекет изкривява в прочита си По следите на изгубеното време в монографията си върху Пруст именно защото го чете твърде много през Бергсоновото пространствено схващане на времето (според което миговете са коекзистентно взаимопроникващи се в синхронията на паметта). За Адиман отношението на Бекет към Бергсон е повече оттласкване, отколкото следване. Матю Фелдман изследва отношението на автора към Вилхелм Винделбанд и номиналистичната философия, за да представи тезата си за номиналистична ирония като междинен етап при Бекет, чиито ресурси следва да се постигнат чрез разкъсване на езиковия воал в литературен еквивалент на Бетовеновите паузи. Според П. Дж. Мърфи критическото осмисляне на сложното и многоизмерно отношение между Бекет и Кант би могло да преодолее затварянето на интерпретациите върху Бекет изцяло в калъпа на негативността…
Съставителят Матю Фелдман определя Beckett/Philosophy като най-пространната дискусия в англоезичната литература към момента относно Бекет и философията. При все че превъзходната степен във всяко сравнение следва да бъде поставяна под въпрос, публикуването на сборника от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ показва и в известна степен отказ от хуманитарна самоизолация, макар и на цената на англоезичността. Отстояване на място в международните академични общности, не просто като позиция в ранглиста, а и като реален участник. По тези причини публикуването на Beckett/Philosophy не може да не радва.

Чавдар Парушев

Feldman, Matтhew, Karim Mamdani (edtrs.). Beckett/Philosophy. Sophia:  University Press “St, Kliment Ohridski”, 2012, 319 p.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s