Във вертикалния свят на дървесата

Аксиния Михайлова

Ако трябва да събера в едно изречение усещането си за поетичната книга „Дендрариум“ на Александър Шурбанов, то би звучало така: това е книга за дърветата и човеците. Книга – възхвала на природната хармония и подреденост, в която човекът влиза и излиза като в храм, опитвайки се да намести себе си и своето битие в него. Той съзерцава, вглъбява се, размишлява в опитите си да се успореди и съизмери с тази природна подреденост. Но ние, хората, съизмерими ли сме с храма?
Когато преди година четох ръкописа на тази книга, бях изненадана и възхитена от тематичното му единство, от това как мотивите и образите преливат от стихотворение в стихотворение, допълват се, кореспондират помежду си. И най-вече от покоя и ведростта в отношението на лирическия говорител към тази подреденост. И тайничко си пожелах един ден да достигна това ниво на светла и кротка мъдрост, за да мога да кажа и аз като автора: в дърветата съм в мир.
Тогава не знаех, че тези около петдесет творби са писани за период от четири десетилетия: 1977 – 2017 г. Установих го, когато разтворих книжното тяло на „Дендрариум“ преди няколко дни. Което е потвърждение на факта, че всеки поет си има теми, които продължават да го вълнуват през целия му творчески живот, понякога като тънък планински ручей, понякога като придошла от пролетните дъждове река, но никога не пресъхват. Отвъд преходни литературни моди и твърдения, че всяка следваща книга на един поет трябва да е различна и като тематика, и като начин на поетичен изказ. Иначе би била повторение. Поетиката на Ал. Шурбанов е единна и непроменена, а корелацията „поет – природа” е сред водещите в българската поетическа традиция от Вазово време насам, една от постоянно присъстващите е и в световната поезия. Но обговарянето на темата, подстъпите към нея са различни; дълбочината на прорезите и движението от спокойно отстранено съзерцание на един пейзаж, в който сме и не сме едновременно, до дълбоките философски прозрения, до които достига творбата, до онези illuminations, появяващи се внезапно и изненадващо, които ни спохождат за миг, като светкавица, изказани просто и ясно, каквато е всяка истина – в това е смисълът един автор да прегърне някоя тема завинаги.

В „Дендрариума” си Ал. Шурбанов е засадил и поставил поетични табелки на над 30 растителни вида – дървета, храсти и понякога някое цвете. Повечето от тях се срещат в нашите ширини, но има и от други земи – като кедъра, портокалите, тисовото дърво. Към някои от тях е особено привързан, появяват се многократно и ги нарича с умалителни имена – брезичките – „призрачен бяг на отвесни траверси“, тополите, „зрелите портокали/ висят сред клоните на улицата/ като златни кюлчета,/ пръснати от взривена банка“, жасминът е в булчинско бяло в едно стихотворение, в друго ни пленява с изящността си. Има творби, в които авторът просто ги назовава с общото им понятие – дърво, дръвче или дървеса и гора. Стиховете на Ал. Шурбанов се родеят с представата на средновековния човек за дървото, за който то е жива материя, жив организъм и подобно на човека може да страда, да боледува, да гние, да бъде наранено, да умре, то притежава и жизнена сила и недостатъци (да си припомним мечешката прегръдка на джанката, от която брезичката не може да се изтръгне) и е силно индивидуализирано.

Какви са дървесата тук, какви човешки качества вижда в тях поетът и какво правят?

Те оживяват, пеят, дишат, шепнат, разказват. Дръвчето е рошаво и немирно, душата на бора е иглолистна и настръхнала, сълзите на кедъра ухаят, върбите са стари, унили скептици, брезичката – притеснена и изтормозена, по голото глогче е набола бяла брада, къпината е зла, жасминът е „по-нахален от троскот,/ пробивен/ безмилостен“, той „задушава, избутва, прегазва,/ иска повече място за себе си само“, тисовото дърво подкрепя издълженото стебло на розата и я закриля от ветровете, храстът е прелестен с вечнозеленото си нехайство, а гората, за да може да просъществува, придобива нови градски навици. Не е трудно читателят да асоциира всички тези качества с човешката природа. Къде свършва дървото и започва човекът?

Една убийствена и точно формулирана алегория на човешките амбиции и вечното човешко недоволство откриваме в стихотворението „Денят бе весел“:

„Черешата/ не се напъваше да стане/ палма или боабаб –/ тя бе доволна от това,/ че е череша…” Нещастието ни се корени в това, че сме изгубили способността да се радваме на онова, което имаме, което сме, което наистина можем и сме призвани да правим, желанието ни непрекъснато да се сравняване с нещо друго, да си създаваме илюзията, че ако сме различни, някъде другаде, в друго пространство и време, бихме били по-щастливи.

Друго знаково стихотворение в тази книга е „Гората се промъква във града“.

Това е срещата между природата като символ на свобода и хармония с цивилизацията, естествените закони срещу онези, които цивилизацията и ние сме наложила във вид на правила и норми, поставяйки си сами граници, често противоречащи на истинската ни природа. Ще си позволя един по-дълъг цитат за градските дървета, за да стане ясно за какво става дума:

Да, истина е,
Че са по-смирени.
Привикнаха
да спазват интервала.
На групички не се събират вече,
Равняват се добре покрай бордюра
И свиват всяко коренче под себе си –
Да не повредят нещо тротоара.
А в клоните
подкастрени изкъсо
отколе вече
птица не е кацала.

През цялото време докато четях и препрочитах тези няколко стиха, си представях не дървета, а човешки същества с изконно принадлежащата им свобода и окастрената им природа, противоречаща на заложения Божествен промисъл за тях.

Другият проблем, върху който искам да се спра, е как човекът се вписва във вертикалния свят на дървесата. Както казах в началото, лирическият герой наблюдава, съзерцава, размишлява, опитва се да прозре и формулира чудесата на природата с неизменния й кръговрат на дни и нощи, на сезони, на дъжд, ветрове и слънце и да успореди, да намести собственото си кратко битие в тази вечност и неизменност. През какви етапи е преминал, за да осъзнае братската непитаща и мълчалива обич на тези съюзници дърветата и да се докосне до покоя, който те носят.

Още първото стихотворение „Пролог“ поставя въпроса за нарушената хармония, една също вечна тема, за човека, осъзнал своята отделеност и самоналоженото обедняване на сетивата, който копнее да се завърне в ония епохи на приказност и отново да стане част от това единство. Да си върне радостта чрез способността да види утрешните гори, които летят около него във семена затворени, да съзре как дъбът е презимувал в жълъда, да осъзнае, че пътищата на човеците са плоски във вертикалния свят на дърветата; да се разтвори във ведрия, хладен и пречистен покой на гората, в който мисълта се извисява към бездънието на небето.

Лирическият герой непрекъснато влиза и излиза в тази природна подреденост. Понякога успява да се изтръгне от всекидневието и различното време, което тече там, за да се слее с тази подреденост макар за миг – но това е миг на щастие: „Само аз не бързам за никъде/ имам време, дръвче,/ имам време“. Друг път, осъзнал невъзможността да бъде едновременно в социума и да е в хармония със себе си, с огорчение констатира: „аз направих вече своя избор/ въпреки съветите на сетивата/ и над корена/ поставих колелото“. Между тези два полюса и в непрекъснат диалог с природата лирическият герой достига да вътрешни прозрения: за това, че представата за добро и зло е относителна, че природата е по-мъдра от човека и дървото често расте там, където е полезно; за заслепението и високомерието на човека, поставил себе си на най-високото стъпало в стълбата на сътворението и дръзнал да се съизмерва с природата („С какво сме по-високи от дървото?/ Със секирата ли?“); за това, че общуването ни с нея е споделеност, че сме свързани много повече с дървесния свят, отколкото можем да си представим, отколкото ни се иска, тук бих припомнила стихотворението за жената, която е прегърнала дървото и му говори. А е достатъчно просто да осъзнаем, че на дървото „не му е нужно нищо/ само малко слънце/ дъжд/ и милосърдието на човека“.

Лирическият герой търси отговори и на философските въпроси за времето, за смисъла на живота – защо живях и със какво живях; настойчиво пита „защо грубостта надвива в този проклет свят, а нежността и красотата трябва винаги да страдат?“ Говори за човешката ни крехкост и мимолетност, за смъртта. Прозренията, до които достига, са изказани с една завладяваща вторична простота. „Хората винаги отминават“ е финалният стих на „Зимен пейзаж с врана“, след спокойно, почти наративно описание на едно пътуване, в което лирическият герой наблюдава пейзажа встрани от пътя. Или заключението при вида на отронения есенен лист, че агонията е танц, когато е част от кръговрата на сезоните. И чувството на благодарност, че си жив, че земята е все още под краката ти, докато заедно с крачещия гълъб и две руси кончета минаваш върху падналите воинства на лятото.

Може още много неща да бъдат казани за поетичната книга на Ал. Шурбанов. За това, че на доста места прави пренос и на дървесни характеристики върху хората: душата ти как цяла е напъпила (в „Предчувствие за пролет“), или маносаните лица на колегите по време на заседанието, на което лирическият герой е длъжен да отиде, след като е изживял неповторими любовни мигове със зрялата череша – прекрасно описана любовна сцена; за символиката на дървесните видове и връзката им със сакралното (резбованият с безброй библейски сцени кръст от стихотворението „Балада за българската липа“). Сигурна съм, че всеки читател ще открие в „Дендрариум“ нещо лично за себе си и ще гледа по малко по-различен начин на природата. Или поне ще започне да я забелязва по-често.
Защото един ден всички ще напуснем вертикалния свят на дървесата, за да се приберем между корените им и ще станем отново неделима част от тях и природата. Затова нека я дарим с възхищението, обичта и човешкото си милосърдие. Защото те са – внушава го цялата книга – част от механизма на съществуванието.

 

Александър Шурбанов, „Дендрариум“, изд. „Scalino“, С., 2017.

Реклами