Връщане към консерватизма

Пламен Антов

pamet_ubilei_kanon_cover1. Това изследване се самоопределя с една нескромна категоричност: “Увод в социологията на българската литература”. Основанията за тази нескромност обаче са неоспорими. “Уводът”, първо, е в исторически план; макар изследването да отчита коректно заслугите на свои по-далечни и по-близки предходници (за това специално ще стане дума по-нататък), то има ясното съзнание за новаторската си роля в спектъра от изследователски подходи към българската литература. И тъкмо тук “уводът”, второ, се разгръща в същинския си синхронен, структурно-методологически план: подхождане към литературата “отвън”, откъм социологията. Това става едновременно в два аспекта – отдолу и отгоре, т. е. откъм емпиричния факт, удостоверен чрез Документа, и откъм едрите свръх-положени позиции на Историята и историческото, на Нацията и националното, на Политиката и политическото, на Институцията и институционалното, и в крайна сметка на Държавата като свръхинституция…
Изследването очертава предмета си по следния пределно ясен начин: “новата българска литература, но не тя самата като набор от творби, ценности, постижения, а начинът на нейното социално функциониране и утвърждаване”. Не обичайно оценностяваната фигура на автора и на творбата е обект на интерес, а “сложната мрежа от взаимозависимости и проекции, често работещи “зад гърба” на автора”. Социологическият ракурс тук функционира като своеобразна критика на литературната митология, разбулващ самата й направа. И по-точно, работата е вгледана в зоните, където се застъпват и пресичат полето на литературното с това на политическото, като се изследва както двупосочността в отношението между тях, така и двусмислеността: литературата като държавостроителен фактор, но и държавният протекционизъм спрямо нея като безкористен или користен начин на моделирането й. Методично се развенчават романтическите представи за “естествения” и “справедлив” характер на литературната парадигма. Канонът е разкрит като манипулативен и сам манипулиран идеологически конструкт, който в решаваща степен е продукт на етатистка стратегия, която се движи неизбежно по ръба на тоталитарния надзор.
Монографията си поставя за цел да ситуира българската литература (като исторически процес, но още повече като свръхценност, която, макар и исторически детерминирана, изпълнява надисторически функции) в нейния социокултурен, народопсихологически и историко-политически контекст. Да изследва сложното взаимодействие на литературата с този контекст и да разкрие механизмите на това взаимодействие. В центъра е преди всичко отношението “държава–литератгура”, и по-специално начините и средствата, чрез които държавата менажира литературата и чрез това  пряко или косвено я моделира. По този начин литературата поема ред отвъдестетически, национално-конститутивни и държавостроителни функции. Като изследва това, трудът на Ем. Димитров всъщност показва нагледно – стъпка по стъпка и на базата на автентични документи – как се случват неща, сърцевинни за самата литература: как исторически се “канонизира” самият литературен Канон и особеното място на Вазов в него (тезата за литературоцентричния характер на българската култура и за “вазовоцентризма” на българската литература). От стратегическо значение за работата е, че това се случва в кризисното следвоенно десетилетие, когато именно на литературата е вменена една свръхфункция, компенсаторна по същество – символно да реализира проваления в сферите на реалното, и по-точно на реалполитическото национален идеал.
Социологическото е разчленено на ред фактори, чиито двупосочни взаимодействия с литературата се изследват както в диахронен, исторически аспект, така и в своята синхронно-структурна функционалност. Освен Държавата като свръхинституция, основни оперативни понятия в сюжета са Националният проект и Църквата, писателският Юбилей и Честването, Празникът и Тържеството. Особен обект на интерес са т. нар. литературни мнемотопи, каквито са Музеят и Паметникът като специфични “места на паметта”, където Държавата пряко произвежда и поддържа официозните презентации на колективната памет.
Така работата поставя от неизползван до този момент ъгъл един проблем, който всъщност е много дискутиран през последните двадесет и няколко години, когато постмодерното българско литературознание преодоля затворения подход към литературните явления. В някаква степен всички по един или друг начин сме засягали отделни аспекти от този сноп проблеми, по-специално можем да посочим важни работи на Иван Еленков, Яни Милчаков, Инна Пелева, Михаил Неделчев, Александър Кьосев, Валери Стефанов, Румен Даскалов, Албена Хранова, както и ред други имена, чиито заслуги изследването прецизно припомня в богатия си свод “под линия”, който тече като един втори разказ, паралелен на основния.
2. Но тъкмо на този многоперсонажен фон още по-силно изпъква приносът на Е. Димитров – за пръв път проблемът е поставен цялостно и е аргументирано разрешен по определен начин на базата на изобилен документален материал. Тоест – изваден от сферата на едрите теоретизации, които като цяло доминираха досега.
Емил Димитров не крие принадлежността си към позитивистичната изследователска парадигма. Той не държи да смайва с висока теория и цитати от престижни модни авторитети, а следва отблизо уроците на основоположниците на българската литературна наука – Ив. Д. Шишманов, Б. Пенев и особено М. Арнаудов, който, знаем, е неговото истинско, голямо и трайно изследователско пристрастие. Изследването бележи своеобразно връщане към класически за българската хуманитаристика традиции на позитивизма след постмодерните заигравания на 1990-те, които революционализираха по един радикален и много плодотворен начин националистичната проблематика, макар и често пъти с артистичната спекулативност на езиковите игри. Смея да твърдя, че подходът на Ем. Димитров по не по-малко плодотворен начин успокоява топката; той сякаш иде, за да отбележи изчерпаността на постмодерния артистизъм, стабилизира изказа и възстановява авторитета на старомодния научен консерватизъм.
В решимостта си за максимална неподвластност на “езика”, на интерпретиращия метаразказ, склонен да играе и затова изкушен към фалшификации, Ем. Димитров избира да се довери максимално на документа. Тъкмо това е едно от най-големите достойнства на изследването (характерно впрочем за цялостната изследователска дейност на Емил) – документалната всеобхватност и прецизност, работата “отблизо” с Архива и Документа (книгата е снабдена с обемно документално и фотодокументално приложение, заемащо повече от 60 страници; състоящо се почти изцяло от новоиздирени и публикувани за пръв път извори). Проучването и обработката на този огромен архивен материал, инкорпорирането му в научното знание, пускането му в обращение – това е безспорна заслуга на изследването.
И в същото време тъкмо с извороведската си обоснованост това изследване оттук нататък, убеден съм, ще се окаже особено импулсиращо за следващи теоретизации, но вече на едно друго ниво, асимилирали богатия емпиричен опит, снет в него.
3. Но като отчитаме тези заслуги, трябва да отбележим и друго важно качество на изследването. Изхождайки от една документална емпирия, то в никакъв случай не остава само на нивото на извороведския принос, а постига ценни наблюдения и изводи в свръх-“високи” сфери от литературноисторически и народопсихологически характер. Сфери като философията на българската литература, пък и на българската история изобщо. Прецизната, подробна и богата работа с конкретния факт е успешно съчетана със строга концептуалност. Налице е съвършен баланс между двете оптики, между двете изследователски стратегии – концептуалното и емпиричното: забележително умение за съчетаване и взаимодопълване на близкия и общия план, на конкретното и общото: формулиране и аргументиране на една пределно едра културноисторическа и националнофилософска концепция, като това е направено на базата на конкретни факти, коректно засвидетелствани чрез Документа. И в същото време това взиране “на дребно” е направено с впечатляващ усет за мярка, без да се разбива едрата архитектоника на цялото, без да се разсейва концептуалното в посока към емпиричната документалистика и изворознание.
4. Работата се центрира около един “осев” за разглежданите процеси период – основно 20-те и донякъде 30-те години на ХХ век, и специално около активната дейност на министър Стоян Омарчевски. Но всъщност – пряко и косвено – контекстът е широко разтворен по диахронната ос и в двете посоки. От една страна, генезисът на явленията е скрупульозно проследен “назад” и изведен от събитията в средата на ХІХ в. – целите и обстоятелствата около образуването на Българската екзархия; “слиза” се дори до самото начало на Възраждането, до Паисий и Софроний, чиято роля е ретроспективно обяснена именно с оглед на онова, което се случва и фундаментализира по-късно. (Тук иде да напомним, че Ем. Димитров е сред най-вещите специалисти по църковна история, съставител и редактор на амбициозно тритомно издание на съчиненията на митрополит Симеон – една от видните фигури на новата ни църковна история, останала напълно неизвестна по политически причини.) В противоположната посока проблемът е отворен – по-скоро асоциативно – към тоталитарния период след 1944 г., чието лесно налагане сякаш намира до голяма степен обяснението си чрез всичко онова, което се е случило по-рано, в онези трайни и плодотворни основи, които кратковременното правителство на Стамболийски поставя; но основи, от своя страна “основани” на скрити и явни потенции на Възраждането – потенции, които Държавата впряга в един институционален аспект. А средищна, медиаторна в този широк процес закономерно се оказва фигурата на Патриарха – на държавния поет.
Именно с очертаването на този едър сюжет се заема изследването, като се фокусира отблизо върху неговата средищна, ядрена и “превключваща” част, която обаче скрито съдържа – като своя причина и като потенция – целия процес (така, както в прочита на Лесинг жестът, изобразен в една скулптурна творба, съдържа цялото движение, от което е част).
Към по-частните – но съвсем не маловажни – заслуги е реабилитирането на фигури като Никола Балабанов (или Жорж Нурижан например), чиято литературна дейност е по-скоро скромна, но затова пък ролята им в цялостния литературен механизъм е решаваща. Но особена заслуга е открояването на фигурата на Стоян Омарчевски – фигура, която израства в един огромен ръст, заслужаваща цялостно специално изследване. Министър на просвещението в правителството на Стамболийски, само за три години (1920–1923) той успява да наложи едно съвършено ново разбиране за ролята на културата, и по-специално на литературата в колективния живот на нацията и ангажиментите на държавата към нея – не като случайни и партийно пристрастни жестове към отделни културни дейци (каквито е имало и дотогава: командировки, юбилеи, награди, писателски пенсии), а като цялостна държавна политика за менажиране на културата – изработването на един “безличен” механизъм, който, по думите на Ем. Димитров, функционира отвъд всякакви лични или партийни пристрастия, с безличния императив на Закона, на “ясния и еднакъв за всички регламент”.
5. Специално искам да откроя още една заслуга на изследването. Лично аз съм много удовлетворен от факта, че то представя широка, панорамна картина на един изключително важен, ключов период от българския литературен развой, който винаги е бил интересен главно чрез модернизма. Именно заради абсолютизирането на модернизма бяха изоставени през последните години други литературни сюжети, свързани с немодерната литература (разбирано в оня тесен смисъл, в който това обикновено се прави). И специално по един недопустим начин, мисля, беше изоставена фигурата на Вазов. Вече писах другаде за това недопустимо загърбване на Вазовата фигура през последното десетилетие; след мощния интерес към раждането и функционирането на националната идеология, който като цяло беляза 1990-те, последва откат в обратна посока. Приблизително от началото на новото столетие, заедно с онази стабилизация на литературния процес, за която стана дума, националистичният разказ бързо започна да се пейоративизира, все повече да се отмества в непрестижните сфери на “политическата некоректност”. За това активно допринесе и обстоятелството, че пряко или косвено той бе присвоен от една крайна политическа реторика, в лицето на всеизвестна политическа формация и нейния лидер, която се появи няколко години след края на 1990-те. Някак твърде лесно и страхливо българската хуманитаристика като цяло дезертира от национналистичната проблема, уплашена от сближавания с въпросната формация, от възможни обвинения в прекрачване на новоналожени идеологически табута. И с това като че ли цял един огромен и базисен пласт на българското хуманитарно знание бе преотстъпен, сведен до площадно-патриотарската си профанация. Една от жертвите на тази “политкоректна” ситуация стана и Вазов; той просто престана да бъде интересен обект на литературознанието, за сметка на ред новопрестижни “дискурси”, като малцинствените, gender, или просто този на класическия модернизъм (който безпроблемно се вписва в глобалисткия хоризонт на неолиберализма). Та на този фон лично аз съм удовлетворен от появата на едно задълбочено изследване, което поставя в центъра си тъкмо едрата фигура на Вазов и изследва механизмите на етатисткия национализъм. И, разбира се, прави това по един изцяло дистанциран, критически начин, без никакви националистични увлечения. Прецизно изследвана е цялата историко-философска обоснованост на процесите, чиито корени са забити дълбоко в характера на Българското възраждане, в самия характер на националната история и на онова трудно уловимо нещо, което обикновено метафорично се определя като национален характер.
И същевременно отчитайки тези заслуги на изследването, ще си позволя за отбележа, че ако нещо ми липсва в подхода, празното място в мощната архитектоника на цялото, това е тъкмо заобикалянето на онази контратенденция в очертания процес, която е не по-малко определяща за него – индивидуализма. Като артикулация на колективните духовни енергии – съзнавани и не, литературата съдържа и този важен, определящ за епохата сблъсък: модерният “вътрешен” индивид-Аз срещу собственото си социално тяло, срещу колективните, по-меки и по-твърди репресии на Структурата. Този сблъсък присъства в социологическия сюжет ако не пряко, то най-малкото по един скрито антагонистичен начин, пораждайки вътрешни напрежения в сюжета. Но доколкото това все пак е един “романтически” контрапункт на социалната механика, той е предварително, “по условие” изключен от обхвата на изследването. Можем да съдим едно изследване само с оглед задачите и целите, които самото то си е поставило; всичко оттук нататък е в сферата на възможните претенции към други изследвания и други изследователски сюжети.
6. Накрая ще отбележа ясния език на изследването, закономерно следващ от ясната мисъл. То обладава един семпъл, но чист български език, който успява да удържи академичния дискурс, без да бъде тромав, от една страна, и четивен, без да прави компромиси с академичността, от друга. Работата е написана стегнато, без да е суховата, и е достатъчно аргументирана, без да е словоразточителна. Специално искам да изтъкна завидното умение на автора да синтезира сложен проблем – но без да го опростява – в кратка афористична формула, която се врязва в съзнанието на читателя (често пъти и графично откроена – един специфичен похват). Умение, в което несъмнено прозира философската образованост на автора.
В заключение ще повторя, че това е важен, не се колебая да употребя думата – фундаментален труд в една сфера, в която са налице сериозни натрупвания досега, но която поне две десетилетия чакаше цялостно, обобщаващо осмисляне. Смея да твърдя, че работата на Ем. Димитров до голяма степен успява да постигне този обобщаващ, синтезиращ резултат, поне на равнището на сегашната необходимост от това.

Емил Димитров. „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература”. София,  Изток-Запад, 2013, 412 с.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s