Болката на хуманиста

Божидар Кунчев

7В тази книга  са истините за предишния и сегашния ни живот, за  битието ни, в което няма решителен обрат, а единствено застой с епизодичните прояви на плахо и пак затихващо движение. Книгата поставя въпросите за клиничното ни време – за паметта, за агонията на настоящето, за недоимъка  на съвест, истина, човещина, солидарност, закони, цивилизованост. В тази книга е диагнозата, която  не може да бъде оспорена. И най-после – в книгата е викът на сърцето и ума, в който непременно трябва да се вслушаме. Своеобразието на книгата е в обилието на литературни, исторически и философски асоциации, придаващи на нейното съдържание още по-богато и въздействащо звучене. В не по-малка степен нейното своеобразие е в етически интонираната проблематика. Авторът размишлява и тълкува, следвайки вярата си, че без етическото, без болката за човека никой от търсените отговори няма да бъде достатъчно пълен. С написаното например за Балканската война той не пропуска да ни каже, че можем да си спомняме често за героизма на войниците ни, но не бива да забравяме и за техните страдания, причинени не само от войната като война, но и от това, което командващите и политиците, а също и „ентусиазмът“ на обикновените хора са им причинили. Пример в това отношение е също и написаното за днешните бежанци в страната ни и написаното за евреите, които не само сме спасили, но и сме  унижавали със законите си против тях. Това етическо начало в текстовете на Тони Николов се обяснява не само с християнската му вяра, но и с факта, че неговото мислене е изцяло в насоката на модерното, действително съвременното интерпретиране на различните проблеми. Етичен, но и много полемичен, той навлиза с правотата на своите доводи в несъстоялия се както трябва дебат за миналото и настоящето, за участта ни на един народ, който още се влачи тромаво сред предизвикателствата на времето, за да не бъде негов пълноправен субект.
За това пропукване в битието ни – някогашно и сегашно – се написа  много. Но ползата като че ли не беше голяма, защото останаха да властват в съзнанието на толкова хора изпразнените от съдържание митологеми. Непреборена остана носталгията по уж осигурения живот до 1989-а, който всъщност беше насилие и нихилизъм, тържество на безумието, което един поет бе нарекъл „безименна пустота“, а друг –„абсолютното нищо“. Манталитетните нагласи, за които Николов споменава в един от текстовете си, пренасяйки ни към времето след Освобождението, като че ли придобиха още по-отблъскващи измерения. Отбелязаното е фактически повод за своевременните размишления на автора, който иначе е подчертано несвоевременен с етическия си подход към избраната тематика. И тук имам предвид пак неговата болка за човека и похитената човечност, която рядко ще усетим в сегашното изобилие на съчинения за социалното, политическото и историческото като проблематика.
Ако  четем книгата с вълнение, то е не само заради нейната позиция, но  и защото освен въпросът защо сме такива, в споделеното от Тони Николов напира и въпросът защо човекът изобщо е такъв. Защо той все се отрича от разумното, за да загърби порядъка и ценностите и да стане причина за социалното и нравственото разпадане. Защото няма смисъл ли? Защото усещането за безсмислие е станало поголовно ли?
Не че няма Смисъл, с който да изпълним и живота си на общество и народ. Авторът вярва в неговото съществуване  и всеки ред от книгата защитава този смисъл, означаващ отговорност, солидарност, труд и дисциплина, морал на институциите, закони, които да  се спазват. Но той постоянно се пита – защо ние не можем? Докога животът ни ще бъде нищета в морално и социално отношение?
Четейки книгата, потъвам в размисъл за негативното в живота ни. Едно време бяха така наречените грешки на растежа, уж рецидив от времето на буржоазията. Ами сега? Двайсет и пет години грешки, нещо повече – престъпност навсякъде: битова, в съдебната власт, в партиите, къде ли не още. И тези „грешки” ли са рецидив от времето на диктатурата? До известна степен – да! Защото някогашната деморализация остави тежкото си наследство, с което не можем да се справим. Но четвърт век измина. И нищо…Почти нищо! Страдахме и продължаваме да страдаме, и пак не се променихме. И окаяното ни състояние е все същото. Защото не разтълкувахме миналото си, не проумяхме огромното значение на духовността, на възпитанието и образованието, на културата. Както и на онази съзидателност, без която няма да заемем достойно място под слънцето. Така и не проумяхме всички, че демокрацията не означава мафия, беззаконие, демагогия и корупция, продажни медии и политици.
Колко прав е Ришард Капушчински, твърдейки, че ако равнището на културата е ниско, мястото на демокрацията се заема от карикатурата. Правотата му се доказва и от карикатурния образ на българската демокрация, от малката ни култура. И така ще бъде, докато не настъпи  обратът, който ще изхвърли на бунището   всичко онова, позволило разрушителния вихър на простащината. Заради тази простащина, заради стъпканите ценности на духовното, заради цялата  несъстоятелност на обществото ни като памет, критерии, воля за нравствена промяна, животът ни отдавна е заприличал на  карикатура.  Лицемерие и цинизъм, незачитането на човека като самостойност и достойнство,  омразата към всеки, който е различен от теб, един вулгарен хедонизъм,  липсата на онова, което ни прави хора, а то е милостта, то е състраданието.Ето заради всичко това животът и демокрацията у нас са карикатура. И Тони Николов го доказва в книгата си.
Защо  сме такива? Има ли изход? Това са трудните въпроси на автора. Задавани отдавна, получавали какъв ли не отговор, и днес те са питането, което не трябва повече да отлагаме. Питането за истината, отнасяща се до последствията, но преди всичко до причината, която тъмните сили в обществото премълчават или преиначават. Като пише за срива на живота ни,  за язвите в обществото, за ситуацията, в която доминира усещането за безизходност, Николов е напълно прав.  Заедно с него и ние се питаме що за народ сме. И дали въобще сме народ, след като паметта ни е закърняла, а ценностите, които изповядваме, са толкова несъстоятелни. След като още ни липсва волята за съпротива и напредък. Тони Николов ни казва защо е така, какви сме били, какви сме днес – ние, българите, европейците, въобще човекът на отминалия и сегашния век. Това са отговорите на мислещо съзнание и заради него е нашето удовлетворение.
Ще се позова, без разбира се, да бъда изчерпателен, на няколко заглавия в книгата.Те са „Каква ни е Людмила Живкова?“, „Гибелният чар на авторитаризма“, „България над нищо“. Ще отбележа и текстовете, включени в частта на книгата, озаглавена „Исторически прочити“. За каквото и да пише Николов, каквото и да предизвиква неговите размисли,  той, наблягам на това,  всеки път казва истината. Униженията ни, нашите провали в историята, необоснованото ни и неоправдано русофилство, несекващите трусове от изстрела в Сараево до днес, причините за нашите улични протести и тяхната безплодност в доста от случаите… Много и различни  са темите в книгата. Широката осведоменост на автора по отношение на фактите, тълкуването му, което отстранява заблудите и лъжите,  няма как да не заслужат нашата признателност.  Авторът ще я заслужи и заради способността му да намери и изтъкне впечатляващото сродство между личности, явления и събития от по-близката или по-далечната ни история, както е в „Гибелният чар на авторитаризма“, и не само там. А намереното сродство навежда на мисълта и за генезиса на злото, и за превъплъщенията му, които, уж различни, всъщност са еднакви. Многозначително е внушението за сродството и в „За „постните дробчета“, където Николов разкрива отблъскващия лик на популизма в политиката, някогашен и сегашен. Размишленията му за парализата в политиката, случвала се неведнъж у нас и по света,  напомнят пак за нравствената деградация на  онези политици, които са емблема на пошлостта и демагогията. Но те се отнасят и  до вината, която има народът, неведнъж оказвал се политически незрял, пасивен и безразличен.
Написаното от Николов в частта, наречена „Годината на протеста“, е драматично повествование за издевателствата на управляващите. Но текстовете  надхвърлят равнището на документа и хрониката и придобиват значението на познание за механизмите и философията на неморалната власт, за психологията на протестиращата улица. И те са своеобразен отговор на въпроса защо сме такива. Отговор, в който доминира истината, че нямаше у нас покаяние,  нямаше го съзиданието, което е невъзможно без паметта, без постоянното припомняне на някогашните абсурди. Отговор, изразен с думите на Тони Николов, че „няма и не може да има нормална общност там, където колективната памет е сметена като ненужен боклук и изсипана на бунището.“ Тази потискаща истина за амнезията на обществото ни, съзнателно поддържана от някогашните престъпници и техните наследници, вече толкова години тревожи и измъчва. Ангажиран с дилемите на безпорядъчното ни време, с неприязън към морала на така наречения елит и на много от институциите и с неприязън към недостатъците и пороците ни, закодирани в душевността ни отдавна, авторът с пълно основание  е нарекъл книгата си „Пропуканата България“. Самото заглавие, поне за мен е така, казва докъде сме стигнали като народ и какво представлява страната ни. Една „пропукана България“, сиреч животът на българите, какъвто е от четвърт век насам. Но и отпреди това, като се съгласяваме с него, че нашият срив е започнал доста по-отдавна – от времето на безразсъдствата, довели до Междусъюзническата война, до безпринципното политиканстване на партиите, които през средата на трийсетте години са вече извън закона, до последвалия  авторитаризъм и до българската политика от годините,  предхождащи онзи далечен 9 септември. Това е, такива сме. И защо сме такива Тони Николов ни го казва и с думите: „Когато изобилстват изблиците на агресия и нищоговорене, значи наистина сме в нулевата точка на нашия политически проект като общност. Тогава е наистина все едно дали някои патриотарски ще кряскат по улиците
Б ъ л г а р и я  е  н а д   в с и ч к о, докато други нихилистично ще кряскат по улиците  Б ъ л г ар и я  н а д  н и щ о. И в двата случая не само страната, а всички ние вкупом се озоваваме на ръба на бездната.“ Текстовете в книгата са заради тези стародавни изблици на нищоправене и нищоговорене. Заради убеждението на автора, представено с мисълта на Хавел,  че „антропологическият срив“ ще бъде преодолян „само с
е к з и с т е н ц и а л н а  р е в о л ю ц и я“, тоест със сакралното ни решение да не се примиряваме и да се намесваме в ситуациите на живота всеки път, когато се налага.
Призванието ни е, както го знаем, е да бъдем неизменно опълчени на антропологическия срив. Книгата на Тони Николов е още един момент от това опълчване. Докога, пита ни „Пропуканата България“ ще бъде така?  Докато не намерим изхода, отговоря ни тя. А изходът е само в нас, в паметта ни, която ще ни ориентира, в съзнанието ни за човека, който действително не трябва да бъде никога средство, а самоцел. Изхода ще го намерим и когато най-после и както го внушава книгата, ще научим „цялата
и с т о р и я  на болестта“ и започнем истински да се лекуваме.  Тогава ще разберем още по-добре защо сме били такива…

 Тони Николов, „Пропуканата България“. ИК „Хермес“, 2015

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s