Ако светът не беше лудница…

7-1Точно 70 години след края на Втората световна война, на 7 май 2015 г. в Швеция бяха издадени записките на Астрид Линдгрен, водени по време на войната. Никой не подозира за тяхното съществуване до 2013 г., когато са открити в един кош за пране в дома на писателката в Стокхолм. Това са седемнадесет гъсто изписани тетрадки с кожена подвързия, които тя нарича „Военният дневник” и обхващат периода 1939-1945 г. Наред със записките си Астрид Линдгрен е допълвала дневника с изрезки от вестници, а пъхнати между страниците му фигурират и преписи от писма от времето, когато е работела в отдела за цензура на кореспонденцията към Службата за национална сигурност. Записките са публикувани без съкращения, а разчитането им е извършено от Карин Нюман, дъщеря на Астрид Линдгрен. Тя е написала и послеслов към книгата, а редактор е внучката на писателката Аника. Предговорът е на Шерщин Екман – една от най-видните представителки на съвременната шведска литература и член на Шведската академия.
Благодарение на издателство „Пан” книгата излиза у нас само осем месеца след представянето на шведското издание. Българското заглавие е „Ако светът не беше лудница”, а автор на превода е Живка Колева – млада, но вече утвърдена преводачка, възпитаничка на специалност „Скандинавистика” в Софийския университет. Редактор е проф. д-р Вера Ганчева – доайен на скандинавистиката в България, познавач на творчеството на Астрид Линдгрен и нейна първа преводачка у нас. В резултат на много доброто познаване на материята от страна на преводача и редактора българското издание на дневника е допълнено с многобройни бележки и пояснения, помагащи на родния читател да се ориентира относно събития, реалии и личности от шведската действителност. Проф. Ганчева е автор и на послеслов към книгата, който по великолепен начин обогатява изданието.
Дневникът на Астрид Линдгрен всъщност е нейният първи литературен опит, защото е писан по времето, когато все още не е дебютирала като писателка. Станалата любима на поколения деца и донесла й световна слава „Пипи Дългото чорапче” е публикувана през 1945 г. Дневникът в известна степен се оказва своеобразна, може би несъзнателна подготовка за бъдещото й литературно поприще. В него тя се изявява като истински автор със собствен оформен стил, с жив и пластичен изказ. Астрид Линдгрен не просто описва събитията от онова време, тя ги коментира, разсъждава над тях, вълнува се. Дневникът представлява жив текст, в който репортажът за трагичните събития е изпъстрен с остроумни вметки и духовити забележки.
Този своеобразен разказ не е историографски или публицистичен, не е и художествен, а предлага едновременно емоционално и обективно регистриране на драматичните събития през онези пет години, наситени с болка, мъка и страдание, с жестокости, насилие и гибел. Но също така и със стоицизъм, с граждански кураж, с истински, пък макар и делничен героизъм.
Войната плаши и възмущава Астрид Линдгрен, но като истинска скандинавка тя се мобилизира като жена, майка и съпруга, като гражданка, и открива собствен фронт срещу силите на злото и на мрака – този на истинските хуманни ценности, на решимостта те да бъдат отстоявани докрай.  Тя приема колективното изпитание като лично, защото лично му противодейства според възможностите си, създавайки документ за епохата с висока морална, а и художествена стойност, актуален и в наши дни..
Първият запис в дневника е от 1 септември 1939 г. Започва с думите: „О! Днес започна войната. На никого не му се вярваше” и завършва с възклицанието: „Господ да помага на нашата бедна, обзета от безумие планета!”. Воденето на дневник е трудоемко начинание, с което писателката се нагърбва, за да постигне възможно най-пълно отразяване на събитията. През първата седмица е отбелязан всеки един ден, по-нататък записите се разреждат. Вечерите си Астрид Линдгрен прекарва в изрязване на статии, съобщения и снимки от вестници и понякога ги залепва в дневника си. Описанието на актуалните събития е придружено с коментари и разсъждения, а сведенията за развитието на военните действия се редуват с битовизми от ежедневието на шведите.
В началото Астрид Линдгрен реагира с негодувание и огорчение на неутралитета, обявен от правителството на Швеция, но по-нататък в хода на войната отдава дължимото на умението на шведските политици да лавират, за да се избегнат преките удари на войната и участта на другите страни на Скандинавския север като Дания, Норвегия и Финландия.
Като червена линия през целия дневник преминава страхът на писателката от Съветския съюз, който тя навсякъде нарича Русия. Този страх се обосновава със събитията във Финландия и Прибалтика, на които е свидетелка. А когато Съветският съюз и Германия от някогашни съюзници, поделящи си територии, се превръщат във врагове, Астрид Линдгрен пише: „Националсоциализмът и болшевизмът са като два чудовищни гущера, вкопчени в двубой”.
В дневника си Астрид Линдгрен пише и за концентрационните лагери в Бухенвалд и Ораниенбург. Това повдига завесата на един отколешен дебат в Швеция относно това, доколко обществото е знаело за положението на евреите по време на нацизма. Записките на Астрид Линдгрен по недвусмислен начин премахват съмненията и оборват твърденията на някои шведски интелектуалци и писатели, че обществото в Швеция не е подозирало за съществуването на тези лагери. На 6 август 1942 г. тя пише: „Омразата не свършва в същия ден, в който идва мирът. Онези, чиито близки са били измъчвани до смърт в германските концентрационни лагери, не ще го забравят само защото е сключен мир”.
Астрид Линдгрен не само следи развитието на военните действия и се вълнува от съдбата на хората в различните части на Европа, но през лятото на 1941 г. започва да чете книги по обща история, вероятно в опит да си изясни генезиса на войната и онова, което превръща цели народи в непримирими врагове.  На 5 ноември 1941 г. е записано: „Сраженията продължават и светът е подложен на върховно страдание. Накъдето и да погледнеш, не виждаш друго, освен злоба и раздор. (…) Положението надхвърля границите на трагичното и краят му не се вижда”.
На 7 май 1945 г. Астрид Линдгрен възкликва: „Това е денят на победата! Войната свърши! Войната свърши! ВОЙНАТА СВЪРШИ!” Описва огромната радост и облекчение по улиците на Стокхолм, ликуването на хората, радиопредаванията, прекрасното пролетно време. „Ах, свърши се с изтезанията и концентрационните лагери, с бомбените нападения и с онова Ausradierung на градовете. Измъченото човечество може би ще намери покой. Омразни са германците и тяхната страна, но човек не може да мрази всички немци – може само да ги съжалява. Войната свърши – единствено това е важно сега”.
Въпреки края на войната Астрид Линдгрен продължава да води своя дневник до настъпването на Новата 1946 година. В последния запис в дневника си тя си задава въпроса как ли новите поколения ще се произнесат за атомната бомба и дали това ще бележи една съвсем нова епоха в човешкото съществуване. Отбелязва и началото на своята литературна кариера и пише, че „Пипи” е посрещната с ентусиазъм от критиката и публиката. Астрид Линдгрен завършва дневника си с думите: „Пожелавам си честита Нова година! За мен и близките ми хора! Както и за целия свят, но може би искам прекалено много”.
Веднага след излизането на книгата през месец май 2015 г. в  Нес, стопанството на родителите на Астрид Линдгрен, е открита изложбата „Целият свят гори”. Това е едно своеобразно интерактивно продължение на книгата. В изложбата се прави връзка между преживяванията на писателката по време на войната и днешния ден. Акцентира се върху отговорността на индивида в изправения пред нови предизвикателства и разтърсван от конфликти съвременен свят. Поставя се въпросът: Повтаря ли се историята? И какво можем да направим за да предотвратим това?
Може би еднозначен отговор няма, но думите на Астрид Линдгрен ни карат да не спираме да го търсим: „Слънцето грее, топло и хубаво е, земята би могла да бъде прекрасно място за живеене”.

АНТОНИЯ ГОСПОДИНОВА

Реклами