Чувствам като съмишленици хора, у които забелязвам професионализъм

Разговор с Петя Кокудева

Петя, какво от журналистиката Ви помогна в кариерата Ви на писател?
Започвайки да уча журналистика, си представях, че за тази професия най-важно е умението да пишеш. Мислех си, че това ще правя по цял ден и с вълнение го очаквах. Стана така обаче, че още на 20 години – веднага след първи курс – започнах работа като социален репортер. Непрекъснато пътувах: един ден бях в мъжки затвор, друг ден – в град на слепите, трети – в туберкулозна болница, четвърти – в детско сиропиталище. Беше изживяване толкова интензивно, отприщващо чувството ми за съпричасност, че – на онази крехка възраст – ми подейства като шамар и ми даде да разбера, че писането не е най-важното в писането. Че ако искам да пиша, ми трябват дързостта и характерът да съм по-често сред трусовете на реалността, отколкото сред все пак обезопасените приключения на интелектуалното.

Копирайтърството подгрява или отнема от другото Ви писане?
И двете. Полезното на тази професия е, че възпитава сериозна дисциплина на писане (някак не си представям копирайтър с прокрастинация). Освен това те научава не просто да приемаш критика, но и да я обработваш и интегрираш в работата си градивно. Опасното на копирайтърството е, че не е територия на висока литературност – ако не си я набавяш по други начини, писането ти е застрашено от доста посредствени влияния. И все пак немалко майстори на словото са били и копирайтъри – сещам се за Дон Делило, Вонегът, Салман Рушди, Тери Гилиам и даже поети като Огдън Наш.

Какви са източниците на Вашето въображение, което определено формира специфичния Ви стил?
Главно поезията. И като език, и като идеи поезията е терен на откривателства. Може да се каже, че тя ми е школувала мисленето и търсенията. Усещам, че дори като читател на проза си оставам по-свързана с поезията – харесвам автори като Арундати Рой, Тони Морисън, Ромен Гари, Туве Янсон, защото за мен те са поети.

А какво Ви носят пътуванията? Имат ли пряка връзка с писането?
Знаете ли, пътешестването има много общо с децата и детското. Пътувайки, човек е непрестанно в ролята на дете – неумел, залутан първооткривател, за когото всичко е ново, непонятно и по тази причина удивително (дори страхотиите и опасностите). На път си в режим на постоянно изумление, а това лека-полека култивира у човек нагласата да търси и забелязва, да се изненадва сам – дори и вече в обичайната си среда. Любопитно ми беше, че когато се върнах, започнах да откривам много повече поводи за удивление тук, в позната обстановка. Разбира се, този тренинг по детски да се кокориш и учудваш е безкрайно полезен и в писането, защото вече не ти е нужно кой знае какво обективно, външно вдъхновение и стимули. Просто разглеждаш света така, сякаш го виждаш за първи път.

Въпросите, които си задавате, сходни ли са на тези от „Питанки“? И в какво и къде търсите отговорите?
Да, в книгата са основните въпроси, които мен и на тази възраст ме занимават: кое е важно, трябва ли да се сравняваме, как се учи чакане, какво всъщност е училището… Неслучайно стихотворенията са малко абсурдни и не се стремят толкова към отговор, колкото към това – през чувството за хумор – да свикнеш с неотменното присъствие на въпроса, да се помириш с усещането да си тревожен, питащ. Това, че си в състояние на недоумение, на чудене, за мен е свидетелство, че животът те вълнува, че се движиш и дерзаеш. Отговорите често са твърде статични, а и звучат дидактично.

Книгите Ви не подценяват децата. Не е ли това и защото като че ли вярвате в обратното летоброене – сякаш мъдростта изтича с порастването.
Има едно основно нещо у децата, което ни впечатлява и им създава репутацията на нисички философи. Ако ние виждаме вятъра като вятър, то едно дете го вижда например като начин, по който дърветата си махат за здрасти. Удивителното на детската „логика” е, че е едновременно погрешна (спрямо тази на възрастните) и почти винаги вярна – по латерален, алтернативен начин. Ако беше единствено погрешна, нямаше да ни разсмива. Тази странна „сбъркана правилност” е много вдъхновяваща, защото представлява майсторска свобода. Децата несъзнателно правят това, което добрите поети правят донякъде осъзнато: вместо да се паникьосват в лабиринта, го ползват за игра на криеница.
Но нека подчертая, това не е някаква гениалност у децата, а е плод на все още неовладените логики и правила на света, в който живеят. Предпочитам да се радвам на неумишлената латералност на децата, без да я приемам като кой знае каква мъдрост или като знак за липса у възрастните, защото това би било угнетяващо. Не можеш да се учиш от някого, ако се чувстваш твърде малоценен или безвъзвратно загубил нещо спрямо него. А пък аз искам да се уча от тях.

Има ли поети, от които се учихте на римуван стих?
Със сигурност човекът, който ме е научил на най-много за поезията от емпирична гледна точка, е Екатерина Йосифова. Като учител и редактор тя притежава една много рядка комбинация от обичливост и безкомпромисност. Много съм благодарна и на преподавателя си по стихознание в Софийския университет – Тодор Христов, с когото изследвахме различните ритмически стъпки и стихосложения. Също и на проф. Владимир Трендафилов, който пък ни провокираше да се забавляваме, като пишем сонети. Разбира се, с четене съм научила най-много. Без никакво двоумене, до моето светоусещане и вкус най-близки са Иван Радоев и Иван Методиев. Като от същия учебник съм попивала също стиховете на Робърт Луис Стивънсън, Валери Петров, Виктор Самуилов, Корней Чуковски, Иван Цанев, Шел Силвърстийн. Да не забравя и чудесните преводачи: Марко Ганчев например, с неговия така отривист превод на „Макс и Мориц”. Преводачите често ме въодушевяват повече от писателите.

Следите, предполагам, съвременната българска детска литература. Кои са съмишлениците Ви?
Чувствам като съмишленици хора, у които забелязвам професионализъм – за мен тази дума е важна, макар и не много артистична. Професионализъм е например да работиш задълбочено с редактор (не само проформа посочен като име в издателското каре). Когато един текст няма редактор, това най-често си личи отдалеч. Професионализъм е също да гледаш на писането като на материя, в която ти е нужен не само талант, но и познания – за тези преди теб, за традицията, за световната детска литература. Симпатични са ми детски автори, които се стремят да имат литературна ерудиция. Професионализъм е и да осъзнаваш, че рисунките и графичната концепция на детската книга са не по-малко важни и формиращи от текста; и че визуалното също е ангажимент на детския писател – да не позволи текстът му да бъде обживян от набързо скалъпени, кичозни илюстрации.

Как се роди сътрудничеството Ви с Ромина Беневенти, която илюстрира книгите Ви?
Открих блога с рисунките й. (Аз имам доста голяма колекция от илюстратори от цял свят, която непрекъснато расте – просто защото ми е любопитно и следя какво излиза.) Стана така, че след първата ни книга двете се сприятелихме, започнахме да си гостуваме и сега Ромина дори активно учи български.

Някъде казахте, че в момента като че ли предпочитате нехудожествени текстове. Какво точно четете?
След като преди година се върнах от 9-месечно пътешествие по света, се отключи у мен отявлен интерес към документалистиката. Установих, че истинските истории от света на невронауката, лингвистиката или биологията не отстъпват по нищо на най-вълнуващите фикционални сюжети. По-любопитните книги, които четох напоследък в тази посока, са: „Кратка история на езиците” на Торе Янсон, „Мозъкът, това си ти” на Дейвид Игълман, „Животът на земята” на сър Дейвид Атънбъроу, “Ефектът Медичи” на Франс Йохансон. Харесвам много и нюха за удивителни реални истории на Малкълм Гладуел.

Но ако Ви върна и към художествената литература, следите ли какво се случва в съвременната българска поезия и проза?
Радвам се в последно време на появата на специализирани издателства за поезия като „Да” и се надявам списание „НО поезия” да продължи да излиза. В прозата съзирам възраждане на късия разказ, на който съм почитател. Харесват ми и концептуалните книги с тематични текстове на български автори, които излязоха от издателство ICU. Би ми се искало да чета повече от български писатели в два жанра, които открай време ме вълнуват: есета и пътеписи. Може ли да си пожелая от Вашата трибуна? Есета от Иван Ланджев и пътеписи от Нева Мичева, моля!

Над какво работите в момента?
С Ромина Беневенти сме на финалната права с рисунките за новата ни книга. Този път не са стихотворения, а кратки разговори между две смешни животни. Идеята е силно повлияна от срещите и общуването ми с деца през последните години. Ако трябва да обобщя – темата, която ме вълнува в тази книга, е изкуството на разговора.

Въпросите зададе Амелия Личева

Реклами