Там, където има деца, трябва да има детски книги

Разговор с писателката Юлия Спиридонова

Юлия, ти си един от най-популярните автори на литература за деца и юноши у нас. Кои според теб са най-важните качества, които книгите за тази аудитория трябва да притежават?
– Ще отговоря с една мисъл на Павел Вежинов: „Скучната книга не е никаква книга, каквито и да са нейните претенции. Неразбираемата книга е неуважение към читателя. Претенциозната книга говори за маниакалност и глупост, което е почти едно и също. Хубавата и дълбока книга се отличава преди всичко с простота и достъпност…”

В какво отношение се намира днешната детска литература към традицията си, към образците, които днес възприемаме като класически? Променила ли се е представата за детето като читател, за книгата като възможност за забавление, но и за възпитаване, за формиране на отношение към света? Изобщо как би обобщила актуалните тенденции в писането за деца и за юноши?
– Любимата детска книга на дядо ми беше „Макс и Мориц“. Ето една книга от „прастари времена“, забавна и поучителна, динамична е, със страхотни илюстрации – все качества, които тогавашните деца търсели в книгите. Е, като изключим нехуманното отношение към домашните птици и трагичния край на момчетата. Само че на съвременните деца приключенията на Макс и Мориц като че ли не им се струват забавни. Все по-често чувам критики и за „Пипи Дългото чорапче“. Днес много деца смятат, че Пипи е лошо, нахално момиче, което се държи безпричинно зле с хората. Всяко поколение читатели си има нови любимци и е хубаво да дадем на малкия читател възможността сам да избира какво да чете. В същото време се притеснявам, че днес децата трудно четат класическите книги. Аз обожавах Дикенс. Сега не познавам дете, което да го чете с удоволствие. Електронните игри и телевизията научиха децата, че могат да получат захарче веднага, след малко ще има друго захарче… А след това и още едно… На кого му трябва съкровище, след като получава по едно захарче на всеки четири минути?
Не съм голям почитател на тенденции, модни вълни и пр. Не ми допадна „вампирската вълна“, не ми харесват и книжките, които хълцат, пръцкат, издават странни звуци. Според мен не това е начинът да накараме едно дете да обикне книгите. Вярвам, че една майсторски разказана история ще привлече повече читатели от книжка, която имитира електронна игра.

Самата ти чувстваш ли се свързана с българската традиция в писането за деца? Кои нейни автори цениш и смяташ, че всяко ново поколение е добре да познава? И какво е според теб състоянието на съвременната българска детска литература?
– Разказите на Ангел Каралийчев (когото децата днес критикуват, че „прекалявал с драмата“) ме превърнаха в по-добро и емпатично дете. Братя Мормареви са мои големи любимци и голямо вдъхновение. Обичам и много други български писатели и в момента досаждам на големите издателства, за да преиздадат книгите им.
Изглежда, че детската ни литература е в разцвет. Притеснявам се обаче, че цветът ще окапе, преди да се е отворил напълно. С много малко изключения детските книги у нас се издават от самите автори. Колко издателства издават нови български детски книги? Единици са добрите редактори на детска литература, единици са добрите преводачи на детски книги. Доскоро нямахме нито едно издателство, което да издава само българска детска литература. За щастие, появи се „Горната земя“ и аз му стискам всичките си палци, но това е едно много мъничко издателство, което сега прохожда.
Да, в книжарниците има вече купища интересни, съвременни, с прекрасни илюстрации преводни и родни книги, но… Те не стигат до читатели. Колко родители водят децата си в книжарница или в библиотека? Институциите по никакъв начин не се занимават с насърчаване на четенето. Срамно е, че вече поредна година обещанието на Министерството на културата за попълване на фондовете в библиотеките остава неизпълнено. Гостувала съм на библиотеки из цялата страна и сърцето ме боли, когато видя под табелата „НОВИ КНИГИ“ издания от началото на 90-те години. Да не отварям приказка за начина, по който се преподава литература в училище и че много училищни библиотеки бяха закрити, защото „не били необходими“.

Самата ти от години си силно ангажирана с различни инициативи, които насърчават детското четене, подпомагат дейността на библиотеките и т.н. Разкажи малко повече за тях и най-вече – защо този ангажимент е така важен за теб.
– Цялото това безхаберие към децата и книгите първо ме уплаши, после ме обезсърчи, а накрая май се вбесих и си казах, че може и да не „направя пролет“, но съм длъжна да опитам. Така преди десет години се появи „Кой обича приказки“ – всяка събота от 11 часа в Детския отдел на Столичната библиотека доброволци четат приказки на най-малките, на бъдещите читатели. Някогашните бебешори днес вече са читатели. Отскоро сред доброволците има и издатели – така ще четем най-новите заглавия. (Доброволци търся винаги, моля, ако желаете, пишете ми във Фейсбук.) Другата ми инициатива е „Там, където има деца, трябва да има детски книги“ – събирах нови книги, за да има библиотеки в домовете за деца без родителска грижа. Сега правя същото за семейства с много деца. А третата, най-млада инициатива е на три години, казва се „Летящо прасе (или четящ тийнейджър“. Веднъж месечно се събираме в Детския отдел на Столичната библиотека и всеки тийнейджър, който обича книгите, е добре дошъл.
Защо се занимавам с това… Ядосаха ме чиновниците, затова. Нямам никакво уважение към институциите. Бюрокрацията, глупостта и алчността са свили гнездо в тях може би още при самото им създаване. Това ме подсеща как преди няколко години баща ми (художникът Симеон Спиридонов) случайно разбра от бивш служител в Министерството на културата, че през 80-те години бил получил много престижна награда от Великобритания за илюстрациите си на „Доктор Дулитъл“. Странно, но двадесет и пет години никой не е споменал за това.

Описа една доста сложна ситуация с издаването на детска литература, а на пръв поглед сякаш изглежда обратното – че се издават много детски книги, още повече, че те имат своя голяма и постоянна публика. Същевременно обаче те като че ли по-малко се коментират, по-рядко се явяват в медиите и т.н. Така ли е наистина и как си го обясняваш?
– Открай време детската литература у нас е свряна в ъгъла. А в крайна сметка Дора Габе, Леда Милева, Асен Разцветников и още много български творци се помнят като „детски“. Дори Йордан Радичков, който се отнася с голямо пренебрежение към творчеството за деца, е познат най-вече като авторът на детската книжка „Ние, врабчетата“. Това пренебрежително отношение продължава и до днес. Е, аз съм израснала в тези среди и не съм имала никакви илюзии. Не пиша за престиж, пиша за децата. Лошото е, че нито творците за деца, нито детските книги се смятат за „медийно интересни“, а това не позволява да достигнем до родителите. На много от тези родители и през ум не им минава да купят книга на детето си, да го заведат в библиотеката. Как да убедим тези хора, че четенето е важно? Че „там, където живеят деца, трябва да има детски книги“? Поне обществената телевизия би трябвало да има предаване за детски книги, ама като гледам какво е настоящото ръководство, едва ли ще се случи.

Очевидно следиш преводните заглавия, които се публикуват у нас. Смяташ ли, че българската детска и юношеска публика има достъп до най-интересните и важни книги, появяващи се по света?
– Чета детски книги с голямо удоволствие, имам си и любимци (като Дейвид Уолямс и Робърт Бийти например). Последната книга, която обикнах (както и всички у дома, което се случва рядко) е „Книгата на всички неща“ на Хюс Кайер. Мисля, че в това отношение не сме изостанали. Е, има и книги, които много бих искала да видя на български, но са твърде скъпи и едва ли някой би рискувал да ги издаде у нас.

Носителка си на много литературни награди, а две поредни години си номинирана и за т.нар. „малък Нобел” – приза „Астрид Линдгрен”, смятан за най-важното международно отличие за детска литература. Със сигурност признанието те е зарадвало, но би ли разказала повече за статута и значимостта на наградата, както и за българските номинации?
На първо място, големият виновник за това е фондация „Детски книги“, която се пребори да стане номиниращ орган. Условията на наградата са такива, че от една държава могат да кандидатстват и да бъдат одобрени няколко институции. Само че за да бъдат одобрени, те трябват да представят доказателства за своята работа, свързана с децата и четенето. Сещате ли се за една институция, която може да докаже такова нещо?
Вече втора година „Детски книги“ изпраща кандидати за наградата. Тази година има вече трима номинирани български творци – в страхотната компания съм на Любен Зидаров и Виктор Самуилов. Самите номинации се чакат дълго, месеци наред, защото шведският комитет пресява хиляди кандидати от цял свят, четат се всички книги, разглеждат се всички илюстрации и материали. Кандидатстват не само детски писатели и илюстратори, но и организации, които се занимават с четенето, дори разказвачи на приказки. И накрая, съвсем лично – за мен е голяма чест и радост, че съм в един списък с толкова големи и любими творци като Патрик Нес, Куентин Блейк, Маркъс Зюсак, Майкъл Морпурго…

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Реклами