Сутрата Луна

Георги Гочев

„Има три неща, казва Буда, които разцъфват, когато са скрити, а не когато са изложени“. „Кои три?“, пита ученикът. „Жените, химните на брамините и погрешните възгледи“, отговаря Буда. „Има три неща, които осветяват, когато са изложени, а не когато са скрити“, продължава той. „Кои три?“, пита ученикът. „Луната, слънцето и Дхарма“, отговаря Буда.
За книгите на Николай Грозни определението „юношески“ се върти още около романа му „Крака на костенурка“ (изд. „Сиела“, 2012 г.), в който един млад човек заминава за Тибет, за да изучава будизма. После това определение се появи отново за романа „Вундеркинд“ (изд. „Сиела“, 2014 г.), където героят е ученик, преживяващ прехода от юношество към зрялост успоредно с историческата разруха на комунизма. Сега, в последната книга на Николай Грозни и художничката Ива Сашева, която е озаглавена „Луна“ (изд. „Бегемот“, 2017 г.), героите не са юноши, дори не са хора, а две кротки животинки без определена възраст, но книгата лесно се разпознава като юношеска.
Кое прави една книга юношеска? Разбира се, героят, но и онова, което му се случва, онази особена криза на приобщаване към света на възрастните, която в антропологията се нарича „инициация“. Тази криза протича на три нива и съответно поражда три типа сюжети. На нивото на морала – и тук са всички книги за юноши, които преживяват първата любов или търсят идеалното добро. На нивото на социума – и тук са младите амбициозни хора, които преминават с трус от живота в семейството към живота в обществото. И, най-сетне, на нивото на мисленето, на което младият преживява своеобразна криза на логиката, на връзката между думите и нещата, на смисъла изобщо. Това ниво, за разлика от другите две, е най-малко развивано от юношеската литература.
„Луна“ е точно за него. Два мравояда живеят на Луната и когато не търсят мравки – които, така или иначе, на Луната са малко – разговарят. Нито намек за морал, нито намек за социум – поне не и в приетия смисъл, тъй като единият мравояд все пак казва, че би се чувствал самотен, ако другият не се определя като „мравояд“, – нито намек за добро, красиво и справедливост, нито намек за любов. Разговорите са за времето – но за времето по принцип, за смисъла на „преди“, „сега“ и „после“; за противоречието и логичността – отново по принцип, не с оглед на някаква практическа норма; за идентичността – в метафизичен, а не в етически смисъл. Всъщност и думата „разговори“ не е съвсем точна. Това са по-скоро сутри, ловки диспути, размяна на въпроси и отговори в духа на будистката диалектика. Графичното им разполагане в спирала подчертава и идеята, която носят: те са около себе си, в себе си, някак идеално изолирани от външното.
История, в приетия смисъл на думата също няма, защото според концепцията на двете животинки има само „днес“. Усещането е за скептицизъм – пълното познание не е възможно, възприятието е несигурно, пълната тъждественост със себе си също. За да си мравояд, твърди мравоядът на име Раж Баллабх Прасад, трябва първо да се отъждествяваш с тялото си на мравояд, а после и да ядеш мравки. Но какъв си, ако около теб няма мравки или има всичко на всичко шест мравки и ти освен това не желаеш да ги ядеш? „Но защо е толкова важно за теб да бъда мравояд?“, пита вторият, безименен мравояд, и когато разбира, че неговият другар не иска да е единственият мравояд на Луната, обещава, че ще стане мравояд… идващия понеделник. Ако не можем да бъдем някакви в абсолютен смисъл, то поне можем да се опитаме да станем и да се преструваме, че сме – това е финалният извод от диспута за идентичността на мравояда. И още: не живеем в пълно щастие или нещастие, а в едно средно положение на безстрастие, където няма нито щастие, нито нещастие.
Този тип разсъждения напомнят за някои диалози на героите у Пратчет, Хелър, Вонегът – все автори, които сме чели като юноши. У тях обаче все пак водеща е историята, разказът, докато Грозни се интересува от философията. Въздействащото е не това, което се случва, а това, което се казва. Ясно е кой пише книгата „Луна“, кои са двете животинки. Пише я нирваната, будисткият монах, обучаван в Дхарма и воденето на диалектически спорове. Така е, всичко на тази Луна е повлияно от хиндуизма и будизма. Имената на кратерите са понятия, персонажи или изследователи, свързани с древните индийски философии, мравката е хиндуисткият и будистки символ на човешката нищожност и преходност. Що се отнася до самата Луна – тя е символът на познанието, родена, според един химн от Ригведа, от ума на панкосмическото същество Пуруша, което боговете принесли в жертва, за да създадат света.
Нужно ли е обаче читателят да знае, че Леополд фон Шрьодер, на когото Грозни кръщава кратера Фон Шрьодер, издава в 1914 г. монументалния си труд „Арийската религия“, или че Ангутара, името на друг кратер, е една от най-големите колекции със сутри в будизма, или че мравуняците (които доста приличат на кратери) са считани за неприкосновени в Индия. Не, това знание представлява съвсем отделен коридор (стълби?) от книгата и ако тръгне по него, човек ще научи друго, а не правилния отговор на въпросите, задавани от Раж Баллабах Прасад. На нивото на страницата знанието за хиндуизма и будизма е сведено до звукопис, до мелодията на екзотичните имена, които някак контрастират с празното пространство на Луната и абсолютната неконкретност на разговора. Толкова. Това са названия без референт, не е нужно читателят да рови, за да разбере.
И все пак е по-добре да се порови. Ние, възрастните, сме мравояди, които ровят. Младите – те не ровят. Но защо казвам „възрастните“, не твърдях ли, че това е юношеска книга? Кой знае, може би хармоничната самодостатъчност на „Луна“ – чудесното равновесие между текст и рисунка – ще се стори малко статична и безстрастна на младия човек. Всичко е твърде кротко, липсва бодежът, онази нервност, онова несвъртане. А и – напълно в духа на Грозни – дали този, който казваше в началото на тази рецензия, че книгата е за юноши, е същият човек, който сега я завършва? Докато не съм станал и трети, да кажа: като нищо тази притча ли, сутра ли, може да се прочете и като римейк на разговорите между Николай и Цар в „Крака на костенурка“. Раж означава на санскрит именно Цар.

 

Николай Грозни, Ива Сашева, „Луна“, София: „Бегемот“, 2017, 32 с., 14 лв.

Advertisements