Скандинавските писатели и културата на усет към другия

Разговор с Ева Кънева

Ева, как стана така, че започнахте да превеждате и детско-юношеска литература?
Бях натрупала доста опит и увереност в превода на така наречената „литература за възрастни“ и добих кураж да навляза и в детската литература. Не съм се заблуждавала и си знаех от самото начало, с детските книги ще ми бъде по-трудно. Започнах с „Пръц-прахът на доктор Проктор“ от Ю Несбьо – много забавна история за един шантав учен и неговите невръстни помощници. Продължих с книгите за малкия Юел от покойния вече шведски писател Хенинг Манкел. Редица нашумели съвременни скандинавски автори на романи за възрастни често опитват силите си и на „арената“ на детската литература, и то много успешно.

Пред какви предизвикателства Ви изправят тези преводи? Намирате ли, че при тях подходът на одомашняването е позволен в по-голяма степен?
Последно се трудих върху една много оригинална детска книга, пак от споменатия Ю Несбьо. Изобилства от игри на думи, които придават на текста особен чар в очите и ушите на малките читатели. А на мен ми докараха няколкодневно главоболие. Каламбурът често е труднопреводим, изисква преводаческа изобретателност, творчество. Детската литература има специфичен език, друга образност, друга пластичност на езика и преводачът е длъжен да се съобразява с тях. Преводът трябва да бъде четивен, разбираем за малките читатели, текстът да не „натежава“. Що се отнася до одомашняването, в доста случаи го намирам напълно оправдано. В детските книги е препоръчително да се избягват обяснителни бележки под линия. Те нарушават възприятието на текста, накъсват го, обременяват детското съзнание с ненужни и често затормозяващи подробности, които то не е готово да асимилира. Това не означава, че винаги заменям чуждите реалии с нашенски. Понякога това не е добро решение, защото отнема от колорита на текста. Все пак детето трябва да знае, че чете не българска, а норвежка или шведска книга. Тук нещата опират до преводачески усет и до знание докъде се простират границите на детската осведоменост; доколко вмъкването на нещо непознато би било любопитно и доколко би утежнило разбирането на текста.

Ако можете да избирате, какви книги ще превеждате, за най-малките или за малко по-големи деца?
Предпочитам да превеждам за малчугани между 7 и 13 години. В тази възраст децата хем не са съвсем малки – тоест разполагат със значителен речников запас на българския език, – хем още не са тийнейджъри.

Имате ли обратна връзка, знаете ли как се приемат преведените от Вас детски книги?
По време на ежегодния Панаир на книгата се срещам с читатели. Децата са искрени и споделят кое им е допаднало и кое – не. Ценя тази откровеност. Получавала съм много положителни отзиви за преводите си на детски книги и това много ме радва, защото част от тях наистина са били голямо предизвикателство за мен в професионален план.

Какво отличава скандинавската детска литература от другите европейски литератури? Има ли и при нея бум, както е в жанровата скандинавска литература?
Скандинавските писатели умеят да пишат за деца. Те имат усет към детската психика, към темите, които вълнуват децата. Не пестят тъмните краски, когато описват трудния живот на някои деца. В книгите за Питбул-Терие от норвежкия писател Ендре Люн Ериксен например се разказва за момче, чиято майка страда от паническо разстройство. Темата обаче е поднесена много премерено, деликатно, с типично скандинавска тактичност, но същевременно болезненият момент не е избегнат. Защото в живота има и трудности и писателят не е искал да поднесе поредната напудрена история. Аз ценя тази особеност на скандинавските писатели.

Те притежават и страхотно чувство за хумор. Детските романи на Ю Несбьо за доктор Проктор например са ме разсмивали до сълзи.
Като говорим за бум, скандинавска детска писателка, много нашумяла в момента, е например датчанката Лене Кобербьол. Тя е авторка на детски фентъзи романи и завладява малките читатели с необятното си въображение. В книгите си за невръстната дива вещица Клара тя застъпва и проблема за толерантното отношение към другостта във всичките й форми. Това, че определен човек не живее или не изглежда като нас, не го прави по-лош. Прави ми впечатление с каква вещина скандинавските писатели подтикват читателите си към размисъл по въпроси, свързани с морала и справедливостта. Без да назидават открито, те възпитават децата в дух на съпричастност, в култура на усет към другия.

Кои са Вашите учители в превода?
Василка Ванчева, Ганка Петкова, Вера Ганчева, Антоанета Праматарова-Милчева, Теодора Джебарова, Валери Петров, Кръстан Дянков, Иглика Василева, Анна Сталева, Любомир Николов…

А има ли преводачи на детска литература, които особено харесвате?
Обожавам Валери Петров. Ненадминат е! Скоро например препрочитах преводите му на приказките на Ръдиард Киплинг. Онемях от възхищение пред дарбата му.

Изкушава ли Ви поетичният превод?
Да, но той изисква много време, специално настроение, вдъхновение… Моята сила, мисля, е в прозата.

Над какво работите в момента?
Над юношески роман от шведската писателка Мария Грипе – последния от така наречената „сенчеста“ тетралогия, с работно заглавие „Скривалище на сенки“. Книгата е своеобразно вглеждане на главната героиня в себе си; вглеждане, което я подтиква да преосмисли макар и краткия си житейски път. Харесвам тази скандинавска задълбоченост, понякога безпощадна, която се стреми да проникне и в най-затънтените кътчета на човешката душа.

Разговора води Амелия Личева

Реклами